— Ами ако Антоний опита да се прехвърли в Брундизиум? — попита Салвидиен, колкото да смени темата.
— Брундизиум е здраво укрепен и той няма да успее да прекара и един кораб през веригата на пристанището — рече Агрипа. — Лично огледах укрепленията на града, Салвидиене. Знаеш го много добре.
— Но може да акостира някъде другаде.
— Което несъмнено ще стори, но дали с всичките си войски? — Октавиан изглеждаше напълно спокоен. — Все пак, Меценате, искам да се върнеш от Агригентум със скоростта на мълнията.
— Ветровете са насрещни — рече Меценат с мрачен глас. Кой би поискал да прекара част от лятото в помийна яма като онова сицилианско леговище на Секст Помпей?
— Още по-добре, ще се върнеш по-бързо. Колкото до отиването дотам — гребете! Вземи кола до Путеоли и наеми най-бързия кораб и най-добрите гребци, които успееш да намериш. Плати им двойно. Тръгвай, Меценате, тръгвай!
И така групата се раздели. Остана само Агрипа.
— Според последните ти проверки колко легиона можем да изправим срещу Антоний?
— Десет, Цезаре. Макар че нямаше да има значение, дори да бяха три или четири. Нито една от страните няма да се бие. Непрекъснато го повтарям, но всички са глухи, с изключение на теб и Салвидиен.
— Аз те чух, защото в това се съдържа спасението ни. Отказвам да повярвам, че съм победен. — Октавиан въздъхна и се усмихна печално. — Ох, Агрипа, дано онази сестра на Либон да е поносима! Досега не съм имал особен късмет със съпругите.
— Защото са били подбрани от друг и са представлявали просто политически ход. Един ден, Цезаре, ще си избереш сам съпруга и тя няма да бъде Сервилия Вация или Клодия. Или пък Скрибония, ако сделката със Секст излезе успешна. — Агрипа прочисти гърлото си и го погледна неспокойно. — Меценат знаеше, но ме остави аз да ти кажа новините от Атина.
— Новини ли? Какви новини?
— Фулвия си е прерязала вените.
Дълго време Октавиан не каза нищо и остана неподвижно, забил поглед в Големия цирк, докато Агрипа не си помисли, че се е пренесъл на някакво място отвъд този свят. Цезар беше същински възел от противоречия. Дори вътрешно Агрипа никога не мислеше за него като за Октавиан, макар че бе първият, който започна да го нарича с новоприетото му име. Никой не можеше да бъде по-студен, по-твърд или по-безжалостен от него, а ето че сега бе повече от очевидно, че тъгува за Фулвия — жената, която ненавиждаше.
— Тя беше част от римската история и заслужаваше по-добър край — рече най-сетне Октавиан. — Прахта й пристигнала ли е вече? Има ли гробница?
— Доколкото знам, и двата отговора са не.
Октавиан стана.
— Ще говоря с Атик. Между нас да си остане, но той никога не би я погребал както подобава на положението й. Децата й от Антоний не са ли съвсем малки?
— Антил е на пет, а Юл — на две.
— Значи ще помоля сестра си да ги наглежда. Трите й собствени не са достатъчни за Октавия, тя винаги се е грижела и за нечии чужди.
„В това число и за децата на собствената ти полусестра Марция — мрачно си помисли Агрипа. — Никога няма да забравя онзи ден на височините на Петра, когато се канехме да се срещнем с Брут и Касий — Цезар седи и по лицето му се стичат сълзи, оплаква смъртта на майка си. А тя не е мъртва! Тя е съпруга на доведения му брат Луций Марций Филип. Още едно от неговите противоречия — може да тъгува за Фулвия и в същото време да се преструва, че майка му не съществува. О, знам защо. Тя остана в траур само един месец, преди да започне връзка с доведения си син. Нещата можеха и да се потулят, ако не беше забременяла. През онзи ден в Петра Октавиан бе получил писмо от сестра си, която го умоляваше да разбере годежа на майка им. Но той не можа. За него Атия беше курва, неморална жена, която не заслужаваше да бъде майка на добрия си син. Затова принуди нея и съпруга й да се оттеглят във вилата на Филип в Мизенум и им забрани да стъпват в Рим — заповед, която така и не отмени, макар че сега Атия е болна, а момиченцето й е постоянно под грижите на Октавия. Един ден всичко това ще го преследва, макар сега да не го вижда, както не поглежда и полусестра си. Прекрасно дете, красиво като всеки Юлий, въпреки че баща й е толкова тъмен“.
