Квинт Салвидиен, най-възрастният от всички, беше от Пиценум — онова гнездо на демагози и политически нищожества, създало светила като Помпей Велики и Тит Лабиен. Той обаче не беше спечелил лаврите си на Форума, а на бойното поле, където се представяше по-добре от всички. Беше безупречен в лице и тяло, а главата му бе увенчана с рошава яркочервена коса, спечелила му прякора Руфус, и проницателни сини очи. Таеше в себе си големи амбиции и бе привързал кариерата си към опашката на Октавиановата комета като най-бърз начин да достигне върха. От време на време родната жилка се размърдваше в него и го караше да се чуди дали да не премине на другата страна, ако подобен ход му изглеждаше благоразумен. Салвидиен нямаше намерение накрая да се окаже сред изгубилите и понякога се питаше дали Октавиан наистина има необходимите качества за победа в наближаващия сблъсък. Благодарността му бе малка, а лоялността — никаква, но беше успял да прикрие това тъй умело, че Октавиан, а и не само той, нямаше ни най-малка представа за истинските му мотиви. Пазеше се добре, но понякога се чудеше дали Агрипа не го подозира. Затова в негово присъствие винаги много внимаваше какво говори и как постъпва. Що се отнасяше до Меценат, кой можеше да знае какво усеща този мазен аристократ?

Тит Статилий Таурус, на двадесет и седем, беше най-маловажният от всички и съответно знаеше най-малко за идеите и плановете на Октавиан. Също военен, той и изглеждаше точно такъв — висок, здрав и с доста белези по лицето — подуто ляво ухо, следа от острие по лявата вежда и бузата, счупен нос. Въпреки това си оставаше красив мъж с коса като пшеница, сиви очи и непринудена усмивка, която силно контрастираше с репутацията му на педантичен по отношение на дисциплината командир на легиони. Той изпитваше ужас от хомосексуализма и не би общувал с никого с подобни наклонности, независимо колко благороден е произходът му. Като войник отстъпваше на Агрипа и Салвидиен, но не много. Липсваше му техният гений и способност за импровизиране. Относно лоялността му място за съмнение нямаше, преди всичко, защото Октавиан го омайваше. Безспорните таланти и блестящите качества на Агрипа, Салвидиен и Меценат бяха нищо в сравнение с необикновения ум на наследника на Цезар.

— Здравейте — рече Октавиан и тръгна към празния стол.

Агрипа се усмихна.

— Къде беше? Да гледаш влюбено Рим ли? Към Форума или на Авентин?

— Към Форума. — Октавиан си сипа вода, пи жадно и въздъхна. — Мислех си какво ще правя, когато имам парите да дам на Рим онова, което заслужава.

— Гледай да не си останеш само с мисленето — иронично подхвърли Меценат.

— Така е. Все пак, Гай, не размишлявам напразно. Това, което намисля сега, няма да е нужно да измислям по-нататък. Знаем ли с какво се е захванал нашият консул Полион? А Вентидий?

— Спотайват се в източната част на Отсамна Галия — отвърна Меценат. — Говори се, че скоро ще тръгнат на юг по Адриатическото крайбрежие, за да помогнат на Антоний да стовари легионите си, които сега са се разположили около Аполония. Полион има седем, Вентидий още толкова, а Антоний — десет. Здрав пердах ни очаква.

— Аз няма да воювам срещу Антоний! — извика Октавиан.

— Не ще се наложи — ухили се Агрипа. — Техните войници няма да се бият срещу нашите, залагам живота си.

— Съгласен съм — обади се Салвидиен. — Дошло им е до гуша от войни, които не разбират. Каква е разликата за тях между племенника на Цезар и братовчеда на Цезар? Навремето са били войници на Цезар — това помнят. Благодарение на навика му да премества войниците както му падне, за да закърпи една или друга част, сега те се идентифицират с Цезар, а не с легиона си.

— Те се бунтуваха — с твърд тон рече Меценат.

— Само за Девети може да се каже, че се разбунтува директно срещу Цезар, и то благодарение на десетина корумпирани центуриони на заплата при приятелчетата на Помпей Велики. За останалите вината е на Антоний. Той ги подбуди към това, не друг! Той държеше центурионите пияни и купуваше говорителите им. Той ги обработваше! — с презрение каза Агрипа. — Антоний е пакостник, а не политически гений. У него няма и помен от изтънченост. Как иначе би му дошло на ум да стовари войските си в Италия? Та това е просто безсмислено! Да си му обявявал война? Или Лепид да го е сторил? Прави го, защото се бои от теб.

