— Ийе, никога няма да разбера гай-джин, Райко-сан.

— Нито аз. Разбира се, всички са особени, нецивилизовани, но за късмет повечето от тях са приятно богати, нашето предназначение е да бъдем при тях, така че да изкараме много повече. Много е важен, французинът казва, че е важен английски чиновник, потенциален дългосрочен наш клиент. Така че го научи на облаците и дъжда по някакъв начин дори ако… дори ако трябва да използваш сила.

— О ко?

— Честта на къщата е заложена на карта.

— О? Разбирам. В такъв случай… някак си ще се оправя.

— Имам ти пълно доверие, Ако-сан, ти имаш трийсетгодишен опит в нашия Върбов свят.

— Дали има вкуса на французина, какво смяташ?

— Дали обича да го пипат по задните части? Може би трябва да се подготвиш, но аз попитах французина има ли младежът някакви предпочитания и склонности към мъже и той ме увери, че няма. Любопитно е защо французинът избра нашата къща за началото на приятеля си вместо другите, които той често посещава.

— Къщата не бива да се обвинява никога. Моля те, не мисли за това, Райко-сан. Поласкана съм, че си се спряла на мен. Ще направя всичко необходимо.

— Разбира се, ийе, а само когато човек си помисли, че членовете на гай-джин са обикновено по-големи от тези на цивилизованите хора, че се любят задоволително, макар и без японската сила, дарба и силно желание, с изключение на французина, би следвало да са много добри в леглото като нормални хора. Но те не са, в главите си имат толкова много паяжина, че никога не могат да се любят като нас — най-небесното удоволствие, — а не да мислят, че извършват някакъв вид тайно, религиозно зло. Странно.“

Ако пробваше сега с Филип, премести се по-близо и обсипа с целувки гърдите му, после спусна ръката си по-надолу и едва се въздържа да не се изсмее на глас, тъй като младежът се тресеше от страх. Трябваше малко да го успокои.

— Тайра-сан? — измърмори тя.

— Дааа, хай, Ако-сан?

Взе ръката му и я пъхна в юката до гърдата си, наведе се и го целуна по рамото, предварително предупредена да внимава с ръката му, която бе ранена от храбри шиши. Никаква реакция. Премести се по-близо до него. Шепнеше му колко е смел, силен и мъжествен, за да преодолее своето слисване. Докосна ухото му с език.

О, лека награда: гърлено изговаря името й и устните му я целуват по шията. „Ийе — помисли си тя и се отпусна. Захапа зърната на гърдите му. — Сега е само въпрос на време, за да възпламеня девствеността му, после мога да си поръчам малко саке и да спя до зори, и да забравя, че съм на четирийсет и три и че съм бездетна, трябва само да помня, че Райко-сан ме спаси от шестокласната къща, в която биха ме изпратили възрастта ми и липсата ми на красота.“

Тайърър мързеливо наблюдаваше самураите на площада пред Легацията. Слънцето докосваше хоризонта, мисълта му се въртеше около Ако, после, две нощи по-късно — около Миеко. Накрая — тя.

Фуджико. Предишната нощ.

Чувстваше се кален и облекчен, знаеше, че сега е неумолимо привлечен от този свят, Свободния свят, където, както му каза Андре, се живее само за момента, за удоволствието, без човек да го е грижа за нещо, да се носи като цвете по течението на спокойна река.

— Не е винаги спокойно, Филип. Каква е Фуджико?

— О, ами не си ли я виждал, не я ли познаваш?

— Не, аз само казах на Райко-сан какъв тип момичета може би харесваш. Та как беше тя?

Филип се засмя, за да прикрие силното си смущение, и обезпокоен, че му се задава такъв личен въпрос така директно. Но Андре му даде толкова много, че му се искаше той да е французин, така че да зареже угризенията си и правилото, че джентълменът не бива да обсъжда подобна лична информация.

— Тя… Тя е по-млада от мен, дребна, мъничка всъщност. Не, не е красива според нашето понятие за красота, но е поразително привлекателна. Мисля, че я разбрах да казва, че е нова там.

