След убийствата Клеопатра се чувстваше по-добре и си възвърна самообладанието. Можеше да разказва за Ефес, Атина и Акциум, без да се опитва да прикрива собственото си безразсъдство. Аполодор, Ха’ем и Созиген също слушаха и бяха по-развълнувани от Цезарион, чиято физиономия си остана безстрастна. Той остаря с десет години от ужасната новина, помисли си Созиген, а въпреки това не обвинява никого.

— Римските приятели и легатите на Антоний не отстъпваха пред мен — каза тя. — И докато те не можели да приемат, че съм жена, аз си мислех, че причината за неприязънта им е в това, че съм чужденка. Каква грешка само! Било е заради пола. Не биха се примирили да ги командва жена, независимо колко високо е положението й. Затова не престанаха да говорят на Антоний да ме върне обратно в Египет. А аз отказвах да си тръгна, тъй като не разбирах причината.

— Е, това вече е минало и няма значение — въздъхна Цезарион. — Какво смяташ да правиш сега?

— Ти какво би направил? — внезапно се заинтересува тя.

— Бих пратил Созиген при Октавиан и бих се опитал да сключа мир. Бих му предложил колкото злато иска, за да ни остави нашето ъгълче от Тяхното море. Бих му дал заложници като гаранция и бих позволил на Рим редовно да праща инспектори, които да се уверят, че не се въоръжаваме тайно.

— Октавиан няма да ни остави на мира, можеш да бъдеш напълно сигурен.

— Какво смята Антоний?

— Да се прегрупира и да продължи да се бори.

— Мамо, това е безсмислено! — възкликна младежът. — Антоний вече не е в разцвета на силите си, а аз нямам опит, за да командвам вместо него. Ако това за пола ти е вярно, римските войници в Александрия никога не биха те последвали. Созиген трябва да тръгне с делегация към Рим или където се намира Октавиан и да се опита да сключи мир. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да изчакаме, докато Антоний се върне от Паретоний — примоли се тя и постави длан върху ръката на Цезарион. — Тогава ще решим.

Той стана, клатейки глава.

— Трябва да се действа веднага, мамо.

Тя каза „не“.

Становището на сина й беше повече от красноречиво и отвори възприятията и ума й за онова, което трябваше да разбере още преди да замине за Ефес. Цялата й енергия и мисли бяха отишли в планове за бъдещето му, за онова негово блестящо, тържествуващо, славно бъдеще като цар на царете и владетел на света. Сега за първи път тя осъзна, че той не желае нищо такова, че наистина е бил сериозен онези няколко пъти, когато се опита да й каже това. Жаждата за бляскаво бъдеще беше само нейна, а тя си бе въобразила, че никой не би могъл да се противопостави на тази съблазън, най-малко един младеж с божествен произход, царско потекло и ум на гений. Военните упражнения показваха, че той не е страхливец, така че не опасенията за собствената му кожа го спираха. На Цезарион му липсваше амбиция. А без нея той никога нямаше да стане цар на царете по друг начин, освен само по име. Не му достигаше тръпката. Египет и Александрия му бяха достатъчни, не желаеше нищо друго.

„Цезарионе, Цезарионе! Как можеш да постъпиш така с мен? Как можеш да обърнеш гръб на властта? Какво е сбъркано в съчетанието на моята кръв с кръвта на Цезар? Двама от най-амбициозните хора на този свят са създали храбро, но нежно, силно, но лишено от амбиции дете. Всичко е било напразно и дори не мога да намеря утеха от мисълта да заменя първородния си син с Александър Хелиос или Птолемей Филаделф. И двамата са лишени не от амбиция, а от достатъчно интелигентност. Посредствени деца. Именно Цезарион кара Нил да се издига до Лактите на изобилието година след година, именно Цезарион е Хор и Озирис. А той не желае своята съдба. Той, който не е посредствен, мечтае за посредственост. Каква ирония. Не, каква трагедия!“

— Когато казвах, че е дете, което не може да се разглези, не разбирах какво значи това — каза тя на Ха’ем, след като мълчаливата вечеря приключи и пребледнелите Аполодор и Созиген бяха изчезнали.

— Но сега разбираш — с нежен глас рече старецът.

— Да. Цезарион не се стреми към нищо, защото не желае нищо. Ако Амон-Ра го беше поставил в тялото на египетски мелез и му бе отредил да пече хляб или да мете улиците, той щеше да приеме участта си с радост и благодарност, щастлив, че печели достатъчно, за да се нахрани, да живее в мъничка къща в Ракотис, да се ожени и да има деца. Ако някой проницателен хлебар или уличен надзирател видеше достойнствата му и го повишеше мъничко, той щеше да изпадне във възторг, но не заради себе си, а заради децата си.

— Вече виждаш истината.

— А ти, Ха’ем? Видя ли характера и природата на Цезарион онзи път, когато лицето ти стана пепеляво и отказа да споделиш видението си?

— Нещо такова, дъще на Ра. Нещо такова.

Антоний се върна в Александрия един месец по-късно, малко преди жителите на града да научат за поражението при Акциум. Никой не демонстрираше по улиците, никой не организира тълпата да тръгне към Царския квартал. Хората само плачеха и ридаеха, макар някои да имаха синове, племенници и братовчеди, които бяха служили на египетските кораби. Клеопатра обнародва едикт, в който се обясняваше, че малцина от тях са пожертвани за доброто на мнозинството останали. Ако Октавиан пожелаеше да ги продаде в робство, тя бе готова да ги купи, ако пък Октавиан ги освободеше, тя щеше да ги прибере у дома колкото се може по-скоро.

През този месец тя очакваше Антоний и се притесняваше за него както никога досега. Любовта бе нахлула в сърцето й, а това означаваше страх, съмнения, постоянни тревоги. Добре ли е той? В какво настроение е? Какво става при Паретоний?

Отговор на тези въпроси Клеопатра получи от Луций Цина. Антоний отказа да иде в двореца. Той се спусна през борда на кораба си на плиткото и излезе на един мъничък плаж до Царското пристанище. Не бе разговарял с никого, откакто бяха напуснали Паретоний, обясни Цина.

— Право ви казвам, госпожо, никога не съм го виждал толкова отчаян.

— Какво се е случило?

Научи, че Пинарий се предал на Корнелий Гал в Киренайка. Това бил ужасен удар за Антоний, но последвал и друг, още по-лош. Гал потеглил за Александрия със собствените си четири легиона и четирите на Пинарий. Имал много транспортни кораби и два флота — неговия и на Пинарий. Така че към Александрия приближавали осем легиона и два флота. Антоний искаше да остане в Паретоний и да посрещне Гал там, но…

— Е, сама разбираш защо не би могъл да го стори, твое величество — обясни Цина.

— Не е имал време да доведе войските от Александрия. Затова сега е убеден, че е трябвало да остави легионите си в Паретоний. Но той би трябвало да бъде пророк, за да вземе това решение!

— Всички се опитахме да му го кажем, госпожо, но той не поиска да ни послуша.

— Трябва да ида при него. Обърни се към Аполодор и му кажи да те настани. — Клеопатра потупа Цина по ръката и тръгна към заливчето, където можеше да се види прегърбената фигура на Марк Антоний, седнал с ръце около коленете и подпрял брадичка в дланите си. Безнадежден. Сам.

Всяка поличба е против нас, помисли си тя. Наметалото се развяваше буйно около нея. Денят бе облачен, вятърът — далеч по-студен от обичайния зимен александрийски бриз. Пронизваше до кости. Сивите вълни на Голямото пристанище се увенчаха с бяла пяна, гъстите ниски облаци се носеха от север на юг. В Александрия щеше да вали.

Той вонеше на пот, но, слава на боговете, не и на вино. Брадичката и бузите му бяха покрити с остра дълга четина, косата му бе разпиляна на дълги сплъстени кичури. Никой римлянин не носеше брада или дълга коса, освен при траур или някакво друго голямо нещастие. Марк Антоний беше в траур.

Тя приклекна до него, като трепереше.

— Антоний? Погледни ме, Антоний! Погледни ме!

В отговор той покри глава с плаща си и го дръпна надолу, за да скрие лицето си.

— Антоний, любов моя, говори ми!

Но той не каза нищо, нито разкри лицето си.