В средата на ноември Антоний стигна Карана, откъдето експедицията бе потеглила през майските календи. Всички легати бяха видели лошото настроение и объркването му, но само Фонтей знаеше колко близко се бе намирал Антоний до самоубийството. Тъй като нямаше никакво желание да сподели преживяното с Канидий, Фонтей се нагърби лично да убеди Антоний да продължи на юг към Левке Коме. Оттам при нужда можеше да изпрати ново съобщение на Клеопатра.

Първо обаче Антоний трябваше да научи най-лошото от нетактичния Канидий. Взаимоотношенията им невинаги бяха приятелски, тъй като Канидий бе предвидил изхода на кампанията още в началото й и настояваше за незабавно оттегляне.

Освен това той не бе одобрил организацията и придвижването на обоза. Всичко това обаче бе минало и сега той трябваше да се примири със себе си и със собствените си амбиции. Бъдещето му беше с Марк Антоний, каквото и да му носеше това.

— Преброяването завърши, Антоний — кисело рече той. — От помощните войски, около тридесет хиляди души, не оцеля никой. От десетте хиляди галски конници са останали шест хиляди, но без конете. Галатяните от десет са се стопили на четири хиляди, също без коне. Всички животни бяха заклани за храна през последните сто мили. От шестнайсетте легиона двата на Стациан са изчезнали и съдбата им е неизвестна. Останалите четиринайсет са претърпели тежки, но не фатални щети, предимно от измръзвания. Войниците, останали без пръсти на краката, ще трябва да бъдат уволнени и върнати с каруци. Не могат да се движат пеша. Плащовете обаче са спасили пръстите на ръцете на повечето. Всеки легион, като изключим двата на Стациан, беше напълно боеспособен — с почти пет хиляди войници и над хиляда тиловаци. Сега всеки от тях се е стопил до по-малко от четири хиляди бойци и около петстотин тиловаци. — Канидий пое дъх и извърна поглед. — Ето я и бройката. Помощна пехота — трийсет хиляди. Помощна кавалерия — десет хиляди души, но двайсет хиляди коне. Четиринайсет хиляди легионери няма да се сражават никога вече, плюс още осем хиляди на Стациан. Девет хиляди тиловаци. Общо седемдесет хиляди души и двайсет хиляди коне. Двайсет и две хиляди от тях са легионери. Половината армия, макар и не по-добрата половина. В никакъв случай не са мъртви до последния човек, но все едно, че са умрели.

— Ще изглежда по-добре, ако кажем — една трета загинали, една пета инвалиди — рече с треперещи устни Антоний. — Канидий, това е ужасно! Да изгубя толкова много хора без нито една битка! Не мога да го изкарам дори като поражението при Кана.

— Поне никой не е бил победен, Антоний. Това не е безчестие, а просто катастрофа поради лошото време.

— Фонтей казва, че трябва да продължа към Левке Коме и да чакам царицата. Да пратя второ съобщение, ако е необходимо.

— Добра идея. Върви, Антоний.

— Погрижи се за армията колкото може по-добре, Канидий. Вълнени или кожени чорапи за всички, а попаднеш ли в буря, изчакай в добър лагер. Предполагам, че покрай Ефрат ще бъде малко по-топло. Просто не им давай да спират и им обещай Елисейски полета, щом стигнат Левке Коме — топло слънце, много храна и всяка курва, която успея да намеря в Сирия.

Клеменция бе последвала съдбата на всички коне, когато се появиха въглищата между планинския проход и Артаксата. Провесил крака почти до земята, Антоний потегли от Карана на едно местно конче, съпровождан от Фонтей, Марк Тиций и Ахенобарб.

Месец по-късно той пристигна в Левке Коме и свари малкото пристанище неподготвено. Клеопатра не беше дошла, нито пък имаше някакви вести от Египет. Антоний прати Тиций в Александрия, но без много надежда. Клеопатра се бе обявила категорично против кампанията, а тя не беше от онези, които прощават. Нямаше да има помощ, нямаше да има пари да се закърпи останалото от легионите. И макар за Антоний това че е измъкнал войската си децимирана, но не и унищожена, да бе поне някакво постижение, тя сигурно щеше да скърби повече за изгубените помощни войски.

