— Аполодоре, стари ми скопецо — поздрави той, когато пред него застана главният дворцов управител. — Къде е нейно раздразнено величество?

— В дневната, Марк Антоний. Радвам се да те видя!

Антоний се ухили, захвърли плаща си на пода и тръгна към леговището на лъвицата.

— Как си позволяваш да проверяваш сатрапите ми и да преглеждаш територии, които вече не представляват интерес за Рим? — започна тя.

— Ама че мило посрещане — отвърна той и се отпусна в един стол. — Изпълнявам собствените си заповеди, придържам се към клетвата си и ти нося плячката си в Александрия, а в замяна на това получавам гадни въпроси. Внимавай, Клеопатра, може да прекалиш. Осемстотин мили бях свидетел на машинациите ти и властта ти над хора, които не са египтяни — екзекутираш, затваряш в тъмници, събираш пътни такси, без да имаш право, настройваш царете един срещу друг, сееш вражди. Май е време да ти напомня, че се нуждаеш от мен повече, отколкото аз от теб.

Тя замръзна, в очите й за миг се прочете ужас. Дълго не успя да каже нищо и се мъчеше да изпише на лицето си изражение, което да го умилостиви.

— Трезвен съм — каза той, преди тя да успее да отвори уста. — И нямам нищо общо с онзи лигав и раболепен слуга, в който се превръщам, щом виното ми отнеме способността да мисля. Не съм вкусвал вино, откакто те видях за последен път. Проведох успешна война против коварен противник. Възвърнах си самочувствието и самоувереността. И в качеството си на триумвир на Изтока и върховен представител на Рим открих много причини да осъждам действията на Египет в района. Намесваш се в работите на римски владения и на служещи на Рим царе клиенти. Перчиш се като някой миниатюрен Зевс и парадираш със сила, сякаш разполагаш с армия от четвърт милион и с гения на Гай Юлий Цезар в най-добрите му моменти. — Антоний пое дъх и червените му очи проблеснаха гневно. — А истината е, че без мен си нищо. Нямаш армия. Не си гений. Всъщност почти не виждам разлика между теб и Ирод Юдейски. И двамата сте диви, алчни и коварни като плъхове. А точно сега, Клеопатра, изпитвам повече симпатии и уважение към Ирод, отколкото към теб. Защото Ирод е безсрамен дивак, който не си прави труда да се прикрива. А ти един ден се преструваш на прелъстителка, на следващия ставаш милосърдна богиня, после тиранин, лакомница, крадла, а накрая — хоп! — отново надяваш милата маска. Това свършва тук и сега, чуваш ли ме?

Тя вече беше успяла да намери правилното изражение — злощастие. Безмълвни сълзи потекоха по лицето й, прекрасните й малки ръце се вкопчиха една в друга.

Той се разсмя. Смехът му прозвуча искрено.

— Стига, Клеопатра! Не можеш ли да измислиш нещо по-добро от сълзите? Имал съм четири съпруги преди теб, така че сълзите не са нещо ново за мен. Най-ефективното оръжие на жената, както сами си вярвате. Е, на трезвения Марк Антоний сълзите могат да въздействат толкова, колко водата на гранит — и за най-малката следа ще са нужни хиляди години, а дори и на родените на земята богини не им е писано да живеят толкова. Известявам те, че ще върнеш балсамовите градини на Ирод и битума на Малх безусловно и безвъзмездно. Ще махнеш бариерите пред Тир и Сидон, а чиновниците в териториите, които ти продадох, ще престанат да въдворяват египетския закон. Казано им беше, че нямат право да екзекутират и затварят без присъдата на римски префект. Ще плащаш данък на Рим като всички останали царе клиенти и ще ограничаваш бъдещите си действия в рамките на Египет. Ясно ли се изразих, госпожо?

Тя беше престанала да плаче и вече бе обхваната от гняв. Но не можеше да го покаже пред този Марк Антоний.

— Какво, опитваш се да измислиш как да ме убедиш да изпия чаша вино ли? — подигра й той. След като бе намерил кураж да се изправи срещу Клеопатра, Антоний имаше чувството, че може да покори целия свят. — Убеждавай ме колкото си искаш, скъпа. Няма да успееш. Подобно на хората на Одисей, аз съм си запушил ушите и не мога да чуя омайната ти песен. Или ако повече ти харесва ролята на Кирка, не ще успееш да ме превърнеш отново в прасе, въргалящо се в кочината ти!

