Апулея не беше особено умна, но голямата почит, на която се радваше, я бе превърнала в това, което се очаква от една главна весталка. Беше облечена в чисто бели дрехи — рокля с дълги ръкави и цепната от двете страни туника и тежък медальон на шията. Косата й беше скрита от корона от седем вълнени пръстена един върху друг и покрита с ефирен воал. Тя управляваше с желязна ръка малкото си ято и нито за миг не забравяше, че късметът на Рим се крие в целомъдрието на весталките. Понякога се случваше някой мъж (като Публий Клодий) да постави под въпрос целомъдрието на някоя весталка и я изправяше пред съда, но подобно нещо никога не би се случило по времето на Апулея!

Всички се настаниха около масата, щедро отрупана с храна и гарафа искрящо бяло вино от Алба Фуцентия. Двете малолетни весталки пиеха вода от кладенеца на Ютурна, а другите три, облечени като Апулея, спокойно вкусваха от виното. Ливия Друзила, която беше седма, не се бе престрашила да се облече като весталка, макар да носеше бели дрехи.

— Съпругът ми спомена, че вие се грижите за завещанията, но ми разказа само най-общи неща — каза тя, когато децата си тръгнаха. — Възможно ли е да ми ги покажете някой път?

Апулея грейна.

— Разбира се! Когато пожелаеш.

— Ами… сега?

— Разбира се, щом искаш.

Така Ливия Друзила направи обиколката, която бе направил и Божественият Юлий при заемането на длъжността първожрец. Показаха й безкрайните лавици с пергаменти, върху които бяха изписани завещанията, качиха я горе да види зашеметяващия брой клетки за документи, после долу в мазето и в хранилищата на приземния етаж. Това беше завладяващо, особено за организирана и педантична жена като нея.

— Имате ли отделно хранилище за сенаторите? — попита тя след дълго ахкане и охкане.

— Да. Тук е, на този етаж.

— А ако са били консули, отделяте ли ги от обикновените сенатори?

— Разбира се.

Ливия Друзила успя да попита едновременно срамежливо и заговорнически:

— Не бих си и помислила да те моля да ми покажеш завещанието на съпруга ми, но страшно бих искала да видя завещанието на някой с неговото положение. Например, къде е завещанието на Марк Антоний?

— О, то е на специално място — веднага отвърна Апулея, без да заподозре каквото и да било. — Консул и триумвир, без обаче да е част от Рим. Ето го там, сам-самичък.

Тя поведе Ливия Друзила към една стойка зад паравана, който отделяше архива от чисто весталската територия, и без колебание измъкна единствения свитък от една от преградките.

— Ето го — каза тя и подаде документа на Ливия Друзила.

Съпругата на Октавиан го претегли на ръка, обърна го и погледна печата — Херкулес, IMP.M.ANT.TRI. Да, това определено беше завещанието на Антоний. Върна го веднага и се разсмя.

— Сигурно има много наставления.

— Като при всички важни хора. Най-късо е завещанието на Божествения Юлий — такава проницателност, такава яснота!

— Значи ги четете?

Апулея я погледна ужасено.

— Не, не! Разбира се, виждаме завещанието след смъртта на автора му, когато изпълнителят дойде да го вземе. Той трябва да го отвори пред нас, защото сме длъжни да сложим „V.V.“ в края на всяка клауза. Това е гаранцията срещу фалшифициране и добавяне на нови неща.

— Блестящо! — възкликна Ливия Друзила. Целуна Апулея по бузата и стисна ръката й. — Трябва да тръгвам, но имам един последен и много важен въпрос — случвало ли се е завещание да бъде отворено преди смъртта на автора?

Отново ужасен поглед.

— Не, никога! Това означава да нарушим клетвите си и никога не бихме го допуснали.

Ливия се върна у дома и завари съпруга си в кабинета. Един поглед върху лицето й му беше достатъчен да отпрати всички писари и секретари.

— Е? — попита той.

— Държах завещанието на Антоний в ръцете си — каза тя. — И мога да ти кажа къде точно е сложено.

— Значи дотук сме успели. Мислиш ли, че Апулея ще ми позволи да го отворя?

