— В други отношения не беше бездеен — обърна се съпругата към Агрипа.

Октавиан я изгледа неразбиращо за момент, след което избухна в смях.

— А, кампанията „За повече италийско зърно“! Да, това е още един дълг от името на Рим. Сметките ми показаха, че един фермер с голямо семейство се нуждае от двеста модия пшеница на година, за да се изхрани. Един югер обаче ражда много повече, естествено, фермерът продава излишъка, освен ако полските създания или разни други поличби не предвещават, че на следващата година ще има суша или наводнение. Знаците показват, че догодина не се очакват бедствия. Затова предлагам да купя излишъка им за тридесет сестерции на модий. Сума, която частните прекупвачи все още не могат да си позволят. Надявам се, че ветераните най-сетне са започнали да отглеждат нещо на разпределените им земи. Повечето от тях дават земите си под наем на лозари, защото обичат да пият — доколкото виждам, само това ражда главата на уволнилия се войник.

— Всичко, което ще помогне да купиш по-малко зърно от Секст, е добро, Цезаре — каза Агрипа. — Но това ли е решението? Какво количество смяташ да купиш?

— Половината от необходимото — спокойно отвърна Октавиан.

— Няма да е евтино, но пък и няма да е сумата, която иска Секст. Меценат каза, че Лепид не е направил нищо, за да защити африканската доставка. Какво става там? — попита Агрипа.

— Започва да се главозамайва — обади Ливия Друзила. Беше хвърлила камъка, за да види дали Агрипа ще погледне към съпруга й за потвърждение. Той обаче не го направи, а просто прие думите й — и самата нея — като думи на равен. „Ох, Агрипа, и аз те обичам!“

Доспехите му изскърцаха, когато опита да се настани по-удобно — твърде дълго беше седял на походни столове без облегалки.

— Той не знае, Цезаре — каза тя с блеснали очи. — Кажи му, а после позволи на горкия човек да се отърве от тази ужасна броня.

— Богове! Съвсем забравих! — възкликна Октавиан и подскочи от удоволствие. — Марк, след по-малко от месец ще станеш старши консул на Рим.

— Цезаре! — възкликна поразеният Агрипа. Заля го вълна от радост и преобрази напрегнатото му лице. — Цезар, аз не… не съм достоен!

— Никой на този свят не е по-достоен от теб, Марк. А и аз не правя друго, освен да ти дам един натъртен и кървящ Рим, измъчван от глад и почти победен. Трябваше да се съглася младши консул да ти бъде Каниний — не за друго, а защото е братовчед на Антоний. Но това ще бъде временно, тъй като в началото на юли ще го смени Статилий Таурус. Сенатът тръпне — още помнят как като градски претор ти им даде да разберат, че ще бъдеш безпощаден.

— Пропусна да кажеш с какво отвращение посрещат назначението ми благородните фамилии. Аз съм с ниско потекло.

— Назначение ли? — повтори Октавиан и ококори сивите си очи. — Скъпи ми Агрипа, ти беше избран in absentia44 — чест, която не са оказвали дори на Божествения Юлий. И потеклото ти изобщо не е ниско — ти си от добър римски род. Знам чий меч предпочитам да бъде на моя страна и той определено не принадлежи на някой Фабий или Валерий. Нито пък на Юлий.

— О, това е страхотно! Значи ще продължа да строя Порт Юлий с консулски правомощия! Само ти или Антоний можете да ми попречите, но ти няма да го направиш, а той пък не е в състояние. Благодаря ти, Цезаре, благодаря ти!

— Де да можеше всичките ми решения да се приемат с такова удоволствие — кисело отбеляза Октавиан и се спогледа с жена си. — Ливия Друзила е права, трябва да ти намерим по-удобни дрехи. Пък и аз трябва да довърша онова писмо до Антоний.

— Не, остави го — рече Агрипа, докато се мъчеше да се надигне от стола си.

— Да го оставя ли?

— Да. — Агрипа най-сетне успя да се изправи. — Писмата вече не са достатъчни. Прати Меценат.

— Рутина — рече Ливия Друзила и пристъпи напред, за да допре буза до бузата на Агрипа. — Да излезем от рутината, Цезаре. Агрипа е прав. Прати Меценат.

