— Затворих, когато ти спеше. — Тя се разсмя като малко момиче, което си играеше. Дръжката отново се раздвижи. — Прислужниците винаги влизат, без да почукат, нужен им е урок.

— Господар! — извика прислужникът. — Чай-а?

— Кажи му да си иде и да се върне след пет минути.

Струан й направи удоволствието, изкрещя заповедта на кантонски и те чуха как мъжът се отдалечи, мърморейки.

Анжелик се засмя.

— Трябва да ме научиш да говоря китайски.

— Ще се опитам.

— Как е „Обичам те“?

— Те нямат дума за любов, не са като нас.

Сянка падна на лицето й.

— Колко тъжно!

Девойката се промъкна до вратата, дръпна резето, изпрати му въздушна целувка и изчезна в своята стая. Резето там се плъзна тихо в жлебовете.

Малкълм гледаше в празното пространство, болеше го. После чу, че камбаните промениха звъна си, станаха по-настойчиви. Спомни си: Месата.

Сърцето му се сви. Не бе мислил, че тя е католичка. Майка му беше от англиканската църква, ходеше два пъти в неделята, баща му също, „ние също, както и всяко видно семейство в Хонконг.

Католичка?

Няма значение, за мен… за мен няма. Трябва да я притежавам — рече си той. — Трябва.“

Следобед четиримата изпотени японски носачи оставиха на пода железен обкован сандък, наблюдаваха ги с безразличие трима чиновници на Бакуфу, Сър Уилям, преводачите, един офицер от счетоводния отдел на армията, сарафът на Легацията — някакъв китаец — и Варгас, който трябваше да го провери.

Намираха се в главната приемна на Легацията, прозорците бяха отворени. Сър Уилям с труд се въздържаше да не засияе. Един от чиновниците измъкна инкрустиран ключ и отвори сандъка. Вътре имаше сребърни мексикански долари, няколко кюлчета злато — около унция и една трета — и няколко сребърни кюлчета.

— Попитай защо обезщетението не е изцяло в злато, както се уговорихме?

— Чиновникът казва, че не са успели да получат злато навреме, но това са чисти мекс и официална валута, и ще бъде доволен, ако му се даде разписка.

„Чисти“ монети означаваха, че са необработени или ненасечени.

— Почнете преброяването.

Щастлив, сарафът изсипа съдържанието върху килима. Веднага съзря една отсечена монета, Варгас — също. Отделиха ги настрана. Погледите на всички бяха приковани в килима, в нарастващата купчина с монети. Пет хиляди лири стерлинги бяха огромна сума при заплата на един преводач с пълно работно време четиристотин на година, с които той плащаше спането си; сарафът получаваше сто лири (макар че имаше процент от всичко, което минаваше през ръцете му), прислужник в Лондон получаваше двайсет лири на година, войникът — пет пени на ден, морякът — шест, адмиралът — шестстотин лири годишно.

Броенето бързо приключи. И двамата сарафи провериха теглото на всяко кюлче злато, после претеглиха насечените монети; използваха и сметало, за да пресметнат всичко по курса за обмяна.

Варгас рече:

— Излизат четири хиляди и осемдесет и четири лири шест шилинга и седем пенса, Сър Уилям, в чисти монети, петстотин и двайсет лири в злато, деветдесет лири и шестнайсет пенса в насечени монети и правят общо четири хиляди шестстотин деветдесет и седем лири два шилинга и седем пени.

— Съжалявам, и осем пени, господар. — Китаецът се поклони и кимна с глава, имаше тънка и дълга опашница на врата си; той се съгласи с Варгас, като бе пресметнал, че сумата, отделена от португалеца за техния хонорар, е два и половина процента, или сто и седемнайсет лири осем шилинга и шест пени за двамата, което беше по-малко от това, което той щеше да иска, но си струваше за половинчасовата работа.

Сър Уилям нареди:

— Варгас, поставете ги обратно в сандъка, дайте им разписка със забележката, че доизплащането ще стане при последната вноска. Йохан, благодари им и им кажи, че очакваме пълната сума в злато след деветнайсет дни.

Йохан се подчини. Другият преводач започна някакво безкрайно изречение.

