Къщата бе неестествено смълчана. Марцел беше много болен — толкова, че иначе любезната му съпруга бе издала железни заповеди относно реда и тишината в къщата.

— Как е той? — попита Октавиан и целуна сестра си по бузата.

— Лекарите казват, че е въпрос на дни. Ракът е много голям и буквално изяжда вътрешностите му.

Големите изумрудени очи се напълниха със сълзи, които по-късно щяха да напоят възглавницата й. Наистина обичаше мъжа, който й бе избрал вторият й баща с пълното одобрение на брат й. Родът му не бе патрициански, а от много стар и почтен плебейски произход, което правеше Марцел Млади подходящ съпруг за жена от Юлиите. Цезар бе онзи, който не го харесваше и не одобряваше двойката.

Станала е още по-красива, помисли си брат й и му се прииска да можеше да сподели мъката й. Макар да бе дал съгласието си за този брак, той никога не бе приел истински мъжа, който притежаваше любимата му Октавия. Освен това си имаше планове, а смъртта на Марцел Млади можеше да ги подпомогне. Октавия щеше да превъзмогне загубата. Четири години по-възрастна от него, тя бе типичен представител на Юлиите — златна коса, очи със сини оттенъци в тях, високи скули, красива уста и изражение на сияйно спокойствие, което привличаше хората. А най-важното беше, че бе щедро одарена с дар, присъщ за повечето жени от рода — правеше мъжете си щастливи.

Селина беше новородена и Октавия се грижеше сама за нея — радост, която не можеше да остави на някоя дойка. Това обаче означаваше, че почти нямаше възможност да излиза и често се налагаше да остави посетителите. Подобно на брат си, Октавия беше скромна едва ли не до крайност и не би допуснала да оголи гръдта си и да накърми детето си пред друг мъж, освен съпруга си. Още една причина, поради която Октавиан я обичаше. За него тя бе въплъщение на богинята Рим и той си бе дал дума, когато стане безспорен господар на града, да издигне нейни статуи на обществени места — чест, която по принцип не се полагаше на жени.

— Мога ли да видя Марцел? — попита Октавиан.

— Каза — никакви посетители, в това число и ти. — Лицето й се изкриви. — От гордостта е, Цезаре. Гордостта на изрядния човек. Стаята му мирише, независимо колко я чистят слугите и колко благовония изгарям. Лекарите я наричат миризма на смърт и казват, че не може да се премахне.

Той я прегърна и целуна косата й.

— Мила моя сестро, какво мога да направя за теб?

— Нищо, Цезаре. Ти утешаваш мен, но нищо не може да утеши него.

Нямаше резултат, налагаше се да бъде брутален.

— Трябва да замина надалеч най-малко за един месец — рече той.

— А! — възкликна тя. — Наложително ли е? Той няма да издържи и половин месец!

— Да, наложително е.

— Кой ще уреди погребението? Кой ще намери гробар? Кой ще намери подходящ човек за прощална реч? Родът ни е вече толкова малък! Войни, убийства… Може би Меценат?

— Той е в Агригентум.

— Тогава кой е останал тук? Домиций Калвин? Сервилий Вация?

Октавиан повдигна брадичката й и я погледна право в очите. Устата му беше стисната, на лицето му се четеше прикрита болка.

— Мисля, че трябва да бъде Луций Марций Филип — отмерено рече той. — Не ми е любимец, но е единственият, който няма да накара хората да говорят. Тъй като никой не вярва, че майка ни е мъртва, какво значение може да има? Ще му пиша, че може да се върне в Рим и да се настани в дома на баща си.

— Ще се изкуши да завре заповедта в гърлото ти.

— Ха! Не и той! Ще си затрае. Та той прелъсти майката на триумвира Цезар, Сина на Божествения! Благодарение на нея спаси кожата си. Как само ми се иска да му скалъпя обвинение в предателство и да го използвам като заплаха за епикурейския му дворец! Дори моето търпение си има граници и той много добре го знае. Ще си затрае — повтори Октавиан.

— Искаш ли да видиш малката Марция? — попита Октавия с треперещ глас. — Толкова е сладка, наистина!

— Не, не искам! — рязко отвърна Октавиан.

— Но тя ни е сестра! Кръвта ни свързва, Цезаре, дори от страната на Марциите. Бабата на Божествения Юлий бе Марция.

