Всички адвокати се виждат в ролята на Атикъс Финч36, застанал доблестно пред заседателите да търси — не, да изисква — правосъдие. Но малцина от нас изглеждат или говорят като Грегъри Пек, а клиентите ни съвсем не са праведници, тъй че едва ли има смисъл да повтаряме изтърканото сравнение. Противоречието между дълга към личността и правата на обществото се превръща в същинска морална главоблъсканица. Свършиш ли си работата прекалено добре, завръщаш един убиец, изнасилвач или крадец към жертвите му. Провалиш ли се, правиш услуга на обществото.

При разпита на свидетели Ейб Соколов гледаше да не се набива в очи. Стоеше край заседателската ложа и задаваше въпросите просто и ясно. Свидетелите му бяха добре подготвени, лаконични и деловити. Джони Фиоре, барманът от „Параноя“, бе работил дълго време в хотел „Делано“ точно срещу съда. Беше нисък, набит мъж, наближаващ трийсетте, с късо подстригана коса и черна копринена риза с изображения на русалки. Фиоре разпознал Хари Бърнхард, защото често го бил виждал в бара на „Делано“ и през съдбоносната вечер двамата си побъбрили. Хари на два пъти го попитал колко е часът и многократно поглеждал собствения си ролекс.

— Стори ли ви се, че мистър Бърнхард чака някого? — попита Соколов.

— Протестирам! — скочих аз. — Мистър Бърнхард може да е чакал новините по телевизията. Може да е закъснявал за среща. Може да е проверявал кога да си пие лекарството за сърце.

— Мистър Ласитър! — съдията ме стрелна с поглед, от който едва не ми останаха синини. Криси ми подаде бележка, че баща й никога не е взимал лекарства за сърцето, но и без нея знаех това. — Моля, въздържайте се от многословни протести. „Възразявам, подвеждане“ щеше да е напълно достатъчно. Или пък „Възразявам, подтикване към догадки“.

— Точно така — съгласих се аз.

— Приема се.

Много бях доволен от адвокатската си хитрина да посея съмнение, че старият Хари е имал проблеми със сърцето. Толкова доволен, че едва след като седнах ми хрумна още нещо.

— Ваша чест, оттеглям възражението.

— Какво?

— Мистър Фиоре работи от години като барман, следователно разполага с необходимия опит, за да определи кога един клиент чака някого.

Соколов ме изгледа с нескрито смайване. Съдията само поклати глава.

— Мистър Фиоре, можете да отговорите на въпроса.

— Да, мисля, че чакаше. Нали разбирате, все питаше за часа и се озърташе към вратата.

— И дойде ли момент, когато някой влезе и се насочи към мистър Бърнхард? — попита Соколов, без да ми благодари за съдействието.

— И още как — отвърна Фиоре, гледайки моята клиентка.

— Кой беше това?

— Висока млада дама в черна рокля. Ето я там.

Фиоре кимна към Криси, а Соколов я посочи с костелив показалец.

— Моля да се отбележи в протокола, че свидетелят разпозна обвиняемата. А сега, ако обичате, опишете какво се случи.

Историята на Фиоре отне около три минути. Той разчиствал празни чаши от бара и изобщо не забелязал, кога дамата е извадила пистолет, защото клиентите я закривали отчасти. Но чул първия изстрел, вдигнал глава и я видял да се цели в Бърнхард, чул втора и третия изстрел, после раненият изпъшкал и се отпуснал върху бара. Не, Бърнхард изобщо не е падал от табуретката. Само се облягал назад като прикован и по ризата му се стичала кръв.

Когато дойде моят ред, нямах кой знае какви възможности със свидетеля. О, бях си подготвил домашното. Бях пратил вярната секретарка Синди да посети Саут Бийч с най-тясната си тениска, върху която пише: БИХ ТЕ ЧУКАЛА ДО ОГЛУПЯВАНЕ, НО ДРУГА МЕ Е ИЗПРЕВАРИЛА. Синди узна, че Фиоре бил изгонен от „Делано“, защото пиел по време на работа. Можех да го попитам дали през онази вечер не е прекалил с уискито. Можех питам колко жени с черни рокли е имало в „Параноя“. Можеха питам дали е видял проблясъците на изстрели и ако не, да намекна, че някой друг е застрелял Бърнхард. Естествено, проблемът опираше дотам, че именно Криси го бе застреляла и така твърдяха както стотици свидетели, така и криминалистите.

