Днешната среща се състоя и отмина. Тя се чувстваше с леко сърце, като пърхаща във въздуха пеперуда. Защото бе научила, че Марк Агрипа наистина обичаше така, както малцина умеят или са склонни да обичат — без егоизъм, без условия, без страх от съперници, без стремеж към награди и признания.
Вече сме трима, помисли си тя, гледайки как гълъбът на Опсиконсива се рее тъй високо над дърветата, че крилете му проблясваха като златни в лъчите на залязващото слънце. Трима, които да се грижим за Рим. А три е щастливо число.
Последният гълъб беше на Добрата богиня — личната жертва, която засягаше единствено нея. Но докато се издигаше нагоре, един орел се спусна от небето, сграбчи го и го отнесе. Орел… „Рим прие жертвата ми, а той е по-велик и от Добрата богиня. Какво може да означава това? Не питай, Ливия Друзила! Не питай“.
Меценат нямаше нищо против, че го пращат да преговаря в град като Атина. Там имаше малко имение, което нямаше намерение да споделя дори със съпругата си, типична Теренция Варон — високомерна, горда, изключително чувствителна на тема положение в обществото. Подобно на Атик, тук той можеше да задоволи дискретно и с наслада хомосексуалните си наклонности. Но това трябваше да почака. Първата му задача бе да се види с Марк Антоний. Говореше се, че бил в града, макар никой да не го бе виждал. Явно не беше в настроение за философия и лекции.
И наистина, когато Меценат се отби да изрази почитта си към Големия мъж, той отсъстваше. Прие го Октавия и го настани на един атически стол, който определено не можеше да се нарече красив.
— Защо гърците, които са тъй блестящи във всичко, така и не са се научили да ценят кривите линии? — отбеляза той, докато приемаше предложеното му вино. — Ако нещо в Атина не ми харесва, това е математическата строгост на правите й ъгли.
— О, те имат усет за кривите, Меценате. Лично за мен нищо не може да се сравнява по красота с капитела на йонийска колона. Също като свитък с навити краища. Знам, че акантовите листа на коринтските колони са станали по-популярни, но пък те ми се виждат прекалено натруфени. Смятам, че са признак за известен упадък — отвърна с усмивка Октавия.
Изглежда малко измъчена, макар че едва ли има трийсет, помисли си Меценат. Подобно на брат си, беше се сдобила с дълбоки тъмни петна около блестящите си изумрудени очи, а кривата на устните й бе мъничко по-тъжна. Като стана въпрос за криви, дали нямаше някакви проблеми в брака? Разбира се, че не! Дори такъв похотлив и буен тип като Марк Антоний не би наранил Октавия като жена и съпруга.
— Той къде е?
Очите й се замъглиха и тя кимна.
— Нямам представа. Тук е от един нундин, но почти не съм го виждала. Глафира пристигна в града, съпровождана от малките си синове.
— Не, Октавия, той не би тръгнал да флиртува под носа ти!
— Казах си същото и мисля, че си вярвам.
Върховният манипулатор се наведе напред в ъгловатия си стол.
— Хайде, скъпа, не Глафира те мъчи. Твърде разумна си за подобно нещо. Какво има?
Очите й се взираха, без да виждат, ръцете й се раздвижиха безпомощно.
— Не знам какво да правя, Меценате. Знам само, че нещо в Антоний се е променило, но не мога да определя какво точно. Очаквах го да се върне изпълнен с енергия и жадуващ за забавления — винаги е обичал да посещава фронта, това го подмладява. А той се върна… ох, не знам, някак обезсърчен. Това ли е подходящата дума? Сякаш пътуването бе изсмукало от него нещо, от което се е нуждаел отчаяно, за да запази доброто си самочувствие. Има и други промени — скъса с Квинт Делий и го изрита. Не иска да се види с Планк, който пристигна тук от провинция Азия. Само прие данъците, които беше донесъл, и моментално го отпрати обратно в Ефес. Планк не е на себе си, а най-многото, което успях да разбера от Антоний, е, че вече не вярва на никого от приятелите си. Твърди, че всички до един го лъжат. Полион искаше да говори с него за трудностите на Цезар в Италия — не можел да поддържа сенаторската фракция на Антоний на нужната висота, каквото и да означава това. А той не му позволи да дойде!
— Чух, че най-сериозен е разривът му с Публий Вентидий — рече Меценат.
— Сигурно цял Рим знае — кисело рече тя. — Направи ужасната грешка да повярва, че Вентидий е взел подкуп.
— Може би това е причината.
— Може би — каза тя и се обърна. — О! Антоний!
