Анжелик спря да пише, сълзите й пак рукнаха. Една капна върху страницата. Девойката изтри очите си, сръбна малко вода от чашата, после продължи:
„Днес ще говоря с него. Трябва да го направя днес. Хубаво е, че британският флагман се върна невредим в пристанището преди няколко дни за радост на всички (ние наистина сме беззащитни без военните кораби). Беше обстрелван и с повредена мачта, по другите плавателни съдове го следваха с изключение на парната фрегата с 20 оръдия, наречена «Зефир», с повече от двеста души на борда. Може би тя е на сигурно място, надявам се да е така. Вестникът пише, че петдесет и трима матроси и двама офицери са загинали в бурята, в тайфуна.
Това беше най-страшната буря в живота ми. Бях ужасена. Мислех, че цялата сграда ще бъде отнесена, а тя е солидна като Джейми Макфей. Много от постройките изчезнаха, избухнаха и пожари. Фрегатата «Пърл» бе повредена, също остана без мачта. Вчера пристигна бележка от капитан Марлоу: «Току-що чух, че сте болна, и ви изпращам най-дълбоки и искрени пожелания», и т.н. Не мисля, че го харесвам, твърде е надменен, макар униформата да го прави много чаровен и да подчертава неговата мъжественост — тесните панталони допринасят затова точно както ние се обличаме, за да покажем гърдите си, талията си и глезените си. Снощи пристигна и друго писмо — от Сетри Палидар, второто от него, пожелания и т.н.
Мисля, че ги мразя и двамата. Всеки път, щом си помисля за тях, си спомням проклетата Канагава и че те не изпълниха задължението си да ме защитят. Филип Тайърър е все още в Легацията в Йедо, но Джейми каза, че чул, че Филип ще се върне утре или вдругиден. Чудесно е, защото, като се върне, имам план да…“
Смътен тътен от оръдие я накара да скочи и да се взре към пристанището. Беше сигналното оръдие. Далеч в морето последва отговор. А откъм хоризонта се видя издайническият пушек на пристигащия пощенски кораб.
Джейми Макфей държеше куфарче, натъпкано с поща, и водеше един непознат по парадното стълбище пред сградата на Струан. Слънчевата светлина проникваше през високите и елегантни стъклени прозорци. И двамата бяха облечени с вълнени рединготи и цилиндри, макар денят да бе топъл, и непознатият носеше куфарче в ръката си. Беше тантурест, с брада, грозен и на около петдесет, с една глава по-нисък от Джейми, макар да бе по-едър в раменете; кичур дълга сива коса стърчеше изпод цилиндъра. Те продължиха по коридора. Макфей почука леко:
— Тай-пан?
— Влез, Джейми, вратата е отворена. — Струан зяпна мъжа. После веднага попита: — Майка ми на борда ли е, д-р Хоуг?
— Не, Малкълм. — Д-р Роналд Хоуг видя внезапното облекчение, изписано по лицето на Малкълм, малко се натъжи, макар да го разбираше. Тес Струан беше безпрекословна в своята присъда за „чуждестранната безсрамница“, беше сигурна, че оная върти сина й на малкия си пръст. Като скри загрижеността си от вида на Малкълм, лекарят остави цилиндъра си до чантата на бюрото. — Тя ме помоли да те видя — гласът му беше дълбок и любезен, — за да разбера дали мога да направя нещо за теб и да те придружа до вкъщи, ако имаш нужда от придружител. — Повече от петнайсет години той беше домашният лекар на семейство Струан в Хонконг и бе изродил последните му четирима братя и сестри. — Как си?
— Аз съм… д-р Бабкот се грижи за мен. Аз съм… аз съм добре. Благодаря, че дойде, приятно ми е да те видя.
— И на мен. Джордж Бабкот е чудесен лекар, няма по-добър от него. — Хоуг се усмихна. Сините му очички бяха хлътнали в набръчканото му лице. Продължи весело: — Отвратително пътуване, хвана ни краят на тайфуна и прекарах цялото си време в лекуване и наместване на счупени крайници на моряците и на няколко пътници. Загубихме двама, отнесени през борда: единия — китаец, пътник от трета класа, другия — някакъв чужденец, не разбрахме какъв. Капитанът каза, че мъжът е платил билета си в Хонконг, измърмори някакво име. Прекара повечето време в каютата, после излезе на палубата и бух! — една вълна го отнесе. Малкълм, ти изглеждаш по-добре, отколкото очаквах, след слуховете, които се носеха из Колонията.
