Дори вечерята беше някакво чудо за момчетата. Те лапаха лакомо и показваха несъзнателно, че Нерон е ограничавал и количеството, и качеството на храната им. Ливия Друзила ги предупреждаваше да внимават да не преядат, а Октавиан ги насърчаваше да опитат това или онова. Очите им се затвориха преди да поднесат десертите. Октавиан и Бургундин отнесоха Друз и Тиберий в спалните им и ги завиха грижливо с дебели юргани — зимата упорито отказваше да си отиде.

— Е, как се чувстваш сега, съпруго? — попита Октавиан, докато двамата се приготвяха да си легнат.

Тя стисна ръката му.

— Много по-добре — о, много по-добре! Срам ме е, че не съм се опитвала по-настоятелно да ги виждам, но изобщо не предполагах, че омразата на Нерон към нас няма да се предаде на синовете му. Колко отвратително се е отнасял с тях! Цезаре, та те са патриции! Той е имал идеална възможност да ги превърне в наши непримирими врагове, а какво е правил? Така ги е биел, че са намразили него. Не се е интересувал за благосъстоянието им — оставял ги да гладуват, не им обръщал внимание. Много се радвам, че е мъртъв и че ще можем да се погрижим както подобава за момчетата.

— Утре ще трябва да отида на погребението му.

Тя постави ръката му върху едната си гърда.

— О, скъпи, съвсем забравих! Тиберий и Друз също трябва да присъстват, нали?

— Боя се, че да. Ще произнеса реч от трибуната.

— Чудя се дали Октавия има черни детски тоги?

Октавиан се засмя.

— Несъмнено. Както и да е, пратих Бургундин да провери. Ако няма, ще купим от Портикус Маргаритария.

Тя се сгуши в него и го целуна по бузата.

— Сигурно имаш късмета на Юлий, Цезаре! Кой би предположил, че момчетата са готови да ни приемат? Днес спечелихме на наша страна двама много важни съюзници.

В деня след погребението Октавиан заведе момчетата да ги запознае с братовчедите им. Октавия, която също бе присъствала на погребението, гореше от нетърпение да ги приеме с добре дошли в семейството.

Почти шестнадесетгодишен и на прага на официалното пълнолетие, Гай Скрибоний Курион скоро щеше да напусне детската и да стане contubernalis. Червенокосият луничав младеж искаше да бъде кадет при Марк Антоний, но Антоний му беше отказал и затова щеше да иде при Агрипа. Антил, по-големият от синовете на Антоний от Фулвия, беше на единадесет и вече умираше за военна кариера. Юл беше осемгодишен. И двете момчета бяха хубави — Антил бе наследил червеникавата коса и очи на баща си, а Юл приличаше повече на майка си. Само в дома на Октавия можеха да получат такова добро възпитание — и двамата бяха буйни, смели и войнолюбиви. Нежната, но и твърда ръка на Октавия се грижеше те да продължават да бъдат „членове на човешкия род“, както се изразяваше тя със смях.

Собствената й дъщеря Марцела бе тринадесетгодишна, вече имаше месечен цикъл и обещаваше да стане голяма красавица. Тъмна като баща си, тя имаше свой собствен нрав — склонна към флиртуване, високомерна и властна. Марцел бе единадесетгодишен, също тъмен и прекрасен. Двамата с Антил не можеха да се понасят и постоянно враждуваха. Октавия по никакъв начин не можеше да ги накара да се сближат, така че щом чичо Цезар се появеше наоколо, обикновено го викаха да раздава правосъдие. Лично за себе си Октавиан смяташе Марцел за далеч по-приятен от двамата, защото бе по-спокоен и имаше по-остър ум от Антил. Селина, момичето на Октавия от Марцел Млади, беше осемгодишна хубавица със златиста коса и сини очи. Много приличаше на малката Юлия, която беше чест гост в детската, тъй като Октавия и Скрибония бяха добри приятелки. Петгодишната Антония имаше коса с цвета на пясък и зеленикави очи — за жалост не беше много хубава, тъй като имаше носа и брадичката на Антоний. Беше горда и надменна и смяташе, че годежът й със сина на Ахенобарб, Луций, е под достойнството й. Често се оплакваше, че би трябвало да й изберат по-добър годеник. Най-малката от всички — Тонила — имаше кестенява коса и кехлибарени очи, но за щастие чертите на лицето й бяха по-скоро Юлиеви, отколкото Антониеви. По характер се очертаваше да бъде решителна, интелигентна и буйна.