— Радвам се да те видя — прошепна тя. Гневът й се бе изпарил. — Обичам те, Антоний. Страшно много те обичам. Прав си, прекалих с правомощията си. Всичко ще стане както пожелаеш, кълна се тържествено.

— В Земята, Слънцето и Татко Либер ли?

— Не, в скърбящата за мъртвия Озирис Изида.

Той протегна ръце.

— Тогава ела да ме целунеш.

Тя стана да се подчини, но преди да стигне до стола на Антоний, в стаята влетя Цезарион.

— Марк Антоний! — викна момъкът и тръгна да го прегърне. — Марк Антоний, страхотно! Никой не ми беше казал, че идваш. Случайно срещнах Аполодор в коридора.

Антоний отдръпна Цезарион от себе си и го огледа поразен.

— Богове, та ти си цял Цезар! — възкликна той и го целуна по бузите. — Станал си истински мъж.

— Радвам се, че някой го забелязва. Майка ми отказва да го види.

— Е, майките не обичат да виждат, че синовете им са пораснали. Просто трябва да им простиш, Цезарионе. Добре си, личи ти отдалеч. Повече ли управляваш напоследък?

— Малко повече, да. Работя върху логистиката на безплатната дажба зърно за бедните в Александрия. А след това ще се заема със субсидираната месечна медимна.

— Отлично! Покажи ми.

И двамата тръгнаха един до друг. Цезарион беше станал толкова висок, че почти се изравняваше с Антоний. Никога нямаше да има херкулесовата му фигура, но определено щеше да бъде по-висок, помисли си изоставената Клеопатра, докато гледаше след тях.

В главата й цареше смут. Отиде до прозореца, който гледаше към морето — Тяхното море. И най-вероятно щеше да си остане Тяхно море, ако зависеше от съпруга й. Сега разбираше, че бе действала твърде прибързано, но пък беше приела, че Антоний отново ще посегне към виното. Ала той не показваше никакви подобни наклонности. Ако не беше видял с очите си действията й в Южна Сирия, може би щеше да го подлъже по-лесно. Обаче видяното го беше разгневило и бе събудило мъжкото му желание да бъде доминиращата страна в брака. Проклетият тлъст мърляч Ирод! Какво ли беше наговорил на Антоний? Ами Малх, а двата финикийски града? Докладите на агентите й не бяха точни, защото в никой от тях не се споменаваха нарежданията на Антоний относно собствените й владения. И явно никой не бе успял да подслуша разговорите му с Малх, Ирод, Сидон и Тир.

Колко прав беше той! Без него тя бе едно нищо. Нямаше армия, не притежаваше гения на пълководец или владетел. По-добре от всеки друг път разбираше, че основната й — а може би и единствена — задача е да накара Антоний да се откаже от верността си към Рим. Всичко друго произтичаше от това.

Закрачи напред-назад. Не съм някакво чудовище с различни лица, както твърди той. Аз съм монарх, на когото съдбата е отредила да има потенциала в удобния момент да върне пълната независимост на Египет, да възвърне изгубените му територии и да бъде велика фигура на световната сцена. Дори амбициите ми не са свързани с мен! А само и единствено със сина ми. Със сина на Цезар. Наследник не само на името на Цезар, вече обезсмъртен като Птолемей Петнадесети Цезар, фараон и цар. Той трябва изпълни обещанието си, но всичко става толкова бързо! Още десет години трябва да се мъча да закрилям него и съдбата му. Нямам време да обичам разни други хора като Марк Антоний. Той го усеща, дългите месеци раздяла са разбили всички окови, с които го държах на своя страна. Какво да правя? Какво да правя?

Когато Антоний се върна при нея, радостен, изпълнен с любов и изгарящ от желание да си легнат, тя вече бе решила как да действа. Трябваше да разговаря с Антоний, да го накара да разбере, че Октавиан никога не ще му позволи да стане безспорен първенец, така че какъв смисъл имаше да продължава да бъде верен на Рим? Трябваше да го убеди — трезвения, обсебения от самоконтрола си Марк Антоний — че единственият начин да управлява самостоятелно Рим е да започне война срещу пречката Октавиан.