Антоний слушаше прехласнат, киселото му настроение се бе изпарило. Колкото и зле да беше по аритметика като ученик (с братята си все намираха начин да изкръшкат), нямаше никакъв проблем да схване урока на Меценат и знаеше, че точно такива би трябвало да са богатствата на Секст в момента. Юпитер, ама че дръвник! Защо не беше седнал със сметалото и не бе направил сам тези сметки? Октавиан беше прав, Секст Помпей бе източил всички пари на Рим. Парите не изчезват просто така! Те са у Секст!
— Разбирам накъде биеш — отсечено рече той.
— В такъв случай ще дойдеш ли да се видиш лично с Октавиан през пролетта?
— Стига да не е в Брундизиум.
— О… тогава какво ще кажеш за Тарент? Пътуването ще е малко по-дълго, но не така мъчително, както до Путеоли или Остия. Освен това е на Апиевия път. Много удобно, ако след това решиш да посетиш Рим.
Това обаче не допадаше на Антоний.
— Не, срещата трябва да се състои в началото на пролетта и да е съвсем кратка. Никакви разправии и пазарлъци. Трябва да бъда в Сирия в началото на лятото, за да започна кампанията си.
„Това няма да стане, Антоний — помисли си Меценат. — Събудих апетита ти със суми, на които лакомник като теб не би устоял. Докато стигнеш Тарент, ще си разбрал колко голям е трупът и ще поискаш лъвския пай. Та нали си роден през секстилий, под знака на Лъва45. Докато Цезар е ни риба, ни рак, наполовина хладнокръвна и добросъвестна Дева, наполовина уравновесени Везни. Твоят Марс е също в Лъв, докато на Цезар е в по-силно съзвездие — в Скорпион. И неговият Юпитер е в Морската коза заедно с асцендента. Богатства и успехи. Да, избрал съм правилния господар. Но пък нали притежавам проницателността на Скорпиона и двойствеността на Рибите“.
— Това приемливо ли е? — рязко попита Антоний. Явно повтаряше въпроса си.
Изтръгнат от унеса на астрологическия си анализ, Меценат се сепна и кимна.
— Да. Тарент, априлските нони.
— Налапа въдицата — каза Меценат на Октавиан, Ливия Друзила и Агрипа, когато се върна в Рим малко преди Нова година и встъпването на Агрипа в длъжност.
— Знаех си, че така ще стане — самодоволно рече Октавиан.
— Откога пазеше тази стръв в гънките на тогата си, Цезаре? — попита Агрипа.
— От самото начало, още преди да стана триумвир. Просто добавяш всяка една година към предишните.
— Атик, Опий и Балбиите дадоха да се разбере, че са готови да ни отпуснат заем за следващата реколта — обади се Ливия Друзила, като се усмихваше жлъчно. — Докато те нямаше, Меценате, Агрипа ги заведе да разгледат Порт Юлий. Най-накрая започнаха да проумяват, че ще победим Секст.
— Е, несъмнено са по-добри с числата от Цезар — рече Меценат. — Сега знаят, че инвестицията им е сигурна.
Инавгурацията на Агрипа мина гладко. Октавиан гледаше небето заедно с него по време на бдението му, а чисто белият бик пое чука и ножа на касапите тъй спокойно, че наблюдаващите сенатори с усилие потиснаха опасенията си — една година с Марк Агрипа като консул бе прекалено много. Чукът пропусна жертвения бик на Гай Каниний Гал и животното едва не избяга, преди да бъде най-сетне повалено — а това означаваше, че най-вероятно Каниний нямаше да има куража да излезе на глава със своя вулгарен колега от простолюдието.
В Рим размириците продължаваха, но зимата беше сурова. Тибър замръзна, снегът падаше и не се топеше, непрекъснато духаше северен вятър. Това изобщо не поощряваше събирането на големи тълпи на Форума и по площадите, така че Октавиан можеше да излиза зад стените около дома си, макар че Агрипа му забрани да ги разрушава. Накрая държавното зърно се продаваше по четиридесет сестерции за модий (благодарение на заемите със зашеметяващи лихви), а засиленият строеж на Порт Юлий означаваше работа за всеки склонен да напусне града или Кампания. Кризата не беше отминала, но вече не бе тъй жестока.
Агентите на Октавиан започнаха да говорят за предстоящата априлска среща и предсказваха, че дните на Секст са преброени. Добрите времена ще се върнат отново, вещаеха те.