Юл и Селина бяха на възрастта на Тиберий, а Антония и Друз скоро щяха да навършат шест.

Независимо от интригите и кавгите помежду им в отсъствието на Октавия, като цяло децата бяха възпитани и весели. Скоро стана ясно, че Друз харесва тригодишната Тонила много повече, отколкото мрънкащата Антония, и се зае да я вземе под крилото си и да я покори. Нещата бяха по-трудни за Тиберий, който се оказа доста срамежливо дете, неуверен в себе си и доста необщителен. Селина, най-добрата от Марцелите, незабавно се сприятели с него и сякаш усещаше несигурността му, докато Юл демонстрираше нескрито презрение, след като откри, че Тиберий няма никаква представа от езда, дуел с дървен меч и историята на римските войни.

— Ще ви хареса ли да гостувате на леля Октавия? — попита Октавиан, докато водеше момчетата обратно към дома през Форума, където хората го спираха на всеки две крачки, за да го поздравят, да помолят за някаква услуга или с надеждата да чуят някоя и друга политическа клюка. Момчетата бяха замаяни не само от това първо излизане из града, но и от свитата на Октавиан — дванадесет ликтори и германската гвардия. Въпреки злобните речи и брътвежи, изречени през годините от баща им срещу него, само от тази разходка ставаше ясно, че Октавиан — Цезар, както трябваше да се научат да го наричат — е далеч по-важен човек от Нерон.

Новият им педагог беше свободен, племенник на Бургундин на име Гай Юлий Цимбрик. Като всички потомци на любимеца на Божествения Юлий Бургунд той беше невероятно висок и мускулест, светъл, кръглолик мъж с чип нос и бледосини очи. Сега вървеше с тях и им показваше разни неща, които смяташе, че ще привлекат вниманието на децата. Имаше много неща, които харесваха у него, и нищо, от което да се страхуват. Той щеше не само да преподава уроците им, но и да ги упражнява в градината, а след време да им показва и военни упражнения, така че когато станат на дванадесет, да не отидат съвсем неподготвени на ученията на Марсово поле.

— Ще ви хареса ли да гостувате на леля Октавия? — за втори път попита Октавиан.

— Да, Цезаре — отвърна Тиберий.

— О, да! — извика Друз.

— А мислите ли, че Цимбрик ще ви допадне?

— Да — в хор отвърнаха те.

— Не обръщай внимание на срамежливостта си, Тиберий. Щом свикнеш с новия си начин на живот, тя ще изчезне. — Октавиан се ухили заговорнически на доведения си син. — Юл е кавгаджия, но щом понатрупаш малко мускули, ще можеш да го биеш.

Много окуражаваща мисъл. Тиберий погледна към Октавиан и пусна първата си усмивка.

— А у теб, млади момко — обърна се Октавиан към Друз, — не намирам и помен от срамежливост. С пълно право предпочиташ Тонила пред Антония, но се надявам по-нататък да се сприятелиш и с Марцел, макар че е малко по-голям от теб.

Ливия Друзила посрещна момчетата с целувка и ги прати в учебния кабинет с Цимбрик.

— Цезаре, имам чудна идея! — възкликна тя веднага след като останаха сами.

— Каква? — предпазливо попита той.

— Награда за Марк Агрипа! Всъщност две награди.

— Агрипа не е по наградите, мила моя.

— Да, да, знам! Въпреки това трябва да получи награди — ще го държат привързан към теб и занапред.

— Той винаги ще си бъде привързан, тъй като чувството му произлиза от онова, което представлява.

— Да, да, да! Но не би ли било чудесно, ако се ожени за Марцела?

— Тя е само на тринайсет, Ливия Друзила.

— На тринайсет, но все едно е на трийсет. След още четири години ще бъде на седемнайсет — тъкмо за омъжване. Все по-малко от прочутите фамилии спазват стария обичай да пазят момичетата, докато станат на осемнайсет.

— Определено ще си помисля.

— А също и дъщерята на Агрипа, Випсания. Знам, че след смъртта на стария Атик богатството му ще наследи Атика, но чувам, че ако се случи тя да умре, имуществото му ще отиде у Агрипа — пламенно рече Ливия Друзила. — Това прави детето много добра партия за женитба, а тъй като наследството на Тиберий е мизерно, няма да е зле да го оженим за Випсания.