Мина може би повече от час. Накрая започна да вали — силен и неотслабващ порой, който ги измокри до кости. Едва тогава той проговори — но тя остана с чувството, че го прави само за да се отърве от нея.

— Виждаш ли малкия нос ей там, оттатък Акро?

— Да, любов моя, разбира се, че го виждам. Нос Сотер.

— Построй ми къща на него само с една стая, тя ще ми бъде достатъчна. Без прислуга. Не искам да се виждам нито с мъже, нито с жени, включително и с теб.

— Искаш да постъпиш като Тимон атинянина ли?

— Да. Новият Марк Антоний мрази и мъжете, и жените, точно като Тимон атинянина. Едностайната къща ще бъде моят Тимониум и никой не бива да приближава до нея. Чуваш ли ме? Никой! Нито ти, нито Цезарион, нито децата ми.

— Ще умреш от студ, преди да я построят — рече тя, доволна, че вали дъжд — скриваше сълзите й.

— Още една причина да побързаш. А сега си върви, Клеопатра! Върви си и ме остави на мира!

— Моля те, нека поне ти пратя храна и нещо за пиене!

— Недей. Нищо не искам.

Цезарион очакваше с такова нетърпение новините, че отказа да излезе от стаята й. Наложи се Клеопатра да свали мокрите си дрехи зад параван и да говори с него, докато Хармия и Ирас разтриваха премръзналото й тяло с груби ленени кесии, за да я стоплят.

— Кажи ми, мамо! — не преставаше да повтаря гласът му. Чуваше се как крачи нервно напред-назад. — Каква е истината? Кажи ми, кажи!

— Истината е, че се е превърнал в Тимон атинянина — за десети път отговори тя. — Трябва да му построя едностайна къща в края на нос Сотер. Смята да я нарече Тимониум. — Клеопатра се показа зад паравана. — И не, не иска да се вижда нито с теб, нито с мен, не иска храна и вино, не желае дори слуга. — Отново се разплака. — Цезарионе, какво да правя? Войниците му ще научат, че се е върнал, но какво ще си помислят, щом не отива при тях? Щом не иска да ги поведе?

Той избърса сълзите й и я прегърна успокояващо.

— Тихо, мамо, тихо! Няма смисъл да плачеш. Толкова зле ли беше, докато ви нямаше? Знам, че е искал да се самоубие при оттеглянето от Фрааспа и е опитал да се удави във вино. Но не си ми казвала какъв е бил по време на разправиите в командирската шатра. Говореше само за приятелите и легатите му, а това е друго. Разкажи ми за теб и Антоний. Колкото можеш по-честно. Вече не съм момче.

Думите му я изтръгнаха от мъката й и тя го погледна изумена.

— Цезарионе! Да не искаш да кажеш, че си имал жени?

Той се разсмя.

— Да не би да предпочиташ да са били мъже?

— Мъжете са били достатъчно добри за Александър Велики, но в това отношение римляните са много странни. Баща ти би се радвал, ако любовниците ти са жени, можеш да си сигурен.

— Тогава няма от какво да се оплаква. Хайде, седни. — Той я настани в един стол и седна с кръстосани крака пред нея. — Разказвай.

— Той беше с мен от началото до края, синко. Никога не е имало по-верен съпруг от него. О, как само го тормозеха! Ден след ден, без нито миг почивка. Да ме прати в Египет, нямало да търпят жена в командирската шатра, била съм чужденка — хиляди и хиляди причини да не бъда с него. А аз постъпвах като глупачка, Цезарионе. Като последната глупачка. Съпротивлявах се, отказвах да си тръгна. И аз го тормозех. Те просто не могат да бъдат командвани от жена. Но Антоний ме защитаваше, нито веднъж не отстъпи. Накрая, когато дори Канидий се обърна против мен, той пак отказа да ме отпрати.

— Този отказ от вярност ли е бил… или от любов?

— Мисля, че от двете. — Протегна ръце и трескаво хвана неговите. — Но това не беше най-лошото, Цезарионе. Аз… аз… аз не го обичах, и той го знаеше. Това беше най-голямата му мъка. Отнасях се с него като с боклук! Заповядвах му, унижавах го пред легатите, които не го познаваха добре и бидейки римляни, го гледаха с презрение, защото ме оставяше да се държа така с него — аз, някаква си жена! Карах го да коленичи в краката ми пред тях, щраках с пръсти, за да го повикам, измъквах го от събрания, за да ме заведе на пикник. Нищо чудно, че ме мразеха! Но не и той.

