— Той е на осем, а тя още няма три.

— Ох, Цезаре, стига си се правил на глупак! Много добре знам на колко са, но ще пораснат по-бързо, отколкото ще кажеш „Аламелех“!

— Аламелех ли? — попита с полуусмивка той.

— Река във Филистия.

— Знам, но не знаех, че ти знаеш.

— Ох, я иди да скочиш в Тибър!

Докато домашният живот започваше да носи все повече и повече радост на Октавиан, обществените и политическите му дела не раждаха кой знае какви плодове. Въпреки пусканите клевети и злословия агентите на Октавиан така и не успяваха да убедят седемстотинте сенатори, че Марк Антоний не е достоен да го следват. Те истински вярваха, че в скоро време той ще се върне в Рим. Всъщност трябваше да го направи най-малкото, за да отпразнува триумфа си за победите в Армения. В писмата си от Александрия той се хвалеше с огромната плячка, от високата шест лакти статуя от масивно злато до сандъците със златни партски монети и буквално стотиците таланти лазулит и планински кристал. Той щеше да доведе Девети легион със себе си и вече бе поискал от Октавиан да намери земя на войниците.

Ако влиянието на Антоний се ограничаваше единствено в рамките на Сената, то би могло да бъде пренебрегнато, но цялата първа и втора класи — хиляди хора, заети с един или друг вид дейност — смятаха Антоний за блестящ, за честен и за военен гений. И за да станат нещата още по-лоши, в хазната започваха да постъпват все повече и повече данъци, публиканите събираха данъци от селяните, плутократи от всякакъв бранш обикаляха провинция Азия и Витиния като пчели около цветя, а ето че към всичко това се добавяше и огромната плячка. Статуята на Анахита от масивно злато щеше да бъде дарена от Антоний на храма на Юпитер, но повечето от останалите произведения на изкуството и бижутата щяха да бъдат продадени. Военачалникът, неговите легати и легионите му щяха да получат законния си дял, а останалото щеше да постъпи в хазната. Макар от години Антоний да не се задържаше в Рим за повече от няколко дни — а последното му посещение бе преди четири години — неговата популярност си оставаше все така силна сред хората, които бяха от значение. А дали тези хора ги беше грижа за Илирик? Не, ни най-малко. Там нямаше изгледи за изгодни търговски дейности и малко от живеещите в Рим и вилите в Кампания и Етрурия се интересуваха, че Аквилея е била срината до основи, а Медиолан — разграбен.

Октавиан беше успял единствено в опита си да направи името на Клеопатра известно в цяла Италия. Всички я смятаха за някакво чудовище, но проблемът беше, че не виждаха как всъщност контролира Антоний. Ако враждебността между Октавиан и Антоний не беше тъй всеизвестна, Октавиан може би щеше да наблегне върху това, но всички симпатизанти на Антоний просто махваха с ръка на приказките му като част от неговата пропаганда.

Тогава в Рим пристигна Гай Корнелий Гал. Макар да беше добър приятел на Октавиан, този обеднял поет с войнолюбива жилка бе изпросил прошка от него и бе заминал да стане легат на Антоний тъкмо навреме, за да изпусне отстъплението от Фрааспа. Докато Антоний пиеше, той беше скитал из Сирия и оползотвори времето си, като създаде прекрасни лирични оди в стила на Пиндар, а от време на време пишеше на Октавиан. Скърбейки от факта, че кесията му не беше натежала, той остана в Сирия, докато Антоний не се отърси от запоя си и не пое към Армения. Омразата му към Клеопатра беше люта и упорита. Никой не се зарадва повече от него, когато тя се върна в Египет и остави Антоний да се оправя без нея.

Тридесет и четири годишен, когато поиска да се срещне с някогашния си приятел Октавиан, Гай бе изключително красив по един доста жесток начин, който се държеше по-скоро на чертите на лицето му, отколкото на характера. Любовните му елегии Amores вече го бяха направили прочут и той беше близък приятел с Вергилий, с когото имаха и общ произход — и двамата бяха от Отсамна Галия. Затова Гал не спадаше към патрицианската фамилия на Корнелиите.

