Пое си дълбоко дъх и се опита да изглежда решителен, напълно владеещ и себе си, и ситуацията.

— Време е да си вървим, момчета — рече той. — От времето днес се вижда, че в последния ден на септември от лято ще минем направо в зимата. Утре, на октомврийските календи, поемаме обратно към Артаксата. Това, за което местните няма да бъдат подготвени, е скоростта на легионите. Когато станат утре сутринта, от това място ще са останали само лагерните огньове. Заповядайте на хората си да носят едномесечен запас от зърно — мулетата на центуриите ще се използват за превозване на храна и дърва, а теглещите каруци ще станат товарни животни. Трябва да оставим всичко, което не можем да отнесем на гърбовете си. Вземаме храна и дърва, другото остава тук.

Повечето очакваха това обръщение, но на никого не му хареса да го чуе. В едно нещо обаче Антоний можеше да е сигурен — тези мъже бяха римляни и нямаше да оплакват участта на помощните войски. Тях ги търпяха, но не ги ценяха.

— Центуриони, до утре по зазоряване всеки легионер трябва да знае какво е положението и да разбере какво трябва да направи, за да оцелее при марша. Заради пресечения терен ще ни трябва около месец да стигнем Артаксата, особено ако дъждовете и кишата продължат. Това означава кална земя и студ. Всеки да изрови чорапите си от раниците — а има ли кожа от заек или пор, още по-добре. Най-голямата битка ще бъде да се пазим сухи, защото ни се очертава само такава, момчета. Партите използват тактиката на Фабий — ще нападат тези, които се отделят, но няма да атакуват основната сила. Най-лошото е, че няма да има достатъчно дърва по пътя до Артаксата, а това означава, че ще караме без огньове. Всеки, който изгори кол, части от преносимите укрепления или дръжката на копието си, ще бъде бичуван и обезглавен — всичко това може да ни потрябва, за да отблъскваме партските нападения. Не можем да имаме доверие на чужденците, в това число и на арменците. Единствените войски, които Рим очаква да запазим, са неговите легиони.

Настъпи кратка тишина, нарушена от Канидий.

— В маршова формация ли ще се движим, Антоний?

— В agmen quadratum, където теренът позволява. А където не позволява, повече или по-малко в карета. Не ме интересува колко тясна може да се окаже пътеката, в никакъв случай не трябва да се движим в редица или в колона, ясно ли е?

От всички страни замърмориха.

Ахенобарб бе отворил уста за нов въпрос, когато в края на групата настъпи раздвижване. Неколцина отстъпиха настрани, за да сторят път на Марк Тиций. Устните на всички се разтеглиха в широки усмивки, някои тупаха младия квестор по гърба.

— Тиций, куче такова! — радостно извика Антоний. — Откри ли партите? Какво е положението?

— Да, Марк Антоний, открих ги — мрачно отвърна Тиций. — Четиридесет хиляди, командвани от приятеля ни Моназес. Ясно го видях няколко пъти, яздеше в златна ризница и носеше диадема върху шлема си. Партски принц от величината поне на Пакор, както го описа Вентидий.

Новината за Моназес вече не изненада никого, дори и Антоний, който си бе останал негов най-твърд поддръжник. Цар Фраат ги беше измамил, бе внедрил предател сред тях.

— На какво разстояние се намират? — попита Фонтей.

— На около тридесет мили, точно между нас и Артаксата.

— Катафракти? Конни стрелци? — попита Канидий.

— И от едните, и от другите, но конните стрелци са повече. — Тиций се ухили за момент. — Предполагам, че катафрактите са им в дефицит след кампанията на Вентидий — около пет хиляди са, не повече. Стрелците обаче са цели орди. Армията е изцяло конна и идеално са разринали земята — при този дъжд войниците ни ще има здравата да газят в калта. — Млъкна и погледна въпросително към Антоний. — Предполагам, че най-сетне смятаме да се оттеглим?

— Именно. Връщаш се точно навреме, Тиций. Ако беше закъснял с един ден, нямаше да ни завариш.

— Имаш ли друго за докладване? — попита Канидий.

