— Давам си сметка, че демокрацията е куха дума, докато Клеопатра и покорният й слуга Марк Антоний заплашват Рим — каза Октавиан в Сената, — но се заклевам пред вас, почитаеми сенатори, че веднага щом източната заплаха бъде елиминирана, ще върна управлението на Сената и римския народ. Защото самият Рим е на първо място, преди обикновените хора, независимо какви са имената и политическите им възгледи. В момента управлявам аз, защото някой трябва да го прави! Макар че срокът на триумвирата изтече, Сенатът и народът имат опит във властта едва от няколко години, докато аз не съм излизал от нея цели единайсет години.

Той пое дъх и огледа редиците от двете страни на курулния подиум, върху който бе сложено креслото от слонова кост.

— Тази сутрин искам да подчертая, че не обвинявам Марк Антоний за създалата се ситуация. Обвинявам Клеопатра — нея и единствено нея! Тя поема твърдо на запад, а не Антоний. Той е неин роб, нейна марионетка. Стъпките на неговия танц са египетски! Какво съм сторил аз или какво е сторил Рим, за да заслужим заплахи с армии и кораби? Посветили сме се на задълженията си, без нито веднъж да заплашим Изтока и Антоний! Защо му е тогава на него да заплашва Запада? Отговорът е, че това не го прави той! Това е дело на Клеопатра!

И тъй нататък, и тъй нататък. Октавиан не каза нищо ново и затова не успя да убеди сто от неутралните и още толкова от поддръжниците на Антоний. Не можа да убеди Сената и със заявлението, че ще обложи всички римляни с двадесет и пет процента данък. Залата избухна, яростният изблик се понесе по улиците и за свое най-голямо удоволствие конниците лично поведоха избухналите кървави бунтове. Останал без избор, Октавиан обяви извън закона триста и четиримата членове на анти-Сената в Ефес. Продажбата на имуществото им му осигури достатъчно средства, за да плати на легионите в Илирик.

Атик реши да сложи край на своята болест, като падна върху меча, който никога през живота си не беше докосвал. Внезапно забогателият Агрипа настоя лично да финансира построяването на двеста кораба.

— Но няма да са тромави пентери — каза той на Октавиан. — Ще използвам либурни и само либурни53. Те са малки, маневрени, бързи и евтини. Навлох показа каква чудесна работа могат да свършат.

Дребният на ръст Октавиан не бе особено убеден от доводите му.

— Нима размерът няма значение?

— Никакво — категорично отвърна Агрипа.

В средата на лятото настъпи лека промяна в трафика на сенатори на изток. Някои се върнаха в Рим и разказваха надълго и нашироко за онази жена и гибелното й влияние върху Антоний. Те помогнаха на Октавиан много повече, отколкото собственото му красноречие. Никой от бегълците обаче не предложи неопровержимо доказателство, че приближаващата война е по идея на Клеопатра. След по-силен натиск всички си признаваха, че Антоний все още заема челното място в командирската шатра. И наистина изглеждаше, сякаш Антоний се кани да започне гражданска война.

После дойде сензационната новина, че той се е развел с римската си съпруга. Октавия незабавно повика брат си.

— Развежда се с мен — каза тя и му подаде кратката бележка. — Трябва да напусна дома му заедно с децата.

В очите й нямаше сълзи, но гледаха като очите на умиращо животно. Октавиан протегна ръка към нея.

— О, мила!

— Получих своите две най-щастливи години от живота си. Единственият ми проблем сега е, че нямам достатъчно пари, за да се настаня другаде, освен ако не се натъпчем в дома на Марцел.

— Ще дойдеш при мен — веднага отвърна той. — Домът ми е достатъчно голям и мога да отделя цяло крило за теб и децата. Освен това Тиберий и Друз ще се радват, че живеят под един покрив с другарчетата си. И тъй като ти си по-майчински настроена от Ливия Друзила и ще можеш да наглеждаш всичките ни деца, май ще прибера и Юлия от Скрибония.

— О! Ааа… ъъъ… ако ще се грижа за Юлия, Тиберий и Друз, ще ми трябва още един чифт майчински ръце — тези на Скрибония.

Октавиан я погледна предпазливо.

