— Не мога да проумея как Агрипа успява да се справя с всичко това и същевременно да продължава кампанията в Илирик! — каза Ливия Друзила на съпруга си. — Досега винаги съм си мислила, че ти си най-неуморният служител на Рим, но колкото и да те обичам, Цезаре, трябва да призная, че Агрипа върши повече работа.
Октавиан я прегърна и я целуна по челото.
— Не се обиждам, мила моя. Защото знам каква е причината. Ако Агрипа имаше мила съпруга като теб, нямаше да работи толкова усилено. А сега намира всякакви извинения, за да прекарва по-малко време с Атика.
— Прав си — тъжно отвърна тя. — Какво можем да сторим?
— Нищо.
— Разводът е единственият изход.
— Той сам трябва да си реши.
После светът на Ливия Друзила се преобърна по начин, непредвиден нито от нея, нито от Октавиан. Тиберий Клавдий Нерон, едва петдесетгодишен, умря така неочаквано, че икономът намери трупа в кабинета му, все още наведен над бюрото. Октавиан лично отвори завещанието. Всичко се наследяваше от най-големия му син Тиберий, но в документа не се посочваше какво да се прави с момчетата. Тиберий беше осемгодишен, брат му Друз, роден след брака на майка му с Октавиан, току-що бе навършил пет.
— Мисля, че трябва да ги вземем, скъпа — каза Октавиан на шокираната Ливия Друзила.
— Цезаре, не! — ахна тя. — Възпитани са да те мразят! А доколкото разбирам, не харесват и мен — защото никога не ги виждам! Не, моля те, не ми причинявай това! Не го причинявай и на себе си!
Той никога не бе имал каквито и да било илюзии относно Ливия Друзила — въпреки възраженията й майчинското чувство не беше сред достойнствата й. Толкова рядко споменаваше децата си, че те сякаш не съществуваха, а когато някой я питаше колко често ги посещава, веднага изтъкваше забраната на Нерон — не била желана. Понякога Октавиан се питаше дали полага някакви усилия да забременее от него, но липсата на деца не беше повод за мъка. И какъв късметлия беше! Боговете му бяха дали синовете на Ливия Друзила. Ако малката Юлия не родеше синове, пак щеше да има наследници на името му.
— Ще бъде сторено — рече той с нетърпящ възражения тон. — Горките момчета си нямат никого, с изключение на разни далечни братовчеди. Нито Клавдий Нероните, нито Ливий Друзите могат да се похвалят с особен късмет. Ти си майка на тези деца. Хората ще очакват от нас да ги вземем.
— Не искам, Цезаре.
— Знам. Въпреки това вече е решено. Пратих да ги доведат и очаквам да пристигнат всеки момент. Бургундин им подготвя подходящи покои — дневна, две спални, кабинет за учене и отделна градина. Мисля, че апартаментът е бил на младия Хортензий. Утре лично ще им взема педагог, докато Бургундин се върне в дома на Нерон да прибере вещите им. Сигурен съм, че ще искат да си запазят някои играчки, а също така книги и дрехи. Няма обаче да оставя сегашния им наставник, колкото и да са привързани към него. Смятам да сложа край на неприязънта им към нас, а това може да се постигне по-лесно, ако са под грижите на някой непознат.
— Защо не ги настаним при Скрибония и малката Юлия?
— Защото там е женска къща, а те не са свикнали с жени. Нерон не е държал жени в дома си, дори и перачки — рече Октавиан. Понечи да я целуне, но тя дръпна главата си. — Моля те, скъпа, стига глупости. Приеми участта си елегантно, както подобава на съпругата на Цезар.
Мислите й се мъчеха да настигнат неговите. Колко необичайно е, че така страстно искаше синовете й! Защото наистина ги искаше, това беше повече от ясно. Затова, изпълнена с любов към него (и с пълното съзнание, че бъдещето й зависи от него), тя сви рамене, усмихна се и сама го целуна.
— Надявам се, че не е необходимо да съм непрекъснато с тях — рече тя.
— Само колкото подобава на една добра майка. Когато не съм в Рим, очаквам ти да ме заместваш при тях.
Момчетата пристигнаха вцепенени и със сухи очи — около тях нямаше червени петна, които да издават, че са плакали. Не помнеха майка си и не бяха виждали втория си баща дори на Форума. Нерон ги беше държал под строг надзор в къщата.
