Духът бе изненадващо висок, докато теренът не стана толкова стръмен, че се наложи да изоставят колоните и да се наредят в карета. Антоний се мъчеше да ги поддържа големи колкото кохорта — шест центурии, маршируващи в колона по четирима в квадрат, като щитовете на най-външните войници се припокриваха и образуваха костенурка. В празното пространство в средата бяха тиловаците, мулетата и онази нищожна част от артилерията, която винаги пътуваше с центуриите — скорпиони, изстрелващи дървени стрели, както и съвсем малки катапулти. При нападение карето се обръщаше с четирите си страни към атакуващите, задните редици насочваха дълги обсадни копия към коремите на конете, които по един или друг начин биваха принудени да се хвърлят напред — нещо, за което Моназес явно не беше готов. Катафрактите в земите на партите бяха намалели благодарение на стария Вентидий, а за развъждането и отглеждането на големите коне отиваше още повече време.

Дните минаваха в мрачни преходи от по седемнадесет — деветнадесет мили нагоре и надолу по планинските склонове. Всички вече ясно си даваха сметка за следващите ги по петите парти. Между галатянската и галската кавалерия и катафрактите избухваха отделни сблъсъци, но армията продължаваше напред в добър ред и със сравнително висок дух.

Но когато преминаваха най-тежкия проход с височина единадесет хиляди стъпки, попаднаха във виелица, каквато никой в Италия не бе виждал. Заслепяващ сняг като еднообразна бяла скала, виещи ветрове, земя, която пропадаше под краката и оставяше войниците затънали до бедрата в снежни кристали.

Колкото по-свирепи ставаха условията, толкова по-приповдигнато бе настроението на Антоний и легатите, които обикаляха непрекъснато войската, ободряваха хората, казваха им колко са храбри, корави и търпеливи. От кохорти каретата се бяха разделили на манипули48 с дълбочина само трима души. На прохода се наложи да се разделят на центурии, но нито Антоний, нито който и да било друг смяташе, че ще бъдат нападнати тук — просто нямаше достатъчно място.

Най-лошото беше, че макар всеки легионер да носеше в раницата си топли гащи, чорапи, чудесен непромокаем плащ и шал, той все пак замръзваше, тъй като не можеше да се стопли на огън. Когато изминаха две трети от разстоянието, привършиха най-ценния си товар — въглищата. Никой вече не можеше да пече хляб и да приготви каша, трябваше да дъвчат сурови зърна. Гладът, студът и болестите започнаха да ги мъчат до такава степен, че дори Антоний не можеше да повдигне духовете и на най-жизнените войници, които вече мърмореха как ще умрат в снега или никога повече няма да видят цивилизация.

— Само ни прекарай през прохода! — извика Антоний на арменския си водач Кир. — Ти ни води вярно два нундина — не ме разочаровай сега Кир, умолявам те!

— Няма да те разочаровам, Марк Антоний — отвърна мъжът на ужасен гръцки. — Утре първите карета ще започнат да пресичат прохода, а после знам къде да намерим въглища. — Тъмното му лице потъмня още повече. — Трябва обаче да те предупредя да нямаш доверие на арменския цар. Той непрекъснато поддържа връзка с брат си в Мидия, и двамата са хора на цар Фраат. Боя се, че обозът ти беше прекалено голямо изкушение за тях.

Този път Антоний се вслуша в съвета. До Артаксата обаче оставаха още сто мили, а настроението на легионите постоянно се влошаваше и нещата вървяха към размирици.

— Дори към бунт — каза Антоний на Фонтей, когато половината от войската се намираше от едната страна на хребета, а другата половина все още го пресичаше или чакаше реда си. — Не смея да им се покажа.

— За всички е ясно — безрадостно отвърна Фонтей. — Карат на сурово зърно вече седем дни, пръстите на краката им почерняват и окапват, носовете им също. Ужас! И обвиняват теб, Марк — теб и само теб. Най-недоволните казват, че нито за миг не е трябвало да губиш обоза от поглед.

— Вината всъщност не е моя — мрачно рече Антоний. — А на кошмарната безплодна кампания, която не им даде възможност да се проявят в сражение. От тяхна гледна точка излиза, че просто са чакали сто дни пред града, а от стените им показват medicus — „заврете си го отзад, римляни! Мислите се за велики ли? Е, не сте“. Напълно ги разбирам… — Антоний млъкна, когато видя уплашения Тиций да бърза към тях.

— Марк Антоний, нещата отиват към бунт!

