„Това е! — помисли си Октавиан. — Успях да накарам Антоний да стъпи на италийска земя и той няма да си тръгне, докато не ми даде каквото искам. Докато Рим не получи онова, което му трябва“.

Обсипвани от пролетни цветчета, хвърляни от малки момичета, двамата тържествено тръгнаха към подготвените специално за тях сгради, като се усмихваха и махаха на възторжените тълпи.

— Следобедът и вечерта са за настаняване — каза Октавиан, когато стигнаха резиденцията на Антоний. — Доколкото разбирам, бързаш, така че веднага ли ще се захванем за работа, или ще угодим на народа, като утре се появим в театъра? Ще представят ателанска пантомима.

— Не е Софокъл, но пък ще бъде по вкуса на мнозинството — отвърна Антоний, който изглеждаше съвсем спокоен. — Да, защо не? Доведох Октавия и децата — отчаяно искаше да види малкия си брат.

— И аз отчаяно искам да се видя с нея. Не се е запознала с жена ми… да, и аз доведох своята — каза Октавиан. — Тогава какво ще кажеш сутринта да идем на театър, а следобед да направим банкет? А след това — работа.

Когато влезе в собствената си резиденция, Октавиан завари Меценат да се превива от смях.

— Няма да познаеш! — успя да изрече той, докато бършеше сълзите си, след което отново се разкикоти. — Ох, не мога повече!

— Какво има? — попита Октавиан, докато прислужниците го освобождаваха от тогата. — И къде са поетите?

— Точно това е, Цезаре! Поетите! — Меценат с мъка успя да се овладее и заговори, като преглъщаше от време на време, а очите му продължаваха да сълзят. — Хораций, Вергилий, зашитият за Вергилий Плотий Тука, Варий Руфус и още неколцина по-малки светила са потеглили преди нундин от Рим, за да възвисят интелектуалния тон на Тарентския фестивал, но… — той се разкиска, задави се и отново се овладя, — вместо това отишли в Брундизиум! И жителите на града не ги пуснали, твърдо решени да организират свой собствен фестивал!

И отново се запревива.

Октавиан успя да се усмихне, Агрипа се позасмя, но и двамата не бяха в състояние да оценят ситуацията като Меценат — нямаха представа колко завеяни са поетите.

Когато научи за случилото се, Антоний заприглася с пълно гърло на Меценат, след което прати до Брундизиум куриер с торба злато.

Октавиан не беше очаквал Октавия и децата и не бе уредил за Антоний достатъчно голяма къща, която да побере всички, без да се притесняват от шума на детската. Ливия Друзила обаче намери решение.

— Чух за една къща наблизо, чийто собственик бил готов да я отстъпи, докато трае срещата — рече тя. — Защо да не се преместя там с Октавия и децата? Ако и аз съм там, Антоний не би могъл да се оплаква, че неговата жена не е настанена както подобава.

Октавиан целуна ръката й и се усмихна в прекрасните й очи.

— Блестящо, любов моя! Незабавно се погрижи.

— И ако нямаш нищо против, утре няма да присъстваме на представлението. Дори триумвирите не могат да поставят жените си редом с тях, така че няма да чуя нищо от местата за жените в дъното. А и не мисля, че Октавия си пада по фарсове повече от мен.

— Вземи пари от Бургундин и пазарувайте из града. Знам, че хубавите дрехи са ти слабост. Може да си намериш някоя нова. А доколкото си спомням, Октавия обича да пазарува.

— Не се безпокой за нас — отвърна поласканата Ливия Друзила. — Може и да не намерим нищо, но пък ще се опознаем една друга.

Октавия бе любопитна относно Ливия Друзила. Подобно на всички представители на римското висше общество, тя беше чувала историята за странната страст на брат си по чуждата съпруга, бременна с второ дете, за развода по религиозни причини, пълната мистерия около самия Октавиан, Ливия Друзила, силните чувства. Взаимни ли бяха? И съществуваха ли изобщо?