— Не ме интересува, ако ще да е била и самата Юнона! — грубо отвърна Октавиан и излезе.

Горката, горката! Беше си тръгнал, преди да му каже, че двете момчета на Фулвия от Антоний засега са приети в домакинството й. Когато отиде да ги види, беше открила с ужас, че двамата дребосъци са оставени без никакъв надзор и че десетгодишният Курион съвсем е подивял. Е, тя нямаше властта да го вземе под крилото си и да го укроти, но пък можеше да вземе Антил и Юл като проста проява на доброта. Горката Фулвия! Дух на форумен демагог, затворен в женска обвивка. Приятелката на Октавия Филия твърдеше, че Антоний е пребил жена си в Атина и дори я е ритал, но Октавия просто не можеше да повярва. В края на краищата, познаваше добре Антоний и го харесваше много. Симпатиите й донякъде се дължаха на факта, че той много се различаваше от останалите мъже в живота й, да имаш вземане-даване само с блестящи, ловки и коварни мъже можеше да бъде изтощително. Животът с Антоний несъмнено е истинско приключение, но пък да бие жена си! Не, никога не би направил това! Никога.

Върна се в детската стая, за да поплаче тихичко, като се погрижи Марцела, Марцел и Антил, които бяха достатъчно големи, да не забележат сълзите й. Все пак, помисли си тя и донякъде се развесели, ще бъде чудесно мама отново да се върне в живота й! Тя страдаше от някаква болест на костите и бе принудена да прати малката Марция в Рим при Октавия, но скоро щеше да е съвсем наблизо и ще може да види дъщерите й. Кога ли брат й Цезар ще я разбере? И ще я разбере ли изобщо? Някак не й се вярваше. В неговите очи мама бе сторила непростимото.

Мислите й се насочиха отново към Марцел и тя незабавно отиде в стаята му. На четиридесет и пет, когато се бе оженил за Октавия, той беше мъж в разцвета на силите си, строен, добре поддържан, много образован и хубав по цезарски начин. Безсърдечието на Юлиите му беше напълно чуждо, но притежаваше известно коварство, благодарение на което бе успял да избегне залавянето, когато Италия полудя по Божествения Юлий, и си бе осигурил прекрасен брак, който го приобщи чист и неопетнен към лагера на Цезар. За това трябваше да благодари на Антоний — нещо, което не забрави нито за миг. Затова и Октавия го познаваше добре — Антоний бе чест гост в дома им.

А сега прекрасната двадесет и седем годишна съпруга виждаше един болен мъж, разяждан от нещо, което го дъвчеше и унищожаваше отвътре. Любимият му роб Адмет седеше край леглото му и държеше приличната на кука ръка на Марцел, но при влизането на Октавия стана бързо и й отстъпи мястото.

— Как е той? — прошепна тя.

— Заспа от маковия сироп, господарке. Нищо друго не помага за болката, за съжаление. А сиропът страшно замъглява ума му.

— Знам — рече Октавия, докато се настаняваше. — Хайде, иди да се нахраниш и да поспиш. Няма да усетиш как отново ще настъпи твоята смяна. Иска ми се да позволяваше и други да се редуват, но е непреклонен.

— Ако аз умирах така бавно и болезнено, господарке, бих искал да видя подходящо лице, когато отворя очите си.

— Точно така, Адмет. Хайде, върви, моля те. Яж и поспи. Каза ми, че те освобождава в завещанието си. Ще бъдеш Гай Клавдий Адмет, но се надявам да останеш при мен.

Твърде развълнуван, за да може да отговори, младият грък само целуна ръката на Октавия.

Минаха часове. Тишината бе нарушена само когато бавачката донесе Селина, за да бъде накърмена. За щастие тя беше кротко бебе и не плачеше много силно дори когато бе гладна. Марцел продължаваше да спи в забвение.

После се размърда и отвори тъмните си замаяни очи. Погледът му се изясни, когато видя жена си.

— Октавия, любов моя! — изграчи той.

— Марцел, любов моя — отвърна тя със сияйна усмивка и стана, за да вземе чаша сладко разредено вино. Той отпи малко от тръстиковата сламка. После Октавия донесе купа вода и кърпа. Свали лененото покритие от кожата и костите му, махна изцапаната пелена и започна да го мие с лека като перце ръка, като му говореше нежно. Където и да се намираше в стаята, очите му я следваха неотлъчно, светнали от любов.