— Антоний не е по-голям пакостник от Секст Помпей Велики Благочестиви, да го наречем с цялото му име — отвърна Меценат и се разсмя. — Чух, че изпратил татко Либон в Атина да моли Антоний да се съюзят и да те смажат.

— Откъде научи това? — рязко попита Октавиан и се изправи на мястото си.

— Подобно на Одисей, имам шпиони навсякъде.

— Аз също, но това е нещо ново за мен. Какво е отговорил Антоний?

— Нещо като не. Няма официален съюз, но няма да пречи на действията на Секст, стига да са насочени против теб.

— Колко мило от негова страна. — Необичайно красивото лице се намръщи, погледът му стана напрегнат. — Както е от моя да дам на Лепид шест легиона и да го пратя да управлява Африка. Антоний знае ли вече за това? Моите агенти твърдят, че не е научил.

— Моите също — рече Меценат. — Но няма да се зарадва на новината, Цезаре, това е сигурно. След убийството на Фангон Антоний си мисли, че Африка му е в кърпа вързана. В края на краищата, кой брои Лепид? А ето че след смъртта на новия губернатор Лепид се появява на сцената. С четирите легиона в провинцията и шестте, които взе със себе си, той изведнъж става силен участник в играта.

— Знам това! — рязко отвърна хванатия натясно Октавиан. — Лепид обаче мрази Антоний много повече, отколкото мен. Тази есен ще прати жито в Италия.

— След загубата на Сардиния ще имаме нужда от него — обади се Таурус.

Октавиан погледна към Агрипа.

— Нямаме кораби, така че трябва да си построим. Агрипа, искам да оставиш задълженията си в града и да тръгнеш на обиколка из полуострова, от Тергесте до Лигурия. Поръчай хубави и здрави бойни галери. Ще ни трябва флот, за да победим Секст.

— С какво ще им платим, Цезаре? — попита Агрипа.

— С последните талпи.

Таен отговор, който не означаваше нищо за останалите трима, но бе кристално ясен за Агрипа. Той кимна. „Талпа“ бе кодовата дума, която двамата използваха, когато имаха предвид военната каса на Цезар.

— Либон се върна с празни ръце и Секст се… ъъъ… засегна. Не достатъчно, за да нападне Антоний, но все пак е обиден — рече Меценат. — Либон не хареса Антоний в Атина повече, отколкото би го харесал където и да било другаде, така че сега той е врагът, който сипва отрова за Антоний в ушите на Секст.

— И какво толкова го е обидило? — полюбопитства Октавиан.

— Мисля, че след отстраняването на Фулвия се е надявал да намери трети съпруг за сестра си. Какъв по-хитър начин за спояване на един съюз от брака? Горкият Либон! Шпионите ми казват, че е налапал въдицата със страшна сила и премислял какви ли не варианти. Но до тази тема така и не се стигнало и той потеглил обратно към Агригентум силно разочарован.

— Хммм — Златните вежди се сключиха, дългите мигли се спуснаха над забележителните очи на Октавиан. Внезапно той плесна с длани коленете си и погледна решително. — Меценате, приготвяй се! Заминаваме за Агригентум на среща със Секст и Либон.

— С каква цел? — поинтересува се Меценат, на когото мисията никак не му се хареса.

— Твоята цел е да сключиш примирие със Секст, което да осигури на Италия зърно през есента, при това на разумна цена. Ще направиш всичко необходимо, за да успееш. Ясно ли е?

— Дори ако се опре до брак?

— Дори и това.

— Тя е прехвърлила трийсетте, Цезаре. Дъщеря й Корнелия е почти на възраст за омъжване.

— Хич не ме интересува колко стара е сестрата на Либон! Всички жени са устроени по един и същи начин, така че какво значение има възрастта? Поне, за разлика от Фулвия няма да има клеймото на проститутка.

Никой не коментира факта, че след две години дъщерята на Фулвия й бе върната като девственица. Октавиан се беше оженил за момичето, за да успокои Антоний, но така и не бе спал с него. Това обаче не можеше да се случи със сестрата на Либон. Щеше да му се наложи да спи с нея, желателно с резултат. По отношение на всичко, свързано с плътта, Октавиан бе благочестив като Катон Цензора, така че му оставаше само да се моли Скрибония да не е грозна или разпусната. Всички впериха погледи в мозаечните плочки на пода, преструвайки се на глухи, неми и слепи.