После тя се оттегли в личните си покои, в които имаше голяма, луксозно обзаведена дневна, но никакви други излишества, дори в стаичката за сън. Имаше голям гардероб, защото Ливия Друзила обичаше дрехите, но най-просторен бе нейният tablinium — кабинетът й. Той не просто приличаше на кабинет на мъж — а беше такъв. Ливия беше дошла при Цезар без зестра или прислуга и освободените роби, които й служеха за секретари, бяха негови. Ето защо й хрумна хитрата идея да ги върти между неговия и нейния кабинет, така че всички знаеха какво става и можеха по-лесно да усетят наближаваща криза.

Отиде направо в стаичката за молитви (друго нейно хрумване), в която имаше олтари на Веста, Юнона Лукания, Опсиконсива и Добрата богиня. Ако теологията й бе малко мътна, това беше, защото не бе обучавана в държавната религия толкова, колкото би било едно момче. Затова просто бе приела, че трябва да се моли на тези четири божествени сили. На Веста, защото й бе дала дом, на Юнона Лукания за дете, на Опсиконсива, за да увеличи богатството и мощта на Рим, на Добрата богиня, защото знаеше, че именно тя я е поставила редом до Цезар като негова помощница и съпруга.

От една стойка висеше златна клетка с бели гълъби. Като цъкаше с устни, Ливия извади по един за всеки олтар, за да го посвети, но не и да го убие. Веднага щом птицата докоснеше олтара, Ливия Друзила я отнасяше до прозореца, пускаше я и гледаше прехласнато как отлита, скръстила ръце на гърдите си.

Месеци наред бе слушала съпруга си да говори възторжено за любимия си Марк Агрипа, слушаше не със скептицизъм, а с отчаяние. Можеше ли изобщо да се сравнява с него? С онзи, който бе държал главата на Цезар в скута си през онова ужасно пътуване от Аполония до Бари след убийството на Божествения Юлий, който се притичвал на помощ всеки път, когато поредният пристъп на астма застрашавал да го убие, който винаги е бил наблизо, преди измяната на Салвидиен да го принуди да замине за Оттатъшна Галия. Марк Агрипа, връстникът. Родени в една и съща година на едно и също число, макар и в различни месеци. Рожденият ден на Агрипа беше на двадесет и трети юли, а на Октавиан — на двадесет и трети септември. И двамата бяха на двадесет и пет и бяха заедно от девет години.

Всяка друга жена би направила всичко възможно да забие клин помежду им, но Ливия Друзила не беше нито толкова глупава, нито тъй лековерна. Двамата бяха свързани с връзка, за която тя инстинктивно знаеше, че не може да бъде разкъсана — защо тогава да се мъчи да го прави? Не, онова, което трябваше да стори, беше да се хареса на Марк Агрипа, да го привлече на своя страна — или най-малкото да го накара да разбере, че нейната страна е страната на Цезар. Във въображението си беше рисувала титанична битка, естествено, той щеше да погледне на нея с недоверие и ревност. И за миг не беше повярвала на слуховете, че двамата са любовници. Може би подобно зрънце съществуваше у Цезар, но той решително го бе потискал през цялото време, както й беше казал. Всъщност не беше признал направо за съществуването му, а само бе споменал за един разговор с Божествения Юлий по време на обиколка из Оттатъшна Испания. Тогава бил седемнадесетгодишен. Неопитен и болнав редник, имал привилегията да служи на най-великия римлянин в историята. И Божественият Юлий го предупредил, че хубостта му може да породи твърдения, че спи с мъже — ужасна пречка за политическата кариера в пропития с хомофобия Рим. Не, двамата с Агрипа не бяха любовници. Връзката помежду им беше много по-силна от плътта. Тя представляваше уникално единение на духове. Ливия Друзила разбираше това и се ужасяваше от Марк Агрипа — човека, когото никога не би могла да спечели за свой съюзник. Нямаше никакво значение, че произходът му не заслужаваше дори презрението на Клавдий Нерон. Ако Агрипа щеше да бъде неразривна част от чудодейното оцеляване на Цезар, то за новопоявилата се Ливия Друзила кръвта му беше толкова добра, колкото и нейната собствена. Всъщност дори по-добра.