После Моназес поведе партските части — общо тридесет хиляди души — по следите на Антоний, но без да напада. Вече беше пленил двата сребърни орела на легионите на Стациан и в Екбатана те щяха да станат общо единадесет заедно със седемте от Крас.

Без да подозира нищо, Антоний стигна Фрааспа и откри, че тя няма нищо общо с кирпиченото селище, което си беше представял. Градът бе с размерите на Аталея или Трал, пазеха го огромни каменни бастиони и няколко могъщи порти. От пръв поглед Антоний разбра, че ще му се наложи да го обсади. Затова настани армията си така, че да накара жителите да стоят вътре. За негово огромно облекчение районът около Фрааспа беше пълен с готови за жътва ниви, които никой не се бе сетил да изгори, както и с тлъсти овце. Не ги застрашаваше глад.

Дните минаваха един след друг, а от обоза нямаше и следа.

— Мътните да го вземат Стациан, къде се бави толкова? — възнегодува Антоний, който много добре си даваше сметка, че от две излезли за продоволствия групи се връщаше само една.

— Ще се опитам да го намеря — отвърна Полемон, който беше решил да дойде с прашкарите. Потегли с хиляда души от леката си кавалерия, като махна дръзко на партите по стените на Фрааспа, абсолютно сигурен в Антоний и непобедимата му армия.

Дните минаваха един след друг, а Полемон така и не се върна.

Нямаше дървета за изсичане и единствено многочислеността на армията караше местните жители да стоят зад стените. Ясно беше, че градът се снабдява добре и има достатъчно водоизточници. Очертаваше се дълга и бавна обсада. Месец юли мина и замина, започна секстилий, а обоза още го нямаше. Да беше пристигнал поне дългият осемдесет стъпки таран! Щеше да направи на трески портите на Фрааспа.

— Приеми фактите, Антоний — каза Публий Канидий, след като армията прекара седемдесет дни пред стените. — Обозът не идва, защото вече не съществува. Нямаме дървен материал за обсадни кули, не разполагаме с катапулти, нито с балисти — с нищо. Дотук изгубихме двайсет и пет хиляди чуждестранни войници, пратени за провизии, а днес киликийците, юдеите, сирийците и кападокийците категорично отказаха да помръднат. Вярно, това означава двайсет и пет хиляди гърла по-малко, но не събираме достатъчно храна, за да поддържаме телата и морала на ниво. Някъде зад съгледвачите ни — или зад онези, които успеят да се върнат — има партска армия и тя прави с нас същото, което Фабий Максим е правил с Ханибал.

Напоследък коремът му сякаш бе непрекъснато пълен с олово. Това беше знак, че Антоний не може повече да игнорира истината — бяха победени. Тъмните стени на Фрааспа им се подиграваха и той беше толкова объркан и изгубен — всъщност толкова импотентен — колкото бе предчувствал, че ще стане от много и много месеци. Дори години. Всичко водеше до това — до провала. Затова ли го бе обхванала тази меланхолия? Защото е изгубил късмета си? И къде беше врагът? Защо партите не нападаха, щом бяха успели да отмъкнат продоволствията му? Обзе го още по-вцепеняваща мисъл — нямаше дори да му дадат възможност да даде сражение, да умре славно на бойното поле като Крас и да изкупи с последните си часове всички ужасни грешки на тази оплескана кампания. Единствено заради това името на Крас се изговаряше с уважение и съжаление за ослепената му глава, забита на стените на Артаксата. А името на Антоний? Кой щеше да си спомня за него, щом нямаше да има сражение?

— Нямат намерение да ни нападнат, докато стоим тук, нали? — обърна се той към Канидий.

— Поне аз така разбирам нещата, Марк — отвърна Канидий, като прикриваше състраданието си, много добре знаеше какво си мисли Антоний.

— И аз така ги разбирам — намръщено се обади Ахенобарб. — Няма да ни предложат сражение, искат да умрем бавно и от по-прозаични неща, отколкото са раните от мечове. Освен това имахме предател сред нас, който им издаде всичко — Моназес.