— Кажи ми нещо, което да не знам, Тиций.

— Но това е сериозно! През нощта, утре, или и двете. Най-малко шест легиона са замесени.

— Благодаря ти, Тиций. А сега иди да прегледаш сметките, виж колко дължим на войниците, намери си някакво занимание!

И Тиций се омете, неспособен да намери решение.

— Ще стане през нощта — каза Антоний.

— Да, и аз мисля така — отвърна Фонтей.

— Ще ми помогнеш ли да падна върху меча си, Гай? Едно от най-дразнещите неща с този тежък гръден кош и едри мускули на ръцете е, че ме ограничават. Не мога да хвана достатъчно здраво дръжката и да забия меча дълбоко и сигурно.

Фонтей не възрази.

— Добре — каза той.

Цяла нощ двамата се гушеха в малката кожена палатка в очакване на бунта. За вече съсипания Антоний това бе подобаващ край на най-лошата кампания, провеждана от римски генерал от времето, когато Карбон бе разпердушинен от германците цимбри, когато армията на Цепион загина при Араузион или — най-ужасната катастрофа от всички — когато Павел и Варон бяха унищожени от Ханибал при Кана. Нищо не можеше да освети бездната на пълното поражение! Но армиите на Карбон, Цепион, Павел и Варон поне бяха загинали в бой! А на тази огромна войска не й бе дадена и най-малката възможност да покаже куража си — никакви битки, само безсилие.

„Не мога да виня войниците си, че се бунтуват — помисли си Антоний, докато седеше с изваден меч в скута, готов да сложи край на живота си. — Безсилие. Това чувстват те, също като самия мен. Как ще разказват на внуците си за експедицията на Марк Антоний в Мидийска Партия, без да плюят на спомена? Противен, жалък, напълно лишен от гордост и достойнство. Miles gloriosus, това е Антоний. Славолюбивият воин. Идеалният кандидат за фарс. Надут, наперен, вирнал нос до небето. А успехът му е толкова кух, колкото самият той. Карикатура като мъж, подигравка като войник, провал като военачалник. Антоний Велики. Как ли пък не“.

И тогава бунтът се разсея в разредения въздух на високия планински проход, сякаш легионерите никога не бяха отваряли дума за подобно нещо. На сутринта мъжете продължаваха да вървят и следобед проходът беше зад тях. Антоний успя да намери сили да се появи сред войниците и да се преструва, че изобщо не е чул за размирици.

Двадесет и седем дни след вдигането на лагера при Фрааспа четиринадесетте легиона и остатъкът от кавалерията стигнаха Артаксата. Стомасите им бяха пълни с мъничко хляб и колкото конско месо бяха успели да погълнат. Водачът Кир беше показал на Антоний откъде да отмъкнат достатъчно въглища, за да си готвят.

Първото, което Антоний направи в Артаксата, бе да даде на Кир торба монети и два добри коня и да го прати с пълна скорост по най-късия път на юг. Мисията му бе спешна — и пазена в тайна, особено от Артавазд. Крайната му цел бе Египет, където трябваше да потърси аудиенция при Клеопатра. Монетите, отсечени миналата година в Антиохия, бяха неговият пропуск до царицата. Беше му заръчано да я примоли да дойде до Левке Коме с помощ за войниците на Антоний. Левке Коме бе малко пристанище край Берит в Сирия, не толкова оживено, колкото големите Берит, Сидон и Иопа. Благодарният Кир препусна в галоп. Да остане в Армения след заминаването на римляните означаваше смъртна присъда, тъй като бе водил легионите добре — а това определено не беше по вкуса на Артавазд Арменски. Римляните трябваше да се заблудят и изгубят без храна и гориво, докато не измрат до крак.

При наличието на четиринадесет легиона в покрайнините на Артаксата обаче Артавазд нямаше друг избор, освен да любезничи и да покани Антоний да презимува в града. Без да се доверява на нито една дума, Антоний отказа да се задържа тук. Принуди царя да отвори хамбарите си, екипира войската и потегли към Карана, следван от бури и снегове. Легионерите бяха вече калени и преодоляха последните двеста мили с много по-висок дух, тъй като палеха огньове през нощта. В Армения дърветата също се срещаха рядко, но жителите на Артаксата не посмяха да възразят, когато войниците конфискуваха запасите им от дърва. Мисълта за измиращите от студ арменци не трогна ни най-малко римляните. Те не бяха марширували до изнемога и не бяха дъвкали сурово зърно заради източното предателство!