Внезапно вниманието на всички в предния двор се насочи към залостените и охранявани порти, откъдето се чуха крясъци. Стомахът на Хирага се преобърна. Един самурай офицер начело на патрул под знамената на Бакуфу и личната емблема на Йоши Торанага шумно настояваше да влезе, войниците в алени мундири му отговаряха също толкова високо да си върви. Точно зад самурая офицер, вързан, със следи от побой и подплашен, стоеше Джун, неговият приятел шиши.

Тръбачът засвири тревога. Всички войни зад стените хукнаха към бойните си позиции, някои с полузакопчани униформи и гологлави, но всички със заредени пушки и байонети, градинарите паднаха на колене, главите им опираха земята. За миг Хирага остана прав, после бързо ги последва — чувстваше се напълно разголен. Войниците застрашително се трупаха на площада.

Разтреперан, Тайърър скочи на крака.

— Какво става, по дяволите?

С преднамерена мудност Палидар отвърна:

— Мисля, че ще е по-добре да идем там и да видим. — Той се изправи лениво, видя капитана, който отговаряше за охраната на Легацията; стоеше на вратата и си отваряше кобура. — Добър ден. Аз съм капитан Палидар.

— Капитан Макгрегър. Радвам се, че сте тук, много се радвам.

— Ще се справим ли? — Да.

— Колко войници имате общо?

— Петдесет.

— Добре, повече от достатъчно. Филип, няма за какво да се безпокоиш — успокои го Палидар. Външно запази самообладание, но адреналинът му се бе повишил значително. — Ти си чиновникът с най-висок ранг тук, може би ти трябва да попиташ какво искат. Ние ще те придружим.

— Да, да, много добре. — Като се мъчеше да изглежда спокоен, Тайърър си сложи цилиндъра, оправи редингота си и заслиза по стълбите, всички очи бяха вперени в него. Драгуните наблюдаваха само Палидар, очаквайки заповедите му. На пет ярда от портата Филип спря, двамата офицери стояха точно зад гърба му. В един миг установи, че може да мисли само за едно-единствено нещо — щеше да се напикае. В тишината започна колебливо:

— Охайо, уаташи у а Тайра-сан. Нан десу ка? Добро утро, аз съм г-н Тайърър, какво искате, моля?

Самураят офицер Урага, едрият като мечка мъж, участник в засадата на шиши срещу Анджо извън замъка, го погледна, после се поклони и задържа поклона. Тайърър се поклони, но не толкова, ниско — както го бе посъветвал Андре Понсен — и рече отново:

— Добро утро, какво искате, моля?

Самураят забеляза не особено почтителния поклон и заля Тайърър с думи, от което страхът на англичанина се засили. Хирага също се уплаши — самураят молеше за незабавно разрешение да претърсят Легацията и градините и да говорят с всички японци там — възможно било сред тях да са убийците шиши и бунтовниците.

— Като този — мъжът завърши ядосано, като сочеше Джун.

Тайърър затърси думите.

— Уакаримасен. Додзо, хаиаши уо суру нороки. Не разбирам, моля да говорите бавно.

— Уакаримасен ка? Не разбирате? — попита самураят раздразнен, после повиши гласа си; като повечето хора вярваше, че щом говори по-високо на чужденец, думите ще са по-ясни и по-разбираеми, повтори онова, което бе казал. Гърленият език звучеше още по-заплашително; накрая самураят рече:

— Няма да отнеме много време и моля да разберете, че го правим заради вашата сигурност.

— Толкова съжалявам, но не разбирам. Моля, говорите ли английски или холандски?

— Не, разбира се, че не. Трябва да ви е ясно. Искам само да вляза за малко. Моля, отворете вратата. Става дума за вашата сигурност. Вижте, портите! Ето, аз ще ви покажа! — Самураят пристъпи напред, сграбчи едно от резетата и шумно блъсна портите; всички отвътре пристъпиха нервно, мнозина свалиха предпазителите на пушките, а Палидар заповяда:

— Сложете предпазителите! Никаква стрелба без моя заповед!

— Не зная за какво, по дяволите, говори той. — Студена пот се стичаше по гърба на Тайърър. — Освен че е очевидно — иска да отворим портите.

— Да, да, дявол го взел, няма да го направим за тая въоръжена паплач! Кажи му да се маха, защото Легацията е британска собственост.