— Кога разбра, че го обичаш, мамо?

— В Акциум, докато царете и легатите му масово дезертираха и след няколкото незначителни поражения по суша. Сякаш люспи паднаха от очите ми, не бих могла да го опиша иначе. Погледнах надолу към главата му и видях, че е посивял почти за една нощ. Изведнъж започна да ме боли за него и с него, сякаш бяхме станали едно цяло. И… люспите паднаха. За един миг. Да, сега знам, че любовта е пълзяла бавно към сърцето ми, но тогава ми дойде като гръм. После нещата се развиха тъй бързо, че нямах време да му покажа колко дълбоко го обичам. — Тя изплака тихо. — И може би никога няма да имам тази възможност.

Цезарион я свали от стола, прегърна я и започна да гали гърба й, сякаш бе малко дете.

— Ще дойде, мамо. Ще му мине, ще имаш възможност да му покажеш.

— Как така си станал толкова мъдър, синко?

— Мъдър? Аз? Не, не съм мъдър. Просто мога да виждам. Пред моите очи няма люспи. И никога не е имало. А сега си лягай, мамо. Моя най-мила, най-скъпа мамо. Ще му построя къщата за един ден.

Цезарион спази обещанието си. Малкият Тимониум на Марк Антоний беше издигнат само за един ден. Някакъв непознат на Антоний мъж му извика от разстояние, че храната и напитките ще бъдат оставяни пред вратата му, след което си отиде.

Разбира се, гладът и жаждата щяха да дойдат, макар че той почти не ги усещаше, когато бутна вратата и спря да огледа затворническата си килия. Защото стаята беше точно това. Не можеше да излезе оттук преди да победи духовните си терзания, а когато влезе, Антоний нямаше представа колко време ще му отнеме това.

Виждаше грешките си като озарени с ярка светлина, но въпреки това трябваше да разгледа в ума си всяка отделна стъпка.

Горката глупава Клеопатра! Вкопчи се в него като в спасител, когато всеки от неговия свят със сигурност е виждал, че Марк Антоний не би могъл да спаси никого. Щом не можеше да спаси себе си, какви са шансовете да спаси другите?

Цезар — истинският Цезар, а не онова момче позьор в Рим — винаги е знаел това, разбира се. Защо иначе беше подминал Антоний, след като всички други смятаха, че той ще бъде негов наследник? Всичко започна тогава, с отхвърляне от Цезар. Реакцията му беше предсказуема — той щеше да иде на изток да се бие с партите, да свърши онова, което Цезар не бе доживял да направи. Да спечели безсмъртие като равен на Цезар.

Но планът на Антоний се провали, подкопан от собствените му недостатъци. Някак си му се струваше, че винаги има достатъчно време за гуляи, и той гуляеше. А време не бе имало. Не и при положение че противно на всичко, Октавиан се справяше добре в Италия. Октавиан, винаги Октавиан! Взирайки се в неизмазаните стени на своя Тимониум, Антоний най-сетне разбра защо плановете му се бяха провалили. Трябваше да игнорира Октавиан и да се посвети на партската си кампания, вместо да дебне наследника на Цезар. Пропиля цели години! Пропиля! Интриги, целящи рухването на Октавиан, сезон след сезон окуражаване на Секст Помпей в безполезните му кроежи. Не беше останал в Гърция, за да я пази. Ако Октавиан успееше да победи Секст, присъствието му нямаше да попречи на това. И в крайна сметка не попречи. Октавиан го бе изпреварил, беше победил въпреки него. А в същото време годините минаваха и партите набираха сила.

Грешки, една след друга, вечно грешки! Делий го беше подвел, Моназес го беше подвел. И Клеопатра. Да, Клеопатра…

Защо бе отишъл в Атина, вместо да остане в Сирия онази пролет, когато нахлуха партите? Страхуваше се от Октавиан повече, отколкото от истинския, естествения враг. Застраши собствените си позиции в Рим, започна да разяжда основата на силата и духа си. И сега, единайсет години след Филипи, му беше останал единствено срамът.

Как да погледне Канидий в очите? Или Цезарион? Или все още живите си римски приятели? Толкова много мъртви, и то заради него! Ахенобарб, Попликола, Лурий… Мъже като Полион и Вентидий, принудени да се оттеглят заради грешките му… Как би могъл отново да погледне в очите Полион?