Тиберий имаше черна коса и очи, тъмна кожа и доста правилни черти. Беше висок за възрастта си, но ужасно слаб. „Сякаш не се е упражнявал достатъчно“, помисли си Октавиан. Друз бе очарователен и Октавиан моментално се привърза към него заради приликата на момчето с майка му, макар че неговите очи бяха по-сини. Непокорни черни къдри, пълни устни, високи скули. Подобно на Тиберий, той също беше висок и хилав. Нима Нерон никога не бе позволявал на децата си да тичат и да натрупат малко мускули?
— Съжалявам за смъртта на татко ви — рече Октавиан, без да се усмихва, като се мъчеше да изглежда искрен.
— А аз — не — отвърна Тиберий.
— Нито пък аз — обади се Друз.
— Ето я и майка ви, момчета — каза смутеният Октавиан.
Те се поклониха, без да я изпускат от очи.
За Тиберий Октавиан и Ливия изглеждаха дружелюбни и спокойни. Нямаха нищо общо с онова, което очакваше след всички години, в които бе слушал злобните приказки на баща си. Ако Нерон беше мил и бе имал подход, чувствата му може би щяха да намерят отклик у по-голямото момче. Вместо това те му се струваха абсолютно нереални. Наранен от жестоките побои, скривайки сълзи и чувството, че го наказват несправедливо, Тиберий от все сърце си беше мечтал да се освободи от ужасния си баща, който пиеше твърде много вино и беше забравил, че той самият някога е бил момче. И ето че освобождението настъпи, макар през краткото време след откриването на тялото Тиберий да очакваше, че от трън ще попадне на глог. Но Октавиан му се стори особено приятен, може би заради необикновената му красота и огромните, спокойни сиви очи.
— Ще имате свои собствени стаи — говореше усмихнат Октавиан — и страхотна градина, в която да си играете. Разбира се, трябва и да учите, но искам да имате много време за тичане и игра. Когато пораснете, ще ви вземам със себе си, ако пътувам. Важно е да познавате света. Харесва ли ви това?
— Да — отвърна Тиберий.
— Лицето ти е като изсечено — рече Ливия Друзила и го придърпа към себе си. — Никога ли не се усмихваш, Тиберий?
— Не — отвърна той. Намираше миризмата и заоблеността й за изключително успокояващи. Притисна глава в гърдите й и затвори очи, за да я усети по-добре, да се насити на вълшебния й аромат.
Време беше за Друз, който зяпаше Октавиан, сякаш гледаше някаква бляскава златна статуя. Октавиан приклекна до него, погали бузата му, въздъхна и примигна, за да разсее сълзите си.
— Скъпият малък Друз — рече той, отпусна се на колене и прегърна детето. — Бъди щастлив с нас!
— Мой ред е, Цезаре — обади се Ливия Друзила, без обаче да пуска Тиберий. — Ела, Друз, дай да те прегърна.
Но Друз се вкопчи в Октавиан и отказа да помръдне.
На вечеря изумените и безкрайно облекчени новоизлюпени родители откриха някои от причините момчетата да не са изпълнени с ненавистта на Нерон. Изповедите им бяха невинни и в същото време ужасяващи. Детството им беше белязано от студена, безлична, понякога непоносима липса на внимание. Наставникът им бил най-евтиният, който можел да се намери, поради което децата не можеха да четат и пишат добре. Макар да не ги биел, той ги принуждавал да признават простъпките си пред баща им, който изпитвал огромно удоволствие да размахва пръчката. Колкото по-пиян бил, толкова по-жесток побой ги очаквал. Нямали абсолютно никакви играчки и това разплака Октавиан. Самият той някога беше затрупан с играчки от любвеобилната си майка и винаги бе имал най-доброто.
Безстрастен и невъзмутим, наричан от мнозина студен като лед, Октавиан имаше и далеч по-мека страна, която се проявяваше в отношението му към децата. Не минаваше ден, в който да не намери няколко минути да види малката Юлия — завладяваща омайница, която вече беше на шест години. И макар да не желаеше на всяка цена да има синове (подобно желание не беше типично за римляните), той копнееше за детска компания и в това приличаше на сестра си. Детската й често се посещаваше от чичо Цезар, който беше смешен, весел и винаги измисляше някоя нова игра. Сега, докато наблюдаваше доведените си синове, той отново си помисли, че е късметлия. Тиберий явно щеше да бъде любимец на Ливия Друзила, която сякаш напълно изгуби неприязънта си към него. А мъничкият Друз! И двамата си имаме по един, помисли си Октавиан, изпълнен от щастие до пръсване.