— Сега те молят за удължаване на срока, сър, и…

— Никакво удължаване — въздъхна сър Уилям, освободи останалите и се приготви за следващия час, затвори ушите си, когато с изненада чу Йохан да казва:

— Те изведнъж стигнаха до същността, сър: срещата в Йедо, сър. Молят да се забави с трийсет дни, за да станат петдесет дни от днес… Точните думи са: „Шогунът ще се върне тогава от Киото и е съобщил на Съвета на старейшините да уведомят посланиците, че ще ги приеме на аудиенция този ден.“

За да има малко време да помисли, сър Уилям извика:

— Лим!

Лим се появи на секундата.

— Чай!

Миг по-късно подносите бяха вътре. И пури, емфие и тютюн за лулите. Скоро стаята се изпълни с дим, а през това време Сър Уилям обмисляше възможностите.

„Най-напред аз навярно съм се срещал с по-низши чиновници, така че всичко, което си говорим тук, ще е предмет на следващи преговори, после при всяко положение петдесетте дни ще се разтеглят в два месеца, дори три, но ние имаме аудиенция при истинската власт, разбира се, като британците ще водят преговорите, ще направим важни стъпки напред. Всъщност не възразявам дори ако закъснението стигне до три, та даже четири месеца. Тогава ще съм получил одобрението на лорд Ръсел за война, подкрепленията ще бъдат на път от Индия и Хонконг, адмиралът ще има своето потвърждение и ще разполагаме със силите, с които да нападнем, превземем и укрепим Йедо, ако се налага.

Мога да настоявам да се срещнем, както е планирано, и после да се проведе и срещата при шогуна. Така ще е най-добре, но чувствам, че няма да тръгнат срещу волята на мистичния си шогун и някак си ще ни придумват, ще увъртат и ще ни уловят отново в мрежите си.“

Йохан прекъсна мислите му.

— Техният говорител казва, че след като е уговорено, ще помоли за сбогуване.

— Нищо не е уговорено. Трийсетдневно удължаване не е възможно по много причини. Вече сме уговорили датата за Съвета на старейшините, която ще се проведе, както е планирано, и после след десет дни ще имаме удоволствие да се срещнем с шогуна.

След час на шумно поемане на дъх настъпи ужасна тишина; сър Уилям си позволи да намери компромисно решение: срещата със Съвета на старейшините да се проведе, както е планирана, а срещата с шогуна — двайсет дни по-късно.

Щом остана насаме с посланика, Йохан рече:

— Те няма да отстъпят от това.

— Зная, няма значение.

— Сър Уилям, договорът ми изтича след няколко месеца. Аз няма да го подновя.

Сър Уилям реагира остро:

— Не мога да мина без твоите услуги поне още шест месеца.

— Време ми е да се връщам. Съвсем скоро това място ще стане кървава баня и не искам главата ми да бъде набучена на кол.

— Ще ти увелича заплатата на петдесет лири годишно.

Не е до парите, сър Уилям. Изморен съм. Деветдесет и осем процента от всичките разговори са sheiss.

— Нужен си ми за тези срещи.

— Те няма да се състоят. Два месеца, после си тръгвам, точната дата е на документа. Съжалявам, сър Уилям, но това е краят, а сега ще пийна малко — отдалечи се той.

Сър Уилям прекоси залата до прозореца на своя кабинет и потърси хоризонта. Наближаваше залезът. Не се виждаше нищо от флотата. „Боже мой, надявам се, че са живи и здрави. Трябва да задържа Йохан някак си. Тайърър няма да е готов поне до една година. Кого да намеря, комуто да мога да се доверя? Дявол да го вземе!“

Светлината на залязващото слънце освети мебелираната стая, но бе слаба, така че той запали петролна лампа, нагласи я внимателно върху бюрото си, отрупано с пощата: неговия брой на седмичното издание на Дикенс, което отдавна бе прочел от корица до корица, вестниците от последната поща, няколко броя на „Илюстрейтид Лъндън нюз“ и „Пънч“. Взе красивия екземпляр на „Бащи и синове“ на Тургенев на руски, изпратен му от един приятел от двореца в Санкт Петербург, наред с другите английски и френски книги. Зачете я, после се разсея, остави я настрана и захвана второто писмо до управителя на Хонконг, като разказа подробностите от днешната среща и помоли за смяната на Йохан. Влезе мълчаливо Лим, затвори вратата.