— Надявам се, че можеш да ми заемеш малко пари, Цезаре — каза той, докато поемаше чашата вино от ръката на Октавиан. Жална усмивка сбърчи ъгълчетата на великолепните му сиви очи. — Всъщност не си ги изпросвам — продължи той. — Просто похарчих всичко, което имах, за бърз превоз от Александрия до Рим. Знам, че заради зимните ветрове новините за случващото се в Египет бавно достигат Рим.

— Александрия ли? — намръщи се Октавиан. — Какво си търсил там?

— Опитвах се да изкопча от Антоний и онази чудовищна свиня Клеопатра полагащия ми се дял от арменската плячка. — Той сви рамене. — Не успях. И никой друг не ще успее.

— Последното, което чух — каза Октавиан, докато се настаняваше на стола си, — беше за обиколката на Антоний в Южна Сирия, тоест онази част, която все още не е предадена на Клеопатра.

— Слепец — намръщено рече Гал. — Обзалагам се, никой в Рим все още не знае, че Антоний откара цялата арменска плячка в Александрия. Там той отпразнува триумфално шествие за делегацията граждани — и за царицата им, покачена високо на златен подиум на пресечката на Царския и Канопиевия булевард. — Той си пое дъх и отпи голяма глътка. — След триумфа Антоний дари всичко на Серапис — собствения си дял, дяловете на легатите си, на легионите и на хазната. И Клеопатра отказа да плати на армията, макар че той успя да я убеди, че войниците трябва да получат заплатите си, при това бързо. Хора като мен се оказаха прекалено нищожни, за да ни поканят дори на публичните спектакли.

— Богове! — слабо възкликна потресеният до мозъка на костите си Октавиан. — Нима е имал наглостта да дари нещо, което не е негово?

— И още как. Сигурен съм, че в крайна сметка цялата армия ще си получи парите, но хазната няма да види нищичко. Останах в Александрия след триумфа, но когато Антоний извърши така наречените от Делий „Дарения“, толкова зажаднях да се върна в Рим, че просто не се сдържах и заминах, все така некомпенсиран.

— Дарения ли?

— О, чудесна церемония в новия гимназион! В качеството си на представител на Рим Антоний публично обяви Птолемей Цезар за цар на царете и владетел на света! Клеопатра беше наречена царица на царете, а трите й деца от Антоний получиха по-голямата част от Африка, партското царство, Анатолия, Тракия, Гърция, Македония и всички острови в източната част на Нашето море. Изумително, нали?

Долната челюст на Октавиан увисна.

— Невероятно!

— Може би, но въпреки това е истина. Това е факт, Цезаре, факт!

— Антоний предложи ли някакво обяснение на легатите?

— Да, доста любопитно обяснение. Нямам представа какво знае Делий — той се радва на специално положение. Останалите от нас — всички младши легати — бяхме осведомени, че се бил заклел да даде трофеите на Клеопатра и че било въпрос на чест да удържи на думата си.

— А честта на Рим?

— За нея не се чу нищо.

През следващия един час Октавиан изслуша целия разказ на Гал с подробните детайли на човек, който гледаше на света с очите на поет. Съдържанието на гарафата намаляваше, но на Октавиан не му се зловидеха нито виното, нито парите, които щеше да плати на Гал за информацията, която получаваше преди всеки друг в Рим. Същинско приказно съкровище! Тази година зимата подрани и бе много дълга. Нищо чудно, че беше минало толкова много време. Триумфът и Даренията бяха станали през декември, а вече беше април. Гал обаче предупреди, че Делий най-вероятно е писал на Попликола най-малко преди два месеца и го е запознал с тези новини. Писмото било пратено с кораб, който успял да се добере до Италия.

Накрая оставаше една последна странна подробност, която трябваше да бъде изяснена. Октавиан се наведе към бюрото и подпря брадичка на длан.

— Значи Птолемей Цезар е бил обявен за по-висш от майка си?

— Наричат го Цезарион. Да, точно така.

— Но защо?

— Защото онази жена го обича до подлуда! В сравнение с него синовете й от Антоний нямат никакво значение. Всичко е за Цезарион.