— Не, дори да я осъдиш за нецеломъдрие и да я заровиш жива с кана вода и самун хляб. Боя се, че ще ти се наложи да го изтръгнеш от нея — и от останалите.

— Богове!

— Най-добре ще е да закараш германците си в Дома на весталките посред нощ и да отцепиш целия район извън архива. Трябва да го направиш бързо, защото чух, че Лепид в най-скоро време щял да се настани в покоите на първожреца в Domus Publica. Ще се вдигне врява, а ти едва ли ще искаш да видиш как Лепид се втурва да разбере какво изпуска. Трябва да действаш най-късно утре вечер.

Октавиан трябваше дълго да блъска по портата, преди тя да се открехне едва-едва и навън да надникне уплашеното лице на икономката. Двама германци избутаха бързо жената и въведоха господаря си сред блясъка на запалените факли. Останалите го следваха плътно.

— Добре! — каза Октавиан на Арминий. — С малко късмет ще приключа, преди да се появят весталките. Ще трябва да се облекат.

Почти успя.

— Какво си мислиш, че правиш? — сурово попита Апулея от вратата, която водеше към личните покои на весталките.

Октавиан тръгна напред със завещанието на Антоний в ръка.

— Конфискувам изменнически документ — високомерно отвърна той.

— Изменнически, как ли пък не! — озъби се главната весталка, като се мъчеше да му препречи пътя. — Дай ми го веднага, Цезар Октавиане!

Вместо отговор той подаде над главата й свитъка на Арминий, който беше толкова висок, че когато вдигна ръка, Апулея не можа да го стигне.

— Ти си безбожник! — задъхано рече тя, а в помещението влязоха още весталки.

— Глупости! Аз съм бивш консул, който изпълнява дълга си.

Апулея нададе смразяващ писък.

— Помощ, помощ, помощ!

— Накарай я да млъкне, Корнел — нареди Октавиан на един друг германец.

Когато и другите три весталки се разпискаха, германците ги уловиха и им запушиха устите.

Октавиан изгледа четирите жени на играещата светлина на факлите. Очите му проблясваха студено като на черна пантера.

— Изваждам това завещание от вашата опека и с нищо не можете да ми попречите — каза той. — За ваша лична безопасност ви предлагам да не казвате на никого нито дума за случилото се тук. Направите ли го, не мога да отговарям за германците, които нямат уважение към весталки и обичат да дефлорират всякакви девственици. Мълчете си, дами. Казвам ви го съвсем сериозно.

И си тръгна, оставяйки късмета на Рим да стене и плаче.

Свика Сената още в първия възможен ден със самодоволен и тържествуващ вид. Луций Гелий Попликола, който бе предпочел да остане в Рим и да досажда на Октавиан, усети как косъмчетата на ръцете и врата му настръхват, а по гърба му преминаха ледени тръпки. Какво е намислил дребният червей? И защо Планк и Тиций щяха да се пръснат от радост?

— Вече две години говоря на членовете на това събрание за Марк Антоний и зависимостта му от Царицата на зверовете — започна Октавиан, застанал пред курулното си кресло с дебел свитък в дясната си ръка. — Нищо от това, което казах, не можа да ви убеди, че говоря истината. „Дай ни доказателства!“, крещяхте вие отново и отново. Добре, ето ви доказателства! — Той вдигна свитъка. — Държа в ръката си последната воля и завещанието на Марк Антоний и в него се съдържат всички доказателства, които ще убедят и най-заклетите му последователи.

— Последна воля и завещание ли? — скочи от мястото си Попликола.

— Да, последната воля и завещание.

— Завещанието е свещено, Октавиане! Никой не може да го отваря, докато авторът му е жив!

— Освен ако то не съдържа изменнически заявления.

— Дори и тогава! Нима някой трябва да бъде наричан предател заради това, което е казал след смъртта си?

— И още как, Луций Гелий. Определено.

— Това е незаконно! Няма да ти позволя да продължиш!

— И как смяташ да ме спреш? Ако продължиш да ме прекъсваш, ще заповядам на ликторите да те изхвърлят. А сега си седни на мястото и слушай!