Депресията го погълна и се превърна в толкова мрачно отчаяние, че Антоний се вкопчи в гарафата вино, неспособен да понесе мислите за окапващите пръсти, за бунта в онази ужасна нощ, за дългите редици изкривени от омраза лица, за ненавиждащите го конници, лишени от любимите им коне, за собствените си жалки решения, винаги погрешни и винаги катастрофални. Той и единствено той бе виновен за смъртта на толкова много хора, за цялото това човешко нещастие. Ох, направо непоносимо! Затова се напи до забрава и продължи да пие.

Час по час се подаваше от шатрата с пълна чаша в ръка, изминаваше със залитане краткото разстояние до брега и се взираше към пустия вход на пристанището.

— Иде ли? — питаше намиращите се наблизо. — Иде ли? Иде ли?

Останалите го вземаха за луд и побягваха веднага щом го видеха да се показва навън. Кой да идва?

Връщаше се да си сипе още вино, после отново излизаше:

— Иде ли? Иде ли?

Януари се смени с февруари, после и той наближи към края си, а тя така и не дойде, нито прати съобщение. Нямаше никаква вест и от Кир или Тиций.

Накрая Антоний вече не можеше да се държи на краката си, въргаляше се с гарафата вино в шатрата и се опитваше да каже „Иде ли?“ на всеки, който влизаше вътре.

— Иде ли? — запита той движещото се петно на входа в началото на март, абсолютно безсмислен брътвеж за онези, които не знаеха от дългия си опит какво се опитва да каже.

— Тук е, Антоний — отвърна тих глас. — Тук е.

Омацан и вонящ, Антоний някак успя да се изправи на крака. После падна на колене, тя коленичи до него и притисна главата му в гърдите си, а той плачеше и плачеше.

Клеопатра беше ужасена, но това не беше просто дума. Тя не можеше дори да започне описанието на чувствата, които връхлетяха ума и съсипаха тялото й през следващите дни, докато разговаряше с Фонтей и Ахенобарб. След като Антоний се наплака и заспа, а после можеше да бъде изкъпан и сложен в по-удобно легло от военната койка, болезненият процес на изтрезняване и въздържание накара Клеопатра да използва цялата си изобретателност. Той беше лош пациент, като се има предвид нагласата на ума му — отказваше да говори, изпадаше в ярост, когато не му даваха вино, и сякаш съжаляваше, че бе пожелал Клеопатра да дойде тук.

Така й се наложи да разговаря с Фонтей и Ахенобарб. Първият много искаше да помогне по някакъв начин, но вторият дори не се опитваше да скрие неприязънта и презрението си към нея. Затова Клеопатра се опита да раздели ужасите, за които бе научила, на категории с надеждата, че ако подходи към тях логично и последователно, вероятно ще разбере по-добре как да излекува Марк Антоний. Ако искаше тя самата да оцелее, той трябваше да бъде излекуван!

От Фонтей получи пълно описание на обречената кампания, включително и нощта, когато самоубийството изглеждаше единствен изход за Антоний. Тя нямаше представа от виелици, лед и дълбоки до кръста преспи, тъй като беше виждала сняг само през двете зими в Рим, а и те не бяха много тежки, както я уверяваха тогава. Тибър не беше замръзнал, а редките снеговалежи бяха като магия, покриваща в бяло смълчания свят. Явно това нямаше и далечна прилика с оттеглянето от Фрааспа.

Ахенобарб й рисуваше по-живописни картини на окапващи от измръзване пръсти и носове, за мъже, дъвчещи сурово зърно, за Антоний, полудял от предателството на всички, от съюзниците до водачите.

— Ти плати за този погром, без дори да помислиш за оборудване, което не беше предвидено, а трябваше да го има — като по-топли дрехи за легионерите например — каза Ахенобарб.

Какво можеше да му отговори? Че това не беше нейна грижа, а работа на Антоний и неговия praefectus fabrum ли? Тогава Ахенобарб щеше да я обвини, че се измъква за сметка на Антоний. Ясно беше, че той няма да приеме критики срещу Антоний и предпочита да стовари вината върху нея само защото нейните пари бяха финансирали експедицията.