После от Оттатъшна Галия дойде писмо, което прогони всички мисли за Антоний и мъртвата му жена от главата на Октавиан и отложи датата на сватбата, която Меценат му уреждаше в Агригентум.
Почитаеми Цезаре, пиша, за да те уведомя, че моят обичан баща Квинт Фуфий Гален умря в Нарбон. Зная, беше на петдесет й девет години, но се намираше в добро здраве. Изведнъж падна мъртъв. Всичко стана за миг. Като главен легат, сега командвам единадесетте легиона, разположени в Оттатъшна Галия — четири в Агендикум, четири в Нарбон и три в Гланум. В момента Галия е спокойна, след като миналата година баща ми потуши един бунт на аквитаните, но не ми се мисли какво може да се случи, ако галите надушат колко съм неопитен в командването. Сметнах за по-правилно да съобщя на теб вместо на Марк Антоний, макар че двете Галии са негови. Той е прекалено далеч. Моля те да изпратиш нов губернатор с нужния военен опит, който да поддържа мира тук. Колкото по-бързо, толкова по-добре, тъй като бих желал лично да върна праха на баща си в Рим.
Октавиан четеше и препрочиташе простото съобщение, а сърцето му трептеше в гърдите му. Поне този път трепетът беше радостен. Най-после съдбата да погледне благосклонно на него! Кой можеше да си помисли, че Гален ще умре?
Изпрати да повикат Агрипа, който се бе заел да приключи задълженията си на градски претор, за да може да пътува за по-дълго време. Градският претор нямаше право да отсъства от Рим за повече от десет дни.
— Забрави дреболиите! — викна Октавиан и му подаде писмото. — Чети и се радвай!
— Единадесет легиона ветерани! — ахна Агрипа, който моментално разбра важността на новината. — Трябва да стигнеш Нарбон преди Полион и Вентидий да са те изпреварили. Те са по-близко, така че се моли новината да не стигне бързо до тях. Младият Гален далеч не е от соя на баща си. — Агрипа размаха писмото. — Само си представи! Оттатъшна Галия е на път да падне в скута ти, без да е вдигнато и едно копие!
— Вземаме Салвидиен с нас — каза Октавиан.
— Мъдро ли е това?
Сивите очи го изгледаха изненадано.
— Какво те кара да подлагаш на съмнение мъдростта ми в това решение?
— Нищо конкретно, с изключение на това, че губернатор на Оттатъшна Галия е много силна позиция. На Салвидиен може да му се завърти главата. Предполагам, че смяташ да му дадеш командването?
— Да не го предпочиташ ти? Твое е, ако искаш.
— Не, Цезаре, не го искам. Твърде далеч е от Италия и от теб. — Агрипа въздъхна и сви обезкуражено рамене. — Не мога да измисля нищо друго. Таурус е прекалено млад, а на останалите не можеш да се довериш, че ще се справят с беловаките и свебите.
— Салвидиен ще се справи — уверено каза Октавиан и потупа най-добрия си приятел по ръката. — Тръгваме утре по зазоряване и ще пътуваме, както е пътувал божественият ми баща — с двуколка с четири мулета и непрекъснато в галоп. Това означава, че ще се движим по Емилиевия и Домициевия път. За да сме сигурни, че няма да имаме проблем с честата смяна на мулетата, ще вземем и ескадрон германски конници.
— Трябва да си вземеш постоянни телохранители, Цезаре.
— Не сега, зает съм. А освен това нямам и достатъчно пари.
Агрипа си тръгна и Октавиан прекоси Палатин до уличката Кливус Виктория и дома на Гай Клавдий Марцел Млади, който му беше девер. Доста неадекватен и нерешителен консул в годината, в която Цезар прекоси Рубикон, Марцел беше брат и първи братовчед на двама мъже, чиято омраза към Цезар не се поддаваше на разумно обяснение. Беше се спотайвал в Италия, докато Цезар воюваше с Помпей Велики, и бе награден с ръката на Октавия, след като Цезар излезе победител. За Марцел съюзът бе смесица от любов и целесъобразност, брак с фамилията на Цезар означаваше закрила за самия него и за значителното богатство на Клавдий Марцел, което сега беше изцяло негово. И той наистина обичаше жена си като безценно бижу. Октавия му беше родила момиче — Марцела Старша, момче, което всички наричаха Марцел, и второ момиче — Марцела Младша, известна също и като Селина.