— Не ми се вярва Ливия Друзила да одобри това.

Октавия си помисли, че Ливия Друзила би одобрила всяко нововъведение, което ще я освободи от досадата да се занимава с куп малки деца.

— Попитай я, Цезаре, моля те!

Ливия Друзила моментално застана на страната на Октавия.

— Великолепна идея! — каза тя с усмивката на сфинкс. — Октавия не може да се справи сама с този товар, а от мен няма да има особена полза. Боя се, че не съм добра майка. — После го погледна деликатно. — Ъъъ… разбира се, ако не си хвърлил око на Скрибония.

— Да съм й хвърлил око? — изуми се той. — Богове, та какво значение има тя за мен? След Клодия я харесвах. После стана много опърничава, не знам защо. Може да е от възрастта. Виждам я всеки път, когато посещавам Юлия, и се разбираме чудесно.

Ливия Друзила се разсмя.

— Домът на Ливия Друзила май ще заприлича на харем! Като на изток. Клеопатра би одобрила това.

Той се хвърли върху нея и я ухапа игриво по шията, после напълно забрави за Скрибония, Октавия, деца и хареми.

Катранът в меда се изсипа от съвсем друго място — осемнайсетгодишният Гай Скрибоний Курион заяви, че ще замине на изток при Марк Антоний.

— Трябва ли да го правиш? — смаяно го попита Октавия. — Това страшно ще наскърби чичо Цезар.

— Цезар не ми е никакъв чичо! — презрително отвърна младежът. — Мястото ми е в лагера на Антоний.

— Ако тръгнеш, как да убедя Антил да не те последва?

— Лесно. Той все още не е мъж.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — сподели тя с Гай Фонтей, който бе предложил да й помогне с преместването.

— Антил кога ще стане на шестнайсет?

— След цяла вечност. Роди се в годината, когато Божественият Юлий умря.

— Значи е едва на тринайсет.

— Да. Но е толкова див и импулсивен! Ще избяга.

— Щом е на тринайсет, ще го хванат. Виж, при младия Курион нещата са съвсем различни. Той вече е голям и сам е господар на съдбата си.

— Как да кажа на Цезар?

— Няма нужда да му казваш. Аз ще го сторя — отвърна Фонтей, който беше готов на всичко, за да й спести болката.

Разводът я правеше — поне на теория — потенциална кандидатка за брак, но Фонтей бе достатъчно мъдър, за да не говори за любовта си. Докато си мълчеше, мястото му в живота й бе осигурено. Споделеше ли чувствата си, щеше да бъде отпратен. По-добре беше да изчака времето да излекува страданията й. Стига то да имаше тази сила. Той се съмняваше.

Измяната на Сатурнин, Арунций, Атратин и други не беше особено голяма загуба за поддръжниците на Антоний, но след дезертьорството на Планк и Тиций празнината зейна.

— Повтаря се същото като в лагера на Помпей Велики — каза Планк на Октавиан, след като пристигна в Рим. — Не съм бил с него, но казват, че там всеки бил на различно мнение и Помпей изгубил контрол. И когато дошло времето за Фарсала, нямал сили да приложи Фабиановата тактика, която предпочитал. Лабиен командва и загуби. Никой не би могъл да победи Божествения Юлий, макар че Лабиен си мислеше друго. А тогавашните кавги и разправии изобщо не могат да се сравнят с тези в лагера на Антоний, повярвай ми. Онази жена настоява да има думата, налага мнението си, сякаш то има по-голяма тежест от мнението на Антоний, и без да се замисля, го осмива пред собствените му легати и сенатори, дори пред центурионите. А той търпи всичко това! Умилква се, тича след нея… тя заема почетното място на кушетката, представи си само! А как я мрази Ахенобарб! Дерат се като две диви котки, фучат, зъбят се — и въпреки това Антоний не я поставя на мястото й. Веднъж на вечеря кракът й се схвана. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че Антоний коленичи пред нея и започна да го масажира? Можеше да чуеш как молец каца на възглавница, такава тишина настана. А после той се върна на мястото си, сякаш не се беше случило нищо! Мисля, че точно това ни накара двамата с Тиций да решим, че е време да се махаме.