— Само това, че те не се държат като воини пред битка. По-скоро са твърдо решени да защитават позицията си. Ще ни нападат, разбира се, но освен ако Моназес е по-добър военачалник и може да прави друго, освен да се перчи наоколо и да се прави на важен, би трябвало да се справим с всичко, което хвърли срещу нас. Стига да сме предупредени.

— Не ни трябва предупреждение, Тиций — каза Ахенобарб. — Тръгваме в agmen quadratum, а ако не можем — в карета.

Срещата продължи с обсъждане на логистиката — кой от четиринадесетте легиона да тръгне пръв, кой последен, колко често да се сменят войниците от външната страна на каретата, колко големи да бъдат самите карета, колко товарни животни могат да се поберат във всяко от тях, когато е с най-малки размери — хиляда и едно решения трябваше да се вземат, преди първия обут в caliga крак да потегли на път.

Накрая Фонтей попита това, което се подминаваше от всички останали.

— Антоний, помощните войски. Тридесет хиляди пехотинци. Какво ще стане с тях?

— Ако могат да поддържат темпото, да оформят ариергарда — в каре. Но те няма да издържат, Фонтее, всички го знаем. — Очите на Антоний се навлажниха. — Много ми е мъчно, а и като триумвир на Изтока съм отговорен за тях, но легионите трябва да бъдат запазени на всяка цена. Странно, продължавам да си мисля, че са шестнайсет, макар и да не са толкова, разбира се. Двата на Стациан отдавна ги няма.

— А също и тиловаците, общо осемдесет и четири хиляди души. Достатъчно, за да образуват силен фронт, ако изобщо са в състояние да се движат в каре. Имаме четири хиляди галски конници и още толкова галатяни за защита на фланговете, но ако тревата е недостатъчна, ще загазят преди да сме минали и половината от разстоянието — обади се Канидий.

— Прати ги напред, Антоний — каза Фонтей.

— За да разринат земята още повече ли? Не, ще пътуват с нас, по фланговете. Ако не бъдат в състояние да се справят със стрелците и катафрактите на Моназес, поне ще могат да влязат вътре в каретата. Държа особено много на галските си конници, Фонтее. Те доброволно се включиха в тази кампания на половин свят разстояние от дома — каза Антоний и вдигна ръце. — Добре, свободни сте. Тръгваме призори. Искам всички да са в движение, когато изгрее слънцето.

— На войниците няма да им хареса, че се оттеглят — рече Тиций.

— Много добре разбирам това! — остро отвърна Антоний. — Поради което смятам да постъпя като Цезар. Ще обиколя всяка колона и ще говоря лично с тях, дори да ми отнеме цял нундин.

Agmen quadratum представляваше такова подреждане на многобройна войска в колони с широк фронт, че да бъде готова моментално да се завърти във всички посоки и да заеме бойно положение. Освен това то позволяваше много бързото оформяне на карета. Сега беше времето, когато и най-тъпият войник разбра ползата от дните, месеците и дори годините на безмилостна строева подготовка, движенията му трябваше да са автоматична реакция без каквато и да било мисъл.

С помощната пехота зад широкия една миля фронт легионери оттеглянето започна в добър ред, макар и под хапещия северен вятър, от който калта замръзваше и се превръщаше в назъбено поле с остри като нож ръбове — хлъзгаво, изтощаващо, мъчително.

В най-добрия случай легионите можеха да изминават по двадесет мили на ден, но дори това бе твърде много за помощните войски. На третия ден, докато Антоний все още обикаляше войниците, разправяше смешки и предсказваше победа на следващата година, след като вече знаеха с какво си имат работа, Моназес и партите атакуваха ариергарда. Стрелците им поваляха десетки мъже само с един залп. Малцина загинаха, но тези, които бяха твърде тежко ранени, за да продължат, трябваше да бъдат изоставени. Когато отпред се показаха необятните простори на голямото като море езеро Матиане, от помощните войски бяха останали съвсем малко хора. Никой не знаеше дали останалите са намерили смъртта си от ръцете на партите, или ги очакваше живот в робство.