Този път Октавиан не закъсня. Той и жена му пристигнаха в Тарент много преди ноните, съпровождани от Меценат и зет му Варон Мурена. В желанието си срещата да има ореола на празненство Октавиан украси пристанищния град с венци и гирлянди, нае всички мимове, фокусници, акробати, изроди и чудатости на Италия и издигна дървен театър, в който се играеха любимите на народа пантомими и фарсове. Великият Марк Антоний идваше да пирува с Цезар, Сина на Божествения! Дори Тарент да бе пострадал от ръцете на Антоний (а той не беше), всичко щеше да бъде забравено. Фестивал в чест на пролетта и благоденствието — така хората виждаха ставащото.
Когато Антоний доплава един ден преди ноните, цял Тарент се нареди на брега. Ликуващите викове станаха още по-силни, когато хората видяха, че триумвирът пристига със сто бойни кораба от атинския си флот.
— Чудесни са, нали? — обърна се Октавиан към Агрипа, докато стояха край входа на пристанището и наблюдаваха флагманския кораб, който не влезе първи. — Дотук наброих четирима адмирали, но не и Антоний. Сигурно е някъде назад. Това е знамето на Ахенобарб — черен глиган.
— Отива му — отвърна Агрипа, чието внимание бе погълнато от самите кораби. — Всички са пентери, Цезаре. С бронзови клюнове, някои с по два. С много място за артилерия и войници. Какво ли не бих дал за флот като този!
— Агентите ми твърдят, че той разполага и с други кораби на Тасос, Амбракия и Лесбос. Още са в добро състояние, но след пет години няма да бъдат. А, ето го и Антоний!
Октавиан посочи към великолепна галера с висока кърма, позволяваща разполагането на просторно помещение отдолу. По цялата палуба имаше разположени катапулти. На знамето му имаше златен лъв на ален фон с отворена паст, черна грива и черен връх на опашката.
— Отива му — рече Октавиан.
Закрачиха към кея, където трябваше да пристане флагманският кораб — лоцманът насочваше големия съд от една лодка с гребла. Нямаше смисъл да бързат, така или иначе щяха да пристигнат първи.
— Трябва да си измислиш собствено знаме, Агрипа — каза Октавиан, докато оглеждаше града с неговите бели къщи, разноцветни обществени сгради и дървета по площадите, окичени с фенери и знаменца.
— Сигурно — сепнато го погледна Агрипа. — Какво ще ми препоръчаш, Цезаре?
— Светлосин фон и думата FIDES с големи тъмночервени букви — незабавно отвърна Октавиан.
— А твоят морски флаг, Цезаре?
— Няма да имам такъв. Ще използвам SPQR в лавров венец.
— А адмиралите Таурус и Корнифиций?
— Ще плават под моя флаг. Единствено ти ще имаш лично знаме, Агрипа. Отличителен белег. Ти ще победиш Секст, с костите си го усещам.
— А с неговите кръстосани кости поне корабът му не може да се сбърка.
— Отиват му — отвърна Октавиан. — Ох, кой нещастник е направил това? Срамота!
Имаше предвид червения килим, който някой се бе погрижил да постеле по цялата дължина на кея — белег на царска власт, който ужасяваше Октавиан. Но никой друг не изглеждаше разтревожен, това беше генералското алено, а не царското пурпурно. А ето го и Антоний, скочи от кораба върху червената тъкан, здрав и във форма както винаги. Октавиан и Агрипа го зачакаха заедно под навеса в началото на кея. На крачка зад тях бе младшият консул Каниний, а зад него се бяха струпали седемстотинте сенатори, всички до един хора на Антоний. Дуумвирите и другите градски служители трябваше да се задоволят с още по-задни места.
Естествено, Антоний носеше златната си парадна униформа. Тогата не стоеше добре на масивното му тяло, правеше го да изглежда дебел. Също тъй мускулест, макар и по-слаб, Агрипа не се вълнуваше как изглежда и затова бе сложил обшитата си с пурпур тога. Двамата с Октавиан излязоха да поздравят Антоний. Октавиан приличаше на крехко дете между двамата прекрасни воини. И въпреки това именно той доминираше, може би точно заради това, а може би заради красотата си и гъстата си златна коса. В този град в Южна Италия, където гърците се бяха настанили векове преди да се появят първите римляни, русата коса беше рядкост, на която се възхищаваха всички.