По това време Ливия Друзила бе много различна от момичето, което беше, когато се омъжи за Октавиан. Нямаше нищо общо със смирената и тиха като мишка жена от разказите на хората, помисли си Октавия. Вместо това тя видя една елегантно облечена млада жена с прическа по последната мода, накичена с точното количество прости (но масивни) златни бижута. В сравнение с нея самата Октавия изглеждаше като прилично облечена повлекана — и нищо чудно, след сравнително дългия престой в Атина, където жените не се мяркаха в обществото. Разбира се, римските съпруги настояваха да присъстват на вечерите, давани от римските мъже, но събиранията у гръцките домакини бяха недостъпни за тях — те бяха единствено за мъже. Ето защо центърът на дамската мода бе Рим и Октавия го осъзна най-пълно сега, докато гледаше новата си снаха.

— Много хитра идея, да се настаним и двете в една къща — рече Октавия, когато седнаха на чаша сладко разредено вино и току-що извадени от пещта меденки, които бяха деликатесът на района.

— Така мъжете ни имат повече свобода — усмихна се Ливия Друзила. — Предполагам, Антоний вече съжалява, че те е взел със себе си.

— Предположенията ти са напълно верни — кисело рече Октавия и се наведе импулсивно напред. — Но остави ме мен! Разкажи ми за себе си и… — на езика й бе да каже „Малкия Гай“, но нещо я спря, предупреди я, че ще направи грешка. Каквото и да представляваше, Ливия Друзила не бе нито сантиментална, нито женствена, това поне беше ясно. — За себе си и Гай. Човек може да чуе какви ли не идиотски истории, а аз предпочитам да знам истината.

— Срещнахме се сред руините на Фрегела и се влюбихме един в друг — съвсем просто отвърна Ливия Друзила. — Това беше единствената ни среща преди да се оженим по най-стария обичай. Бях бременна в осмия месец с втория си син, Тиберий Клавдий Нерон Друз. Цезар го прати на баща му.

— О, горката ти! — извика Октавия. — Това сигурно ти е разбило сърцето!

— Ни най-малко — рече съпругата на Октавиан и отхапа изящно от сладкиша си. — Не харесвам децата си, защото не харесвам баща им.

— Не харесваш дете?

— Защо не? От тях стават същите възрастни, които не харесваме.

— Виждала ли си ги? Особено второто… как го наричаш за по-кратко?

— Баща му избра Друз. Не, не съм го виждала. Вече е на тринадесет месеца.

— Представям си как ти липсва!

— Само когато ми прилошее от събралото се мляко.

— Аз… аз… — заекна Октавия и млъкна.

Знаеше какво говорят хората за Малкия Гай — че е студен като риба. Е, беше се оженил за друга студена риба. А в същото време и двамата изгаряха, макар и не по неща, които Октавия смяташе за важни.

— Щастлива ли си? — попита тя, мъчейки се да намери някаква обща тема.

— Да, много. Животът ми е много интересен напоследък. Цезар е гений, качествата на ума му ме запленяват. Такава привилегия е да бъда негова съпруга! И помощница. Той слуша съветите ми.

— Наистина ли го прави?

— През цялото време. С нетърпение очакваме разговорите преди лягане.

— Разговори преди лягане ли?

— Да. Запазва всички главоболия от деня, за да ги обсъди с мен насаме.

Във въображението на Октавия затанцуваха сцени от този странен съюз — двама млади и изключително привлекателни съпрузи са се сгушили един в друг в леглото и си говорят. А дали… правят ли…? Може би след като приключат разговора, реши тя. Излезе от унеса си със стряскане от звънливия смях на Ливия Друзила.

— Освободи ли се от проблемите си, тутакси заспива — нежно рече тя. — Казва, че никога не е спал толкова добре. Не е ли великолепно?

„Ох, та ти си още дете! — помисли си Октавия. — Мъничка рибка, уловена в мрежата на брат ми. Той те моделира според нуждите си, а съпружеските му задължения не фигурират сред тях. Дали изобщо е консумирал този свой свещен древен брак? Толкова си горда с него, а истината е, че той те е свързал завинаги с брат ми. Ако бракът ви е бил консумиран, то не към това са копнежите ти, мъничка рибке. Колко проницателен трябва да е той, щом те е видял само веднъж и е видял онова, което аз виждам — жажда за власт, равна единствено на неговата собствена. Ливия Друзила, Ливия Друзила! Ще изгубиш детството си, но никога няма да познаеш истинското женско щастие, каквото съм познавала и познавам аз… Първата двойка на Рим обръща желязно лице към света и се бори рамо до рамо за власт над всеки човек и всяка ситуация. Естествено, успяла си да преметнеш Агрипа. Сигурно е толкова поразен от теб, колкото и брат ми“.