— По-добре да ви оставя насаме двамата. — Джейми сложи купчина писма на масичката до леглото. — Ето личната ти поща, ще ти донеса книгите и вестниците по-късно.
— Благодаря. — Малкълм го погледна. — Нещо важно?
— Две са от майка ти. Те са най-отгоре.
Д-р Хоуг бръкна в широките си джобове и измъкна някакъв смачкан плик.
— Ето ти още едно от нея, Малкълм, то е последното. Най-добре го прочети, после ще те прегледам. Джейми, не забравяй за Бабкот.
Джейми му беше казал вече, че Бабкот е заминал за Канагава спешно тази сутрин и че ще изпрати катера там, щом видят Малкълм.
— Доскоро, тай-пан.
— Не, по-добре почакай малко, Джейми. — Струан отвори донесеното от Хоуг писмо и се зачете.
Когато Джейми се качи на главната палуба на пощенския кораб, д-р Хоуг го пресрещна, каза му, че разполага с всичко необходимо, за да тръгнат веднага, и побърза да отговори на изречения му въпрос:
— Не, Джейми, г-жа Струан не е на борда, но ето… ето ти писмо от нея.
В него пишеше само: „Джейми, направи всичко, за което помоли д-р Хоуг, и ми изпращай подробни поверителни доклади с всяка поща“.
— Знаете ли съдържанието му, докторе?
— Да, едва ли е необходимо да го казвам, нали добре я познаваш.
— Как е тя?
Хоуг се замисли за миг:
— Както обикновено: привидно невъзмутима, отвътре — вулкан. Един ден трябва да изригне — никой не може да трупа толкова тъга, толкова много трагедии, никой. Дори и тя. — Докторът последва Джейми надолу към входа, оглеждаше всичко. — Трябва да ти кажа, че ми е приятно да посетя Япония, ти изглеждаш много добре, Джейми. Този пост ти подхожда. Нека видим, мина година, откак ни напусна, нали? Сега ми разкажи първо за нападението… после — за г-ца Ришо.
Докато стигнат брега, д-р Хоуг знаеше всичко, което знаеше и Джейми.
— Но, моля те — добави той разтревожено, — моля те, не споменавай пред Малкълм какво ти казах за Анжелик. Тя е чудесна. Преживя също отвратителното нападение, наистина не смятам, че са спали заедно, техният годеж е мълва, но е влюбен до уши — не го обвинявам, пък и когото и да е в Азия за това. Мразя мисълта да изпращам тайни доклади на г-жа Струан по очевидни причини. Както и да е, написах една разводнена версия и съм готов да я изпратя, щом корабът тръгне обратно. Трябва да съм предан преди всичко на Малкълм, той е тай-панът.
Сега гледаше как Малкълм Струан чете писмото, донесено от лекаря, следеше изпитото лице и отпуснатото тяло. Зачуди се и започна да се моли наум.
Струан го погледна. Очите му се присвиха.
— Какво има, Джейми?
— Мога ли да направя нещо за теб?
Малкълм помълча и рече:
— Да, остави съобщение във Френската легация — Анжелик е там; каза, че ще отиде да получи пощата си, — пиши й, че е пристигнал един стар приятел от Хонконг и искам да я запозная с него.
Макфей кимна и се усмихна:
— Готово. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.
— После излезе.
Струан разтревожен погледна вратата. Лицето на Джейми беше твърде красноречиво. Опита се да възстанови спокойствието си, като се върна към писмото:
„Малкълм, мой бедни, скъпи сине, пиша ти набързо, тъй като Роналд Хоуг тръгва веднага с пощенския кораб, задържах го малко, та да успее да го хване и ти да ползваш неговите добри грижи. Бях ужасена, като чух, че тези свине са те нападнали. Джейми докладва, че този д-р Бабкот е трябвало да те оперира — моля те, пиши ми с най-бързата поща и се върни по-скоро у дома, тук ще можем да се грижим за теб, както трябва. Приеми моята обич и молитви, също и от Ема, Роналд и Дънкан.
П.С. Обичам те.“
Вдигна поглед.
— Е?
— Кажи ми истината, Малкълм, как си?
— Чувствам се ужасно и се страхувам, че ще умра.
Хоуг седна на фотьойла и сплете пръсти.
