— Защо мен?

— Може би не е умно да имаш… как го казваш, а, да, тайна, друг гай-джин да не знае. Аз много помага тебе. Помага научиш език, помага за Нипон. Аз казвам тебе истина, ти ми казва истина също. Ти ми помага, а аз помага тебе. На колко години си, моля?

— На двайсет и една.

Хирага скри изненадата си и се подсмихна в сянката на шапката си, толкова е трудно да отгатнеш възрастта на гай-джин, всичките изглеждат еднакви. Колкото до револвера, дето врагът му бе поставил на масата, то той беше смехотворен. Можеше да убие този глупак с голи ръце, преди да достигне оръжието. Толкова просто убийство, толкова вълнуващо и това е идеалното място; лесно е да се измъкне навън, но не е лесно да се измъкне от самураите.

— Пазиш тайна?

— Кой си ти? Не се казваш Укия, нали?

— Обещаваш тайна?

Тайърър пое дълбоко дъх, претегли обстоятелствата и прецени, че както и да го погледнеш, гибелта е неизбежна.

— Съгласен съм. — Сърцето му се сви, когато Хирага измъкна един нож от края на шапката си и се доближи до него. — Щом съм се хванал на хорото! — измърмори англичанинът.

— Какво?

— Нищо. — Наблюдаваше как Хирага рязна пръста си, после му подаде ножа.

— Сега ти, моля. — Тайърър се поколеба, знаеше какво ще последва, но вече бе решил, сви рамене и се подчини. Хирага тържествено допря палеца си до този на Тайърър, кръвта им се смеси.

— Кълна се в боговете, че ще запазя твоята тайна. Ти кажи същото, може в името на християнския бог, Тайра-сан.

— Кълна се в Господа, че ще запазя тайната ти, колкото дълго мога — изрече важно Тайърър, като се чудеше докъде ще го доведе тази клетва. — Къде научи английски? В мисионерско училище?

— Хай, но не съм християнин. — „Опасно е да му разкажа за нашите училища в Чошу — помисли си Хирага — или за г-н Великия мирис, холандеца, за нашия английски учител, който твърди, че е бил свещеник, преди да стане пират. Дали ще излъжа или не този Тайра, няма значение, той е гай-джин, младши водач на нашия най-мощен външен враг, и затова трябва да се използва, да не му се доверявам, да го мразя и убия някой ден.“ — Ти помогнеш избягам?

— Кой си ти? Не се казваш Укия. Откъде си?

Хирага се усмихна и седна на близкия стол.

— Укия означава градинар, Тайра-сан. Семейството ми се нарича Икеда. — Японецът лесно излъга. — Накама Икеда. Аз съм на двайсет и две. Аз съм този, когото самураят търси.

— Защо?

— Защото аз и семейството от Чошу, ние се бори срещу Бакуфу. Бакуфу завзели властта от Император…

— Имаш предвид шогуна?

Хирага поклати глава.

— Шогунът е Бакуфу, глава на Бакуфу. Той… — японецът помисли за момент, после с мимики изобрази кукла на конци — разбира?

— Марионетка?

— Да, марионетка.

Тайърър премигна.

— Шогунът е марионетка?

Хирага кимна вече по-уверено; докато разговаряше, се стараеше да запомни думите.

— Шогунът Нобусада е момче на шестнайсет години, марионетка на Бакуфу. Той живее в Йедо. Императорът живее в Киото. Сега Императорът няма власт. Повече от двеста години шогунът Торанага държи властта. Ние се борим да отнемем властта от шогуна и Бакуфу, да я върнем на Императора.

На Тайърър му се зави свят от напрягане да разбере какво точно му говори мъжът. Все пак успя веднага да си направи изводите.

— Това момче, шогунът, на колко години е, моля?

— На шестнайсет. Шогунът Нобусада. Бакуфу казват какво да прави — повтори отново японецът, потискайки раздразнението си; знаеше, че трябва да е търпелив. — Императорът много власт, но никаква… — Хирага потърси думата, не можа да я намери, така че обясни по друг начин. — Императорът не е като даймио. Даймио има самураи, оръжие, много. Императорът няма самурай, няма оръжие. Не може да подчини Бакуфу. Бакуфу има армии, Императорът няма, уаката?