Той беше влязъл с онази котешка лекота и грация, която винаги изумяваше Меценат — от грамадните мускулести мъже се очакваше да стъпват тежко и тромаво. Гладкото му лице беше мрачно, но не заради някакво временно настроение, доколкото можеше да определи. По-скоро това бе обичайното му изражение напоследък. Щом забеляза Меценат, Антоний спря и се намръщи.
— А, ти ли си! — рече той и се тръшна в един стол, но не посегна към виното. — Предполагам, пристигането ти беше неизбежно, макар да предполагах, че мазният ти господар ще продължи да ме засипва с умолителни писма.
— Не. Реши, че е дошло време за един умоляващ Меценат.
Октавия стана.
— Ще ви оставя насаме — рече тя и разроши кестенявите къдрици на Антоний, докато минаваше покрай него. — Дръжте се добре.
Меценат се разсмя, Антоний — не.
— Какво иска Октавиан?
— Каквото е искал винаги, Антоний. Кораби.
— Нямам кораби.
— Да, бе! Пирея е задръстена от тях. — Меценат остави виното настрана и сплете пръсти. — Антоний, не можеш повече да отказваш среща с Цезар Октавиан.
— Ха! Не бях аз онзи, който не се появи в Брундизиум.
— Изобщо не предупреди, че идваш. И пристигна толкова бързо, че свари Цезар Октавиан неподготвен в Рим. А после отказа да го изчакаш, докато пристигне.
— Изобщо не възнамеряваше да пристига. Просто искаше да ме види как скачам по негова команда.
— Не, не би го направил.
Спорът продължи няколко часа, през което време се храниха, но нямаха настроение да се насладят на шедьоврите на подбраните от Октавия готвачи. През цялото време Меценат дебнеше плячката си, както котката дебне мишка — неподвижно, но готов да скочи всеки момент. Октавия, по-близко си до истината, отколкото предполагаш, помисли си той. Обезсърчен е точно думата, подхождаща на новия Антоний.
Накрая се плесна по бедрата и въздъхна, давайки за първи път да се разбере, че търпението му е на изчерпване.
— Антоний, признай, че без помощта ти Цезар Октавиан не може да победи Секст Помпей! — рече той.
Ъгълчетата на устните на триумвира се повдигнаха.
— Признавам го с готовност.
— А случайно да ти е хрумвало, че всички пари, които са ти нужни за стабилизиране на Изтока и кампанията срещу партите, са в съкровищниците на Секст?
— Ами, да… хрумвало ми е.
— В такъв случай защо не започнеш да разпределяш богатството, както се полага, по римски? Има ли значение, че с поражението на Секст Помпей проблемите на Цезар Октавиан ще изчезнат? Обърни внимание на собствените си проблеми, Антоний. А те също ще се разрешат, щом се отворят съкровищниците на Секст. Нима това не е по-важно от съдбата на Цезар Октавиан? Ако се върнеш от Изтока след блестяща кампания, кой би могъл да ти се опълчи?
— Не вярвам на господаря ти, Меценате. Ще започне да се чуди как да задържи съкровищата на Секст за себе си.
— Можеше и така да е, ако богатствата на Секст бяха по-малки. Нали ще признаеш, че Цезар Октавиан разбира от числа, колкото да прави най-прости сметки?
Антоний не се сдържа и се разсмя.
— Аритметиката винаги е била най-силният му предмет!
— Тогава помисли за следното. Независимо дали е отгледано в Сицилия на негова територия, или е отмъкнато от корабите от Африка и Сардиния, Секст не плаща за зърното, което продава на Рим и на теб. И това е така много преди Филипи. Според най-консервативните и закръглени сметки зърното, което е откраднал през последните шест години, е поне осемдесет милиона модия. Като се вземат предвид неколцина алчни адмирали и хрантутници — но далеч не толкова, колкото издържа Рим или ти — Цезар Октавиан и сметалото му получиха чиста печалба от порядъка на двадесет сестерции на модий. Не е кой знае колко! Тази година Секст продаваше на Рим зърното за четиридесет, а цената му никога не е падала под двадесет и пет. Е, това означава, че в съкровищниците му би трябвало да има някъде около хиляда и осемстотин милиона сестерции. Раздели тази сума на двайсет и пет хиляди и ще получиш зашеметяващите седемдесет и две хиляди таланта! Че с половината от това Цезар Октавиан може да нахрани Италия, да купи земи за ветераните и да намали данъците! А с твоята половина легионерите ти ще могат да носят сребърни ризници и да накичат шлемовете си с щраусови пера! В римската хазна никога не е имало толкова пари, колкото има Секст Помпей, дори след като баща му удвои съдържанието й.