— Нямам въпроси — казах любезно аз, сякаш нищо не бе в състояние да ме стресне.

Свидетелите идваха, разказваха си историите и тихо излизаха. Независимият моден агент Жак Бриер седял до маса на пет-шест метра от бара. Тази вечер той бил в компанията на десетина души — фотомодели, фотографи и кандидати за тези професии. Чул първия изстрел и се обърнал навреме, за да види как Криси стреля още два пъти. Един от неговите приятели, известният италиански фотограф Анастасио, бе забелязал Криси да влиза и после да тръгва към бара. Соколов използва показанията на Анастасио, за да докаже поне косвено, че Криси е знаела какво върши, действала е по план и е вървяла право към замислената цел.

Анастасио призна, че не видял Криси да вади пистолета. Възхищавал се на обувките „Шарл Журдан“ и не забелязал нищо нередно чак до втория изстрел, тъй като сметнал първия за гърмеж от шампанско.

През свидетелското място минаха още неколцина веселяци от Саут Бийч. Вечер, с екстравагантните си облекла, те са впечатляващи фигури. Днес, под луминесцентното осветление, изглеждаха бледи и не на място. Обзалагам се, че ако през въпросната вечер им бяха взели кръвна проба, нямаше да допуснат нито един до управление на строителна техника. Ейб бе отсял най-сериозните консуматори на екстази, кокаин и хероин, които сигурно щяха да ни разправят, че се видели трупа танцуващи хипопотами. В крайна сметка едва смогна да доведе пет-шест души, способни да сложат едната ръка върху Библията, да вдигнат другата и да измънкат: „Заклевам се.“

Старият ми противник мажеше с едрата четка и аз се опитах да протестирам за прекаляване с показанията, но съдията Стангър отхвърли протеста. Ейб беше достатъчно хитър, за да вади от всеки свидетел по някоя нова подробност. Не, жената не изглеждала истерична. Спокойна била. Просто гръмнала онзи човек — пат-пат-пат.

Моите въпроси си оставаха все тъй кратки. Гримьорката Мишел Шиф бе споменала за изящния грим на Криси и удивително кроткото й поведение.

— Преди малко вие споменахте, че лицето на Кристина Бърнхард било безизразно в момента, когато се предполага, че е застреляла мистър Бърнхард — казах аз.

— Да, така е.

— Питам се дали не можете да бъдете малко по-конкретна.

— Не ви разбирам.

— Е, всеки от нас винаги има някакво изражение, нали?

Соколов скочи от стола.

— Възразявам, спорно твърдение.

Протестът бе точно толкова нелеп, колкото и самият въпрос. Вероятно Ейб просто искаше да се разтъпче.

— Отхвърля се — каза Стангър. — Отговорете на въпроса, ако можете.

— Мисля, че не разбирам.

— Нека опитаме по друг начин — казах аз. — Изглеждаше ли мис Бърнхард възбудена?

— Не.

— Стори ли ви се развълнувана?

— Не.

— А гневна?

— Не.

Един от триковете на адвоката е да елиминираш всяка подробност, която може да навреди, за да създадеш впечатлението, че каквото остане, говори в твоя полза. Понякога става доста бавно.

— Изглеждаше ли съсредоточена?

— Протестирам! — подвикна Соколов. — Подвеждане към догадки.

— Отхвърля се — каза съдията. — Свидетелката може да изложи наблюденията си.

Аз изгледах Соколов кръвнишки. Мъчеше се да наруши отсечения ритъм на разпита.

— Изглеждаше ли мис Бърнхард целенасочена, съсредоточена върху онова, което вършеше?

— Не съвсем — каза Мишел Шиф.

— Тогава какво бе нейното изражение? — попитах аз.

Мишел Шиф плъзна ръка по косата си с цвят на излъскана медена монета.

— Не знам. Очите й изглеждаха празни. Лицето и беше някак унесено. Устата й беше леко разтворена. Спомням си, че нямаше гланц на устните и в онази светлина…

— Празни очи — бързо повторих аз, преди да се е отплеснала в друга посока. — Празни очи и унесено лице. Сякаш е била изпаднала в унес?