— Хай, Накама, уаката. — Хиляди въпроси напираха в съзнанието му; Тайърър знаеше, че е добре да изцеди мъжа, но че трябва да го направи предпазливо и не тук. Личеше си по лицето, че Хирага е силно съсредоточен и се попита какво от това, което казва, е действително разбираемо за Накама; насилваше се да говори бавно и колкото е възможно с по-прости думи. — Колко сте, колко се борите срещу Бакуфу?

— Много. — Хирага шляпна някакъв блуждаещ комар.

— Стотици, хиляди? Какви хора сте, обикновени хора ли, градинари, работници, търговци?

Хирага го погледна озадачен.

— Те нищо. Само няколко самураи. Само самурайска борба. Само самураи и имат оръжие. За другите е кинджиру да имат оръжие.

Тайърър премигна пак.

— Ти самурай ли си?

Хирага се обърка още повече.

— Самурайска борба. Казах, че се борят срещу Бакуфу, нали? Накама — самурай! — Хирага свали шапката си и издърпа прогизналия от пот парцал, който бе омотан като тюрбан, и откри типично обръснатото си теме. Тайърър успя да види лицето му ясно, за първи път без ниско нахлупената островърха шапка, и за първи път го огледа, видя твърдите коси очи на войн и колко се отличаваше структурата на тялото му от тази на селяните. — Ако Шенсо, капитанът на самураите, ме види така, загубен съм.

Тайърър кимна като изпаднал в амок.

— Лесно е да ме спасиш. Моля, дай войнишки дрехи.

Тайърър усети, че му е трудно да скрие вълнението и страха от лицето си. Една част от него отчаяно искаше да избяга, а друга бе жадна да узнае всичко за самураите; това щеше да е основният ключ за света на Нипон и за собственото му бъдеще, стига да го използва правилно. И то точно когато се канеше да му даде съгласието си, спомни си предупрежденията на Сър Уилям с благодарност; реши да спечели време, за да се съвземе.

— Лесно е да спасиш, нали? — повтори нетърпеливо Хирага.

— Не е лесно, възможно е. Но е рисковано. Първо трябва да се уверя, че си струва да те спася. — Тайърър видя как японецът пламна от гняв. Може би от гняв, примесен със страх, не можеше да реши „Господи, самурай! Иска ми се Сър Уилям да е тук сега. Това не ми е по силите…“ — Не мисля, че мога наист…

— Моля. — Хирага умоляваше с пълното съзнание, че това е единствената му възможност да се измъкне от капана, ала иначе си мислеше: „Побързай и се съгласи или ще те убия и ще се опитам да избягам през оградата.“ — Накама се кълне в боговете да помогне на Тайра-сан.

— Ти заклеваш ли се тържествено в боговете си, че ще отговориш на всички мои въпроси с истината?

— Хай — отвърна веднага Хирага, учуден как Тайърър може да е толкова наивен, та да задава подобен въпрос на враг или да повярва на неговото съгласие — „едва ли е такъв глупак? Какъв бог или богове? Няма никакви богове!“. — Кълна се в боговете.

— Почакай тук. Залости вратата, само на мен ще отвориш.

Тайърър сложи револвера в джоба си и излезе. Намери Палидар и Макгрегър и ги отведе настрана, останал без дъх.

— Нужна ми е помощ. Разбрах, че Укия е един от хората, които самураите търсят. Излезе, че той е един вид разколник. Искам да го преоблека като войник и да го измъкна с нас.

Двамата офицери го зяпнаха втрещени. После Макгрегър рече:

— Извинете ме, сър, но мислите ли, че това е разумно? Мисля, че Бакуфу са законното, правителство, и ако ни хванат…

— Няма да ни хванат. Само ще го облечем с алена униформа и ще го наредим сред войниците. Е, Сетри?

— Да, можем да го направим, Филип. Но ако го забележат и ни спрат, ще стане напечено.

— Имаш ли друго предложение? — запита Тайърър, гласът му беше нервен, страхът и възбудата му нарастваха. — Искам да го измъкна. Без помощта му вероятно всички щяхме да сме мъртви, а и той ще ни е от изключителна полза.

Обезпокоени, двамата мъже се спогледаха, после се обърнаха към Тайърър.

— Съжалявам, твърде е опасно — заключи Палидар.

— Не мисля така! — озъби се Тайърър, главата го болеше. — Налага се да го направим! Въпросът е от изключителна важност за правителството на Нейно величество и това е крайното ми решение!

Макгрегър въздъхна.