Подобно на Вентидий, Канидий беше типичен военен без знатен произход. Беше се издигнал единствено благодарение на командирските си умения. След смъртта на Цезар застана на страната на Марк Антоний, но харесваше повече него, отколкото военните му способности. След триумфа на Вентидий в Сирия обаче Канидий знаеше, че няма да бъде му бъде позволено да командва кампания като тази, която сега предлагаше Антоний — да влезе, образно казано, през задната врата в царството на партите. Това щеше да е мъчително начинание, изискващо гения на Цезар — а Антоний не беше Цезар. Антоний обичаше мащабността, докато Цезар се отвращаваше от големи армии. За него десет легиона и две хиляди кавалеристи бяха максималната сила, способна да бъде успешно управлявана от който и да било командващ. При по-многобройна войска заповедите се объркваха, а комуникациите се губеха в разстоянията и времето. В това отношение Канидий беше напълно съгласен с Цезар.

— Цар Артавазд дойде ли? — попита Антоний.

— Кой по-точно?

Антоний примигна.

— Царят на Армения.

— Да, тук е, очаква аудиенцията с тиара в ръка. Има също и един Артавазд от Мидия Атропатена.

— Мидия Атропатена ли?

— Точно така. И двамата се подплашиха след екскурзията ми до Кавказ и решиха, че Рим ще победи в този сблъсък с партите. Артавазд Арменски иска да си върне седемдесетте долини в Мидия Атропатена, а съименникът му — да владее царството на партите.

Антоний избухна в гръмогласен смях.

— Канидий, Канидий, какъв късмет само! Обаче как ще ги различаваме?

— Наричам единия Арменски, а другия — просто Мидийски.

— Не мога ли да разчитам на някакви физически характеристики?

— Не и при тези двамата! Приличат си като близнаци — от всички тези кръстосани бракове, предполагам. Набрани поли и жакети, изкуствени бради, много къдрици, гърбави носове, черни очи и черна коса.

— Звучи ми съвсем по партски.

— Сигурно са от една и съща порода. Говорят и собствените си езици, и партски.

— Е, добре, че разполагам с Моназес.

На Антоний обаче не му беше писано да разполага дълго време с Моназес. След като игра ролята на преводач на няколко доста странни срещи между хора, които нямаха представа какво си мислят противниците им, Моназес реши да се върне в Ницефориум — все пак, напомни той на Антоний, той беше цар на скенитските араби и трябваше да ги вдигне на бойна нога. С прочувствени благодарности и уверения, че тримата нови преводачи ще се справят по-добре от самия него, Моназес пое на юг.

— Иска ми се да можех да му имам доверие — каза Канидий на Ахенобарб.

— И на мен ми се иска, но му нямам. Но всичко вече е в ход и не може да спре, така че не ни остава нищо друго, освен да се молим на боговете да грешим.

— А ако излезем прави, да се молим Моназес да не е в състояние да осуети плановете на Антоний.

— Щях да се чувствам по-добре, ако армията ни беше по-малка. Полудял е като дете по своите арменски катафракти! А като човек с опит с катафрактите, мога да те уверя, че арменските изобщо не могат да се сравняват с партските — с въздишка рече Канидий. — Бронята им е по-тънка и слаба, конете им са горе-долу толкова големи, колкото и нашите. По-скоро бих ги нарекъл улани в броня, отколкото истински катафракти. Антоний обаче е във възторг, че са му подарили шестнайсет хиляди от тях.

— Това означава още шестнайсет хиляди коня за изхранване — отбеляза Ахенобарб.

— А можем ли да имаме повече вяра на Армения или Мидия, отколкото на Моназес? — попита Канидий.

— На Армения — може би. На Мидия — никак. Колко е разстоянието оттук до Артаксата?

— Двеста мили, може би малко по-малко.

— Трябва ли да ходим там?

— Искаш да кажеш, в търбуха на арменците. За съжаление, да. Никога не съм бил особено ентусиазиран относно този заден вход, макар и да си има предимство на местата, където теренът не е така ужасен. Ще стигнем Фрааспа, после Екбатана, след това Суза и накрая ще се озовем в Месопотамия. И той си мисли, че обозът ще може да върви с нас? Как ли пък не!

— О, това е Марк Антоний — каза Ахенобарб. — Той е от онази школа генерали, които вярват, че ако искат нещо достатъчно силно, то ще се случи. И е много добър в кампании от рода на тази при Филипи. Как обаче ще се справи с неизвестното?

