— Получихме малко от нужното ни време и открихме сигурен начин как да се справяме с гай-джин: като използваме тяхното нетърпение срещу тях самите, да им даваме „обещание“ и много от чорбата, но не и рибата, или пък повече или по-малко дребни късчета, от които не се нуждаем или не ги искаме. Те бяха доволни, флотата им отплава в бурята и може би е под небето. Никой не се е върнал все още.
Старият Тояма се обади:
— Боговете ни помогнаха с тази буря, отново техният божествен вятър, вятърът камикадзе; с него ни помогнаха и срещу ордите на Кублай хан преди векове. Когато ги изгоним, ще бъде същото, боговете никога няма да ни изоставят.
Адачи се наду:
— Истината е, че аз изпълних нашия план до съвършенство. Гай-джин бяха толкова послушни, колкото петокласна куртизанка.
— Гай-джин са рана, която никога няма да заздравее, докато сме по-слаби във военна мощ или богатство. — Анджо ядосано стискаше ръцете си. — Те са рана, която няма да оздравее, ако не я изгорим, а не можем да направим това сега без средства за строеж на кораби и за направа на оръдия. Не можем да бъдем отклонявани сега и други войски да завземат „Портите“, не още. Те не са най-близкият враг, нито тези от Чошу, най-големият ни враг са соно-джой и кучетата шиши.
Йоши забеляза колко много се е променил Анджо след опита за нападение: сега беше далеч по-избухлив, по-упорит, решителността му бе отслабнала, макар да си бе запазил влиянието върху другите старейшини.
— Не съм съгласен, но ако мислиш, че силите ни са недостатъчни, нека наредим всеобща мобилизация и нека свършим с външните господари и с всеки, който се е присъединил към тях.
Тояма се включи в разговора:
— Войната е единственият начин, Анджо-сама, да забравим шиши, да забравим гай-джин за момента. „Портите“ — първо трябва да възстановим нашите наследствени права.
Анджо му отвърна:
— Ще го направим, когато му дойде времето. После: посещението на шогуна ще върви, както е планирано.
Въпреки следващите протести на Йоши, Анджо събра гласове — три към два — и насаме му рече злобно:
— Казах ти, Йоши-доно, те винаги ще гласуват с мен. Шиши никога няма да успеят срещу ми, нито пък ти, нито който и да било.
— Дори шогунът Нобусада?
— Той… той не е враг и приема съветите ми.
— А принцеса Язу?
— Тя ще се подчини… ще се подчини на съпруга си.
— Тя ще се подчини на брат си, Императора, докато е жива.
За негова изненада Анджо измърмори с изкривена усмивка:
— Произшествие ли предлагаш?
— Не предлагам нищо от този сорт.
Йоши усети хлад, струваше му се, че мъжът насреща ставаше твърде опасен, за да остане жив, твърде силен, за да бъде неутрализиран, твърде прозорлив, подкрепян от рояк военни части и беше способен да го глътне…
Нечий силует се доближи до вратата, почти безшумно. Без да мисли, дясната му ръка сама улови дългия меч, който лежеше на пода до него, макар да бе сигурен, че я позна. Фигурата коленичи. Деликатно почукване.
— Кой е?
Тя плъзна вратата, усмихна се, поклони се и зачака.
— Моля те, влез, Койко — покани я Йоши, очарован от неочакваното посещение, всичките му демони изчезнаха.
Тя се подчини, затвори вратата и затича към него, дългото й кимоно изшумя, коленичи отново и притисна бузата си в ръката му, веднага забеляза стихотворението.
— Добър вечер, господарю.
Йоши се засмя и нежно я прегърна.
— На какво дължа това удоволствие?
— Липсваше ми — рече Койко. — Мога ли да видя стихотворението?
— Разбира се.
Докато изучаваше творбата, Йоши я гледаше и си мислеше за непрекъснатото удоволствие тези трийсет дни, през които тя бе зад стените на замъка. Изключителни дрехи, чиста като порцелан кожа, лъскава гарвановочерна коса; щом я разпуснеше, стигаше до талията й, фин нос, зъбите й бели, както и неговите, не начернени по модата в двореца.