— Аз те питам за леглото, как е? По-добра ли е от другите?

— О, ами, имаше, ами, не съм ги сравнявал?

— Беше ли по-енергична? По-чувствена? А?

— Ами да, облечена или съблечена. Беше невероятна. Специална. Не мога да ти се отблагодаря по никакъв начин, а ти дължа толкова много.

— De rien, mon vieux.29

— Истина е. Следващия път… следващия път ще се запознаеш с нея.

— Mon Dieu не, това е правило. Никога не представяй твоята „специална“ на никого, най-малкото на приятел. Не забравяй, че докато ти я обезпечиш, плащайки й сметките, тя е на разположение на всеки с пари — ако желае.

— О, бях забравил. — Филип скри истината.

— Дори ако я обезпечиш, тя може да си има любовник навън, ако желае. Кой може да знае това?

— Предполагам, че е така… — Филип още повече се разтревожи.

— Не се влюбвай, приятелю, не и в куртизанка. Приеми ги като това, което са, хора за удоволствия. Забавлявай се с тях, но не се влюбвай и никога не им разрешавай да се влюбят в теб.

Тайърър потрепери, мразеше истината, мразеше мисълта тя да е с друг и да спи с него, както той с нея, мразеше, че го прави за пари, мразеше болката в слабините си. „Боже мой, наистина е толкова специална, приятна, сладка бърборана. Нежна, любезна, толкова млада и съвсем отскоро в Къщата. Трябва ли да я обезпеча? Не — трябва, мога ли? Сигурен съм, че Андре има свое собствено местенце, със своя специална приятелка, макар че никога не е казвал, нито пък аз съм го питал. Господи, колко ли ще ми струва? Навярно повече, отколкото мога да си позволя.

Не мисли за това сега! Нито за нея!“

С усилие насочи вниманието си към градината отдолу, но болката остана. Част от отделението на шотландските бойци се събираше под пилона, тромпетистът и четирима с литаври бяха на мястото си за сваляне на знамето. Практика. Шарена група от градинари се събра на портата, преброиха се и изчезнаха. Пропълзяха пред вратата и през самураите и си отидоха. Практика. Часовите затвориха и залостиха желязната порта. Практика. Барабаните и тромпетът шумно засвириха, докато английското знаме бавно се смъкваше надолу — при залез никакъв британски флаг, — закон за целия свят. Обичайната практика. Повечето от самураите си тръгнаха, оставиха само сили за през нощта. Обичайната им практика.

Тайърър потрепери.

„Ако всичко е обичайната практика, защо съм толкова нервен?“

Градинарите на Легацията се струпаха в тяхното помещение за спане от другата страна на будисткия храм. Никой от тях не смееше да погледне Хирага. Всички бяха предупредени, че животът им и животът на техните потомци ще зависят от неговата безопасност.

— Пазете се от разговори с непознати — рече им той. — Ако Бакуфу открият, че сте ме подслонили, вашето наказание ще е същото, само че ще бъдете разпънати на кръст, а не просто убити.

Въпреки всичките им жалки протести, че при тях е в безопасност, че може да им се довери, Хирага знаеше, че никога и никъде няма да е на сигурно място. След засадата на Анджо преди десет дни той прекара повечето от времето в тяхната тайна къща в Канагава, кръчмата на Среднощните цветя. Атаката беше неуспешна, убийството на приятелите му беше карма, и нищо повече.

Вчера пристигна писмо от Кацумата, водачът им, макар и нелегален шиши от Сацума, беше сега в Киото:

Кацумата се бе подписал с тайното си име: Гарванът.

Хирага обсъди с Ори какво да направят, след това реши да се върне в Йедо, да действа сам, като разруши Британската легация, бесен, че Съветът на старейшините трябваше да е изигран и неутрализиран от гай-джин.

— Киото може да почака, Ори. Ние трябва да осъществим нашето нападение над гай-джин. Трябва да ги разгневим, за да обстрелят Йедо. Другите могат да се справят с шогуна и Киото. — Трябваше да вземе Ори, но Ори беше безполезен, раната му се бе влошила без лекарската помощ. — Как е ръката ти?