— Всичко се свежда до два въпроса, приятелю. Първият е — предател ли е Моназес? Вторият — можем ли да се доверим на Армения? Ако отговорът на първия е отрицателен, а на втория — положителен, Антоний ще успее. Но само тогава.

Този път обозът пое към столицата на Армения Артаксата почти веднага след като пристигна в Карана. Това страшно раздразни Опий Стациан, лишен от почивка, баня, жена и възможност да поговори с Антоний. Искаше да му даде списък с нещата, които спокойно можеха да оставят в Карана, за да намалят размерите на обоза и да го задвижат малко по-бързо. Заповедта обаче гласеше да продължи напред с целия товар. От Артаксата той щеше да потегли веднага към Фрааспа — отново без почивка, без баня, без жена и без възможност да поговори с Антоний.

Самият Антоний бе станал сприхав и изгаряше от нетърпение да започне кампанията си — убеден, че с тактиката на задния вход си спестява дългия поход срещу партите. Естествено, някой вече ги бе предупредил, че Фрааспа ще бъде първият град, който ще понесе римския удар — с тях имаше твърде много азиатци и всякакви чужденци, за да остане това тайна. Но Антоний разчиташе на темпото и възнамеряваше то да не отстъпва по нищо на маршовете на Цезар. Римската армия щеше да се появи пред Фрааспа месеци преди очакваното.

Затова не се застоя в Артаксата, а потегли почти веднага и по възможно най-прекия маршрут. Разстоянието между Артаксата и Фрааспа беше петстотин мили, а на места теренът не бе нито по-неблагоприятен, нито по-висок от този, който вече бе зад гърба им. Мидийските и арменските водачи обаче твърдяха, че Антоний не е поел в правилната посока, ако иска да облекчи прехода си. Всеки хребет, всяка гънка на планината, всяка клисура минаваше в посока изток-запад и макар да бе много по-лесно да продължат на изток до огромното езеро Матиане, единственият начин да преминат през планините беше да вървят на юг по западните им склонове и да прекосят множество хребети. От южния край на езерото армията трябваше да продължи на изток, преди да обърне надолу към Фрааспа. На запад ги очакваше нов масив с върхове петнадесет хиляди стъпки, че и повече.

Шестнадесет легиона, десетхилядна галска кавалерия, петдесет хиляди чуждестранни конни и пеши войници и шестнадесет хиляди арменски катафракти — общо сто и четиридесет хиляди души — започнаха похода. Над петдесет хиляди от тях бяха на коне. Дори самият Александър Велики не е командвал такова множество, възторжено си помисли Антоний. Беше абсолютно уверен, че никоя сила на света не може да го победи. Какво приключение, какво колосално начинание! Най-сетне щеше да засенчи Цезар.

Настигнаха обоза разочароващо бързо — той още не бе прекосил планинския проход преди езерото Матиане, така че имаше да измине още близо четиристотин мили. Канидий увещаваше Антоний да намалят темпото и да останат недалеч от обоза, но той отказа. Донякъде основателно — ако забавеше ход, щеше да стигне прекалено късно до Фрааспа, за да я превземе преди зимата, дори и да не срещнеше сериозна съпротива. Пък и напредваха сравнително добре, независимо от постоянното катерене и спускане по склоновете. Антоний се задоволи да прати съобщение до Стациан, че трябва да раздели обоза на части и да се опита да ускори темпото на каруците с фураж и провизии.

Съобщението така и не пристигна до получателя си. Без да бъде усетен от съгледвачите и излезлите за фураж отряди, Артавазд Мидийски се бе съюзил с Моназес. Четиридесет хиляди катафракти и конни стрелци се промъкваха покрай римляните на разстояние, колкото да не се вижда прахта от копитата им. Когато обозът преминаваше прохода, водещ надолу към езерото Матиане, каруците се бяха разтеглили в една колона заради тесния и лош път и Стациан реши да ги остави в това положение, докато не стигнат равен терен. Десет хиляди мидийски катафракти ги нападнаха едновременно от всички страни. Връзките между отделните части на обоза бяха прекъснати, Стациан нямаше представа какво става и не знаеше къде да изпрати двата легиона. Докато се колебаеше, хората му бяха избивани, а оцелелите след нападението — преследвани и убивани, за да не може Антоний да разбере за случилото се. А каква плячка само награбиха! Ден по-късно и последната кола потегли на североизток към Мидия Атропатена, далеч от пътя на Антоний. Сега войската му разполагаше с провизии само за един месец и бе останала без артилерия и обсадна техника.