— Глупости! — бе казал баща му, когато той вече бе започнал да разбира нещата. — Защо трябва да си черним зъбите само защото е обичай на двореца, въведен от Император преди векове, чиито зъби са били стари и гнили и затова е издал указ, че начернените зъби са по-красиви, отколкото да имаш зъби на животно! И защо да си боядисваме устните и бузите, защото някой искал да бъде жена, а не мъж, преструвайки се, че е такъв, и придворните почнали да го, я имитират, за да се подмазват.
Койко беше на двайсет и две, Таю — най-висшата възможна степен за гейша във Върбовия свят.
Като чу слуховете за нея, изпрати да я доведат преди няколко месеца, забавлява се в компанията й, а после нареди на нейната мама-сан да му я даде. Предложението отиде до съпругата му, която трябваше да се занимае със случая. Жена му му писа от Драконовия зъб, техния замък-дом:
„Обични ми съпруже, днес направих задоволителни уговорки с мама-сан за Таю Койко от Къщата на глициния. Господарю, ние смятаме, че е по-добре да я имаш изключително за себе си, отколкото да имаш право да си първи на нейните услуги, а също е и по-безопасно, тъй като си заобиколен от врагове. По твой каприз договорът ще се подновява всеки месец, плащанията ще бъдат месечни, за да осигурят нейните услуги и тя да може да поддържа много високия стандарт, който ти очакваш от нея.
Приятно ми е, че си решил да имаш играчка, ние бяхме и продължаваме да сме загрижени за твоето здраве и сигурност. Мога ли да те поздравя за твоя избор, говори се, че Койко е нещо съвсем рядко срещано.
Синовете ти са добре и са щастливи, и дъщеря ти, и аз. Изпращаме ти нашата вечна преданост и копнеем за твоето присъствие. Моля те, дръж ме в течение, тъй като трябва да наредя на нашия ковчежник да отдели пари…“
Правилно жена му не споменаваше сумата, нито го занимаваше с нея, това бяха нейни функции: да ръководи и пази семейното богатство и да плаща сметките.
Койко го погледна.
— Стихотворението ти е безупречно, Йоши-чан — рече тя и плесна с ръце, „чан“ беше интимно обръщение.
— Ти си безупречна. — Йоши скри удоволствието си от оценката й. Освен уникалните физически данни, Койко беше известна с красивата си калиграфия, с красотата на стихотворенията си и проницателността си в политиката и изкуството.
— Обожавам начина, по който пишеш стихотворението. Обожавам цялата ти мисъл.
— И какво мислиш, че казвам?
Очите й светнаха:
— Първо ми кажи дали възнамеряваш да го запазиш — да го държиш на открито, на тайно място, или искаш да го унищожиш?
— Какво е твоето предложение? — наслаждаваше й се Йоши.
— Ако го държиш на открито или се престориш, че го криеш, или се престориш, че е тайна, ти желаеш другите да го прочетат, по някакъв начин ще информират твоите врагове, както го искаш.
— И какво ще си мислят те?
— Всичко, но най-умните ще сметнат, че твоята решителност отслабва, че твоите страхове започват да се появяват наяве.
— А другите?
Очите на Койко не загубиха нищо от очарованието си, но той видя, че допълнително светнаха.
— Твоят главен противник — започна тя деликатно, — шогунът Нобусада, ще го преведе дълбоко в себе си, че си съгласен с него, че не си достатъчно силен, за да бъдеш истинска заплаха, и той щастливо ще допусне, че става по-лесно и по-лесно да те елиминира, нещо, което отдавна очаква. Анджо ще изпита завист към храбростта ти като поет и калиграф и ще те намрази, като вярва, че храбростта ти е без стойност, но стихотворението ще го разтревожи, особено ако му се докладва като таен документ, тъй като то има осемдесет и осем вътрешни значения, а те ще увеличат неговото непреклонно противопоставяне.
Откровеността й го заслепи.
— А ако го запазя в тайна?
Тя се засмя.
— Ако искаше да го запазиш в тайна, щеше да си го изгорил веднага, никога нямаше да ми го показваш, жалко, да се унищожи такава красота, толкова е жалко, Йоши-чан, но е необходимо на човек в твоето положение.
— Защо? Това е само стихотворение.