— Това… — Тайърър се замисли за момент, после посочи пилона и английското знаме — това е английско място… никакво влизане. Моля да си идете!

— Да си идем ли? Вие луд ли сте? Аз току-що обясних, че става дума за собствената ви сигурност. Току-що хванахме това куче и сме сигурни, че другият е тук или се крие наблизо. Отворете портите!

— Толкова съжалявам, не разбирам. — Тайърър безпомощно се огледа, японските думи просто го заливаха. Тогава погледът му падна върху Хирага, който беше наблизо. — Укия, ела тук — извика на японски. — Укия!

Сърцето на Хирага почти спря. Тайърър му викна отново. С престорен ужас, препъвайки се, Хирага угоднически затича, зарови главата си в мръсотията пред краката на Тайърър, задникът му щръкна срещу портите, островърхата му шапка скриваше по-голяма част от тялото му.

— Какво казва мъжът? — попита Тайърър.

С престорено треперене, с изострени до краен предел сетива, Хирага тихо отговори:

— Той е лош човек… иска да влезе, за да… открадне вашите пушки.

— А, да, да влезе. Защо?

— Той… той иска да претърси.

— Не разбирам.

— Да претърси. Той иска да огледа вашата къща, навсякъде.

— Да, разбирам „да влезе“. Но защо?

— Аз казах, да претърси…

— Ей ти, градинаря — изкрещя офицерът самурай и Хирага трепна — яростта в гласа му го заля. За пръв път в живота си от страх усети неочакван пристъп на гадене — беше станал център на вниманието, както бе коленичил пред един гай-джин, със съзнанието, че под островърхата си шапка крие груб тюрбан и ако му го смъкнат, ще лъсне избръснатото му теме на самурай.

— Ей, ти, градинаря — отново изкрещя самураят и пак удари по портите. — Кажи на тоя глупак, че искам само да претърся за убийците — за убийците шиши!

Хирага рече вече съвсем отчаян.

— Тайра-сама, самураят иска да влезе, да огледа всички. Кажете му, че си тръгвате, после може да влезе.

— Не разбирам. Укия върви там! — Тайърър посочи портите. — Кажи му да си върви, да бъде така добър да си върви!

— Не мога, не мога — прошепна Хирага, опитвайки се да накара мозъка си да проработи и да преодолее гаденето.

— Филип — обади се Палидар, потта бе избила на петна по униформата му. — Какво, по дяволите, се опитва да ти каже?

— Не зная.

Напрежението нарасна, когато самураят удари отново портите, настояваше да влезе, хората му се стълпиха отпред и хващаха резетата, за да му помогнат. Палидар се приближи. Студено поздрави самурая, мъжът се поклони по същия начин. Тогава Палидар бавно изговори:

— Това е британска собственост. Заповядваме ви мирно да напуснете или да поемете последствията.

Самураят го загледа озадачен, отново с думи и действия му каза да отворят вратата… и то бързо.

— Махни се! — Без да се обръща, Палидар извика: — Само драгуните! Готови за стрелба!

На секундата десетте драгуни се втурнаха като един. Оформиха две редици точно пред портите, предната редица коленичи и десетимата свалиха предпазителите от пушките, патроните влязоха в задната част на цевите и те се прицелиха. В настъпилата тишина Палидар бавно разкопча кобура си.

— Махай се!

Самураят безцеремонно се разсмя и смехът се поде от площада. Там имаше стотици самураи, а той знаеше, че наблизо чакат хиляди, а десетки хиляди бяха на разположение. Никой от тях обаче не допускаше каква касапница можеха да причинят няколкото безстрашни дисциплинирани британски войници с техните бързи и лесни за стрелба пушки.

Както избухна бързо смехът, така бързо и замря. И двете страни чакаха за първото фатално движение. Безумното напрежение изпоти всички. „Ще се бием до последна капка кръв, ши кирару беки. Всемогъщи Боже, Наму Амида Буцу.“

Хирага крадешком погледна Тайърър, видя пълната му безпомощност и изруга; знаеше, че след секунда офицерът ще заповяда атаката, за да спаси репутацията на англичаните пред клокочещата враждебност отвъд портата. Преди Хирага да се сдържи, инстинктът му за оцеляване го подтикна да рискува и той се чу да прошепва на английски — никога по-рано не бе показвал пред Тайърър, че може да говори английски.