— Ох, не искам да свършим по този начин! — извика Антоний, подминавайки споменаването на Моназес. — Трябва ми повече време! Фрааспа не може да се изхранва пълноценно, никой град няма толкова запаси зад стените си, дори и Илион! Ако издържим още известно време, Фрааспа ще се предаде, казвам ви.

— Можем да щурмуваме — рече Марк Тиций.

Никой не си направи труда да му отговори. Тиций бе квестор, млад и глупав, не разбираше от нищо.

Антоний седна в курулното си кресло и се загледа унесено в далечината. Накрая излезе от медитацията и се обърна към Канидий.

— Колко още можем да издържим тук, Публий?

— Вече е началото на септември. В най-добрия случай още месец, но и това е много. Ако не се справим със стените на Фрааспа преди зимата, ще трябва да се оттегляме към Артаксата по същия път, по който дойдохме. Петстотин мили. Легионерите ще вземат разстоянието за трийсет дни, ако им дадем зор, но повечето от останалите помощни войски са пехотинци и няма да издържат на темпото. Това означава да разделим армията, за да запазим легионите. Оцелелите галски конници ще се справят — би трябвало да е останала още трева. Освен ако хиляди катафракти не са я направили на кал. Както много добре знаеш, Антоний, без съгледвачи ще има да се препъваме като слепци насред базилика.

— Точно такива сме — криво се усмихна Антоний. — Казват, че Помпей Велики обърнал три дни преди да достигне Каспийско море, защото не можел да издържа на паяците, но аз с радост бих посрещнал и милион от най-големите и космати гадини, само и само да получа достоверни сведения за това какво ни чака, ако наистина решим да се оттеглим.

— Аз ще отида — веднага се обади Тиций.

Останалите го зяпнаха.

— Щом арменските съгледвачи не се върнаха, защо смяташ, че ти ще успееш? — попита Антоний. Харесваше Тиций, който бе племенник на Планк, и се опитваше да го разубеди по най-деликатния начин. — Не, благодаря ти за предложението, но ще трябва да продължим да пращаме арменци. Никой друг не би се справил.

— Точно там е работата! — разпалено рече Тиций. — Те са врагът, Марк Антоний, независимо за какви се представят. Всички знаем, че арменците са предатели като мидийците. Нека ида! Обещавам, че ще се пазя.

— Колко души искаш да вземеш?

— Николко, Публий Канидий. Ще тръгна сам с едно местно конче, което да се слива с цвета на полето. Ще обуя гащи от козя кожа и боядисано палто. Може да взема още дузина понита, така че да приличам на коняр или нещо подобно.

Антоний се разсмя и тупна Тиций по гърба.

— Защо не? Добре, Тиций, върви! Само… само се върни. — Успя да се ухили широко. — Трябва да се върнеш! Единственият познат ми квестор, чийто сметки бяха по-криви от твоите, се казва Марк Антоний, но пък той служеше на по-взискателен господар — на Цезар.

Никой от командирската шатра не излезе да види как Марк Тиций тръгва на мисия, защото всички искаха да запомнят закачливото му луничаво лице само като лицето на квестора — напаст, натоварен да отговаря за финансите на цяла армия, но напълно неспособен да оправи своите собствени.

Той беше отсъствал вече повече от нундин, когато вятърът смени посоката си и задуха от север. С него дойдоха дъждовете и кишата. В същия този ден жителите на града въртяха чевермета върху стените и миризмата на печено се спускаше върху огромния лагер в равнината. Това беше начин да покажат на нашествениците, че Фрааспа има достатъчно храна за зимата и че няма да се предаде.

Антоний свика военен съвет — не среща на най-близките си сподвижници, а събрание с всички легати и трибуни, с командирите на кохортите и легионите — общо шестдесет души. Идеална бройка за обсъждане — той можеше да бъде чут от всички, без да е нужно глашатаи да повтарят думите му на намиращите се по-далеч. Повиканите се спогледаха многозначително — сред тях нямаше никакви чужденци. Срещата беше по-скоро на легионите, отколкото на цялата армия.

— Не можем да превземем Фрааспа без обсадна техника — започна Антоний, — а днешната малка демонстрация показва, че местните все още се хранят добре. Седим тук вече сто дни и сме опоскали целия район, но на висока цена — изгубихме две трети от конните помощни войски.