— Ах, толкова съжалявам — натъжи се Норико, знаеше какво означава постоянен натиск, дори още по-зле — затвор. — Ти сега без семейство ли си?

Сумомо стоеше неподвижна, гласът й остана спокоен.

— Преди няколко месеца реших да последвам брат си и Хирага-сан, за да спестя на баща си срама. Сега съм ронин.

— Луда ли си? Жените не могат да стават ронини.

— Норико — рече Сумомо игриво. — Съгласна съм да станем кръвни сестри. — Малък нож се появи в ръката й.

Норико премигна, не разбра оръжието пък откъде се появи. Проследи как Сумомо бодна пръста си и й предложи ножа. Без колебание направи същото и те докоснаха пръстите си — кръвта им се смеси, после се поклониха почтително.

— Имам чест. Благодаря, Сумомо-сан. — Мама-сан върна ножа. — Сега аз съм мъничко… мъничко… мъничко самурай, нали?

Ножът се плъзна обратно в ръкава.

— Когато Императорът си възвърне цялата власт, той ще награди заслужилите самураи. Ние ще се застъпим за теб — Хирага-сан, Ори и аз.

Норико отново се поклони, благодари, харесваше й идеята, но сигурно нямаше да доживее този ден и да види как ще се случи немислимото: деня, в който шогунатът на Торанага ще спре да съществува.

— От името на целия ми род благодаря. Сега саке!

— Не, благодаря, сенсей Кацумата накара жените от нашия клас да се закълнат да не пият саке, като ни разказа, че саке винаги ще притъпява уменията ни и ще се размътва целта ни! Моля те, къде е Хирага-сан?

Норико я погледна, скри усмивката си.

— Кацумата, великият сенсей! При него ли си учила? Шорин ни каза, че можеш да използваш меч, нож и шурикен. Истина ли е?

Със замайваща скорост ръката на Сумомо потъна в нейното оби, показа се с шурикен и метна малкия остър като бръснач стоманен кръг с пет остриета през стаята. Почти не помръдна при движението.

— Моля, къде е Хирага-сан? — попита тя любезно.

Тази нощ Хирага водеше безшумния щурм през плета на един от дворците на даймио във втория пръстен отвъд стените на замъка и се втурна през градините към задния вход на резиденцията; грееше полумесец. Шестимата мъже бяха облечени с едни и същи къси, черни кимона за нощна борба, без ризници за по-бързо и по-тихо. Всички носеха мечове, ножове и гароти. Всички бяха ронини от Чошу; Хирага ги бе свикал спешно от Канагава за тазвечерния набег.

Около резиденцията се простираше двор с казарми, конюшни и постройки за прислугата, които обикновено подслоняваха до 500 войни, семейството на даймио и прислужниците, но сега всичко зловещо пустееше. Само двама сънени часови пазеха задния вход. Те видяха твърде късно нападателите, не вдигнаха тревога и загинаха. Акимото смъкна униформата на единия от тях и я облече, после завлече телата им в шубрака и се присъедини към другите на верандата. Те чакаха неподвижно и слушаха напрегнато. Никакви предупредителни викове, иначе трябваше да се откажат от атаката тутакси.

— Ако се наложи да отстъпим, не се безпокойте — рече Хирага по здрач, щом останалите пристигнаха в Йедо. — Достатъчно е, че можем да проникнем толкова близо до замъка. Целта ни тази вечер е ужасът — да убиваме и разпространяваме ужас, да ги накараме да повярват, че няма човек или място извън нашия досег и нашите шпиони. Ужас, прониквате и излизате моментално, максимално бързо, и никакви произшествия. Довечера, ни се открива рядка възможност — усмихна се той. — Когато Анджо и старейшините отмениха санкин-котай, те изкопаха гроба на шогуната.

— Двореца ли ще подпалим, братовчеде? — оживено попита Акимото.

— След убийството.

— А кой е той?

— Стар, сивокос и почти плешив, слаб и дребен, Утани, старейшина в роджу.

Всички зяпнаха.

— Даймио на Уатаса?

— Да. За нещастие, не съм го виждал. А някой от вас?

— Мисля, че бих го разпознал — обади се осемнайсетгодишен младеж с дълбок белег на лицето. — Мършав е като болна кокошка. Веднъж го видях в Киото. Значи довечера ще изпратим един старейшина в отвъдното, е, даймио, е? Добре! — Младежът се ухили и се почеса по белега, останал от неуспешния опит на Чошу да завземе „Дворцовите порти“ в Киото миналата пролет. — Утани няма да излезе никъде повече след тази нощ. Той е луд да спи извън стените и държи този факт да се знае! И без телохранители? Глупак!

Джун, седемнайсетгодишен, най-предпазливият, се обади:

— Извини ме, Хирага-сан, но сигурен ли си, че това не е капан с примамка от лъжливи сведения? Йоши го наричат Лисицата, Анджо е още по-лош. Обявени са големи награди за главите ни, нали? Съгласен съм с брат си, как може Утани да е толкова глупав?

— Защото има тайна среща. Той е педераст.

Останалите се втренчиха в него озадачени.

— Защо му е притрябвало да крие тайната си?

— Младежът е един от приближените на Анджо.

— Со ка — очите на Джун заблестяха. — В такъв случай, струва ми се, и аз бих пазил тази тайна. Но защо едно красиво момче ще се даде на някой като Утани, щом вече си има могъщ господар?

Хирага вдигна рамене.

— За пари, за какво друго — Нори е скъперник, Утани е прахосник, нали неговите селяни са обложени с най-високите данъци в целия Нипон? Не стигат ли дълговете му до небето? Не е ли известен с това, че лапа златни обани като зърна ориз? Скоро по един или друг начин Анджо ще напусне тази земя. Може би хубавецът си мисли, че Утани ще оцелее и си струва да поеме риска. Утани има влияние в Двора, нали? Коку! Защо не, семейството му вероятно бедства и затъва в дългове — не живеят ли почти всички самураи под ранга на хиразамурай на границата на мизерията?

— Наистина.

— Така е от четвъртия шогун насам — додаде горчиво осемнайсетгодишният, — почти двеста години. Даймио взимат всичките данъци, продават самурайски чинове на гнусните търговци, все повече и с всяка изминала година, и на всичко отгоре орязват нашите заплащания. Даймио ни предадоха нас, техните предани слуги!

— Прав си! — рече ядно Акимото. — Баща ми трябваше да се цани за ратай, за да изхрани братята и сестрите ми…

— На нашия са му останали само мечовете, няма къща, една колиба — обади се Джун. — Ние така сме затънали в дългове от прадядо насам, че никога няма да можем да изплатим заемите. Никога.

— Зная как да се отървем от тези мръсни поклонници на парите: да анулираме дълговете си към тях или да ги убием — рече и друг. — Ако даймио понякога се отървават от дълговете си по този начин, защо ние да не постъпваме така?

— Чудесна идея — съгласи се Акимото, — но ще ти струва главата. Господарят Огама ще те накаже за назидание, в случай че собствените му длъжници спрат да си плащат — както и сега взема данъците за четири години напред!

Друг се намеси:

— Възнаграждението на моето семейство не се е променило от битката при Секигахара, а цената на ориза се е покачила сто пъти оттогава. Ние трябваше да станем търговци или да варим саке. Двамата ми чичовци и по-големият ми брат зарязаха мечовете си и се захванаха с търговия.

— Ужасно, да, но и аз мислех същото.

— Даймио предадоха всички ни.

— Повечето — рече Хирага. Не всички.

— Наистина — съгласи се Акимото. — Няма значение, ние ще си изберем свой даймио, когато изгоним варварите и унищожим шогуната на Торанага. Новият шогун ще даде достатъчно, за да нахраним себе си и семействата си, и по-добри оръжия, дори някои от пушките на гай-джин.

— Който и да е, ще ги запази за хората си.

— Защо, Хирага? Ще има достатъчно за всички. Торанага не натрупват ли пет до десет милиона коку на година? Това е повече от достатъчно да ни въоръжи, както трябва. Слушайте, ако се разпръснем в тъмното, къде ще се съберем отново?

— В Къщата на Зелените върби, южно от Четвъртия мост, не тук. Стане ли много трудно, скрийте се някъде и се върнете в Канагава…

И ето че сега на верандата, докато се ослушваше предпазливо за опасност и се наслаждаваше на усещането, Хирага се усмихна, сърцето му биеше равномерно, долавяйки радостта от живота и приближаващата смърт, с всеки изминат ден тя ставаше все по-близка. „След малко ще тръгнем отново. Най-сетне акция…“