Сега Язу е измислила тази държавна визита в Киото, за да прояви раболепие пред Императора, много добър ход, който ще разруши вековното деликатно равновесие: Властта, с която се покори цялата Империя, се придобива с Императорски указ за шогуна и неговите потомци, като също се посочва Управител на двореца. Затова заповедите, издадени от шогуна за страната, са нейни закони.

Едната консултация ще доведе до друга, помисли си Йоши, и после Императорът ще управлява, а ние — не. Нобусада никога няма да разбере това, очите му са заслепени от нейното коварство.

Какво да правя?“

Йоши отново тръгна по добре отъпканата, но, ох, толкова тайна пътека: „Той е моят законно избран господар. Не мога да го убия направо. Твърде добре го охраняват, освен ако не се приготвя да жертвам собствения си живот, за което в момента не съм готов. Какво друго да измисля? Отрова. Но тогава ще бъда заподозрян, и правилно, и дори да мога да се спася от веригите, които ме заобикалят, аз съм точно толкова затворник, колкото този Мисамото — страната ще бъде хвърлена в безкрайна гражданска война, гай-джин ще бъдат единствените, които ще спечелят, и още по-лошо — аз ще трябва да престъпя моята клетва за вярност към шогуна, който и да е той, и към замъка.

Трябва да оставя други да го убият вместо мен. Шиши? Мога да им помогна, ала да помагаш на враговете значи да подпишеш собственото си унищожение, опасно е. Една друга възможност. Боговете.“

Йоши си позволи да се усмихне. Добрият късмет и лошият късмет, бе писал шогунът Торанага, щастието и нещастието трябва да се оставят на небето и природния закон — това не са неща, които могат да се получат с молитва или да се изработят чрез някакъв хитър способ.

„Бъди търпелив — чу той да му говори Торанага. — Бъди търпелив.“

„Да, ще бъда.“

Йоши затвори чекмеджето в главата си за следващия път и отново се замисли за Съвета. „Какво да им кажа? Разбира се, те вече са научили, че съм се срещнал с гай-джин. Аз ще настоявам на едно абсолютно правило — за в бъдеще да изпращаме само умни мъже на тези срещи. Какво друго? Разбира се, за техните войници, гигантски в алените си униформи, къси поли и огромни шапки с пера, всеки мъж с пушка със задно пълнене, блестящи от грижи, както ние ценим нашите остриета.

Да им кажа ли, че тези врагове са глупаци, които нямат никакъв финес и могат да се управляват чрез тяхното нетърпение и омраза — Мисамото ми каза достатъчно, за да заключа, че са капризни и че се движат от омразата си, както всички даймио? Не, това ще го запазя за себе си. Но ще им кажа, че утре нашата делегация ще се провали, освен ако не измисли забавяне, което гай-джин ще бъдат щастливи да приемат.

Какво трябва да е то?“

— Този пратеник, Мисамото — започна той лениво и издалеко, — високият мъж с големия нос, защо говореше като жена, използваше женски думи? Той полумъж ли или полужена беше?

— Не зная, господарю. Може би, те си имат много такива на техните кораби, макар да го крият.

— Защо?

— Не зная, господарю. Трудно е да ги разберем. Те не говорят открито за половите сношения както нас. А да говорят като жени — в техния език мъже и жени говорят еднакво, имам предвид, че използват едни и същи думи, за разлика от японците. Няколкото моряци, които срещнах и които можеха да говорят думи от нашия език, бяха ходили в Нагасаки, те говореха като големия нос, защото единствените хора, с които общуват, са проститутките, сиреч учат нашите думи от нашите проститутки. Не знаят, че жените ни говорят различно от нас, мъжете, господарю, че използват различни думи, които цивилизованите хора не трябва да използват.

Йоши скри внезапното си вълнение. „Нашите проститутки са техният единствен истински контