— Чувам какви ли не шантави слухове. Толкова са много, че не знам на какво да вярвам — отвърна Октавиан, докато се питаше каква ли ще бъде цената на Планк.

— Повярвай на най-лошите и няма да си много далеч от истината.

— Тогава как да убедя тукашните магарета, че тази война е на Клеопатра, а не на Антоний?

— Да не искаш да кажеш, че те още си мислят, че Антоний командва?

— Да. Просто не могат да асимилират идеята, че една чужденка е способна да се наложи на великия Марк Антоний.

— И аз не можех, докато не го видях с очите си. — Планк се изсмя. — Няма да е зле да организираш за невярващите обиколки до Самос — в момента двамата са там, на път към Атина. Видят ли ги веднъж, никога няма да ги забравят.

— Лекомислието не ти отива, Планк.

— Тогава ще бъда сериозен, Цезаре. Бих могъл евентуално да ти предложа нещо по-добро, но срещу определена цена.

Скъпият безпардонен Планк! Направо на темата, без въртене и сучене.

— Кажи си цената.

— Консулство по съвместителство за племенника ми Тиций догодина.

— Откакто екзекутира Секст, той не е особено популярен в Рим.

— Направи го, така е, но заповедта беше на Антоний.

— Мога да му осигуря поста, но не мога да го защитавам от зложелатели.

— Той може да си позволи телохранители. Значи се споразумяхме?

— Да. А сега ми кажи какво предлагаш в замяна.

— Когато беше в Антиохия и все още се възстановяваше от виното, Антоний написа завещанието си. Не знам дали това е последният му вариант, но Тиций и аз му бяхме свидетели. Предполагам, че го е взел със себе си, когато замина за Александрия — Сосий го е донесъл в Рим.

Октавиан се намръщи.

— Какво общо има завещанието на Антоний?

— Всичко — простичко отвърна Планк.

— Незадоволителен отговор. Изясни се.

— Беше в добро настроение и пусна някои забележки, които ни наведоха на мисълта, че този документ е много подозрителен. Всъщност направо изменнически, ако може да се нарече така документ, който трябва да се отвори едва след смъртта на автора си. Антоний явно не смята, че съществува посмъртно предателство и затова си позволи коментарите.

— Бъди по-конкретен, Планк!

— Не мога. Антоний говореше доста двусмислено. Но с Тиций си мислим, че няма да е зле да хвърлиш едно око на завещанието.

— Че как бих могъл да сторя това? Това е свещен документ.

— Твой проблем, Цезаре.

— Не можеш ли да ми кажеш нещо за съдържанието? Какви точно забележки направи?

Планк вече бе станал и нагласяше тогата си, явно погълнат от съвсем други мисли.

— Наистина трябва да измислим някаква по-удобна за седене дреха… Как обичал Александрия и онази жена… Да, тогите са същинска напаст… Как синът й трябвало да получи правата си… Ох, поврага! Петно! — И се отдалечи, като продължаваше да мърмори.

Явно не беше чак такъв предател. Само дето май наистина смяташе, че завещанието на Антоний би могло да му помогне. До получаването на евентуалния пост от Тиций имаше още месеци и Планк несъмнено си даваше сметка, че племенникът му никога няма да седне на курулния подиум, ако той пусне лъжлива стръв на Октавиан. Но как да получи достъп до завещанието на Антоний? Как?

— Помня как Божественият Юлий веднъж ми каза, че весталките пазят над два милиона завещания — на горния етаж, на долния, в мазето — каза той на Ливия Друзила, единствения човек, с когото можеше да сподели подобна новина. — Имат си система. Завещанията от провинциите и чуждите страни са на едно място, италийските са на друго, а римските — на трето. Но Божественият Юлий не се впусна в подробности, а по онова време изобщо не ми е мина през ума, че темата може да се окаже важна, така че не се заинтересувах от подробности. Ама че съм глупак! — възкликна той и се тупна с юмрук по коляното.

— Спокойно, Цезаре, ще постигнеш своето.

Големите тъмносини очи на Ливия Друзила го загледаха замислено. Тя поседя малко така, след което се засмя.

— Можеш да започнеш, като направиш нещо добро за Октавия — рече тя. — И тъй като съм прословута с ревнивостта си, ще трябва да сториш същото и за мен.

— Нима ме ревнуваш от Октавия? — втрещи се той.

— Хората извън кръга близки приятели не знаят какви са отношенията ни с Октавия, нали? Цял Рим е възмутен от развода — глупав мъж! В никакъв случай не биваше да я гони с децата, това съсипва репутацията му повече от всичките ти измислици за влиянието на Клеопатра върху него. — Прекрасното й лице придоби замечтано изражение. — Би било чудесно, ако агентите ти можеха да разкажат на жителите на Рим и Италия колко много обичаш сестра си и съпругата си, колко грижовен и мил си към тях. Сигурна съм, че ако позволиш на Лепид да се настани в Domus Publica, той ще ти бъде толкова благодарен, че няма да откаже една малка услуга за Октавия и за мен в знак на благодарност.

Октавиан се взря в нея с онзи слисана физиономия, която се появяваше на лицето му всеки път, когато коварството и изтънчеността й надминаваха неговите.

— Иска ми се да знаех накъде биеш, мила, но нямам представа.

— Помисли си за стотиците статуи на Октавия, които издигна из цял Рим и Италия, а също и за моите статуи. Няма ли да бъде прекрасно, ако към надписите им се добави още нещо? Някаква зашеметяваща нова чест?

— Още не разбирам.

— Убеди първожреца Лепид да ни награди за вечни времена със статута на девици весталки.

— Но вие не сте весталки! Всъщност и девици не сте!

— Почетни, Цезаре, почетни! И обяви това с фанфари и тромпети по всички пазари от Медиолан до Тарент! Сестра ти и съпругата ти са пример за всички, така че тяхното целомъдрие и почтеност ги поставя наравно с весталките.

— Давай нататък! — оживи се той.

— Статутът ни на весталки ще ни позволи да влизаме и излизаме в тяхната част на Domus Publica, когато си пожелаем. Не е нужно да участва и Октавия — и сама мога да разбера къде точно се намира завещанието на Антоний. Апулея няма да заподозре мотивите ми — пък и защо да го прави? Майка й е твоя полусестра, редовно идва на вечеря при нас, харесва ме много. Не мога да открадна завещанието, но ако открия къде е, ще можеш бързо да му сложиш ръка.

Прегръдката му едва не я смаза и остави без дъх, но тя нямаше нищо против. Нищо не доставяше по-голямо удоволствие на Ливия Друзила от това да предложи на Цезар възможност, за която не се е сетил.

— Ливия Друзила, страхотна си! — извика той, след като я пусна.

— Знам — отвърна тя и леко го побутна. — А сега се заемай за работа, любов моя! Ще ни трябват няколко нундина, така че не можем да си позволим да чакаме.

Болката от изгубването на поста триумвир далеч не бе толкова болезнена, колкото изгнанието от Рим, и затова когато бе посетен от Октавиан и чу какво трябва да стори, ако иска да се върне обратно в Domus Publica, Лепид се съгласи без никакво колебание да даде на Октавия и Ливия Друзила ранга на весталки. Това не беше безсъдържателна чест. Двете жени ставаха свещени и неприкосновени, можеха спокойно да идат навсякъде, тъй като никой, дори и най-голямата отрепка, не би се осмелил да докосне весталка. Посягането на весталка означаваше обреченост за вечни времена — виновникът щеше да бъде обявен за sacer — проклет, щеше да бъде лишен от граждански права, бичуван и обезглавен, а цялото му имущество до най-простото глинено гърне — конфискувано. Жена му и децата му ги очакваше гладна смърт.

Рим и Италия ликуваха и макар възторгът им да бе насочен повече към Октавия, отколкото към Ливия Друзила, последната не се засягаше ни най-малко. Вместо това предпочете да се появи на вечеря в трапезарията на весталките и да се запознае с другите жрици.

Главната весталка Апулея беше братовчедка на Октавиан и добре я познаваше още от времето, когато младата и бременна Ливия Друзила бе подслонена тук преди брака й с Октавиан.

— Знамение — каза й Апулея, докато седемте се настаняваха на столовете си около масата. — Толкова много се тревожех, сега мога да си го призная. Какво облекчение изпитах, когато престоят ти остана без никакви религиозни последици! Било е знамение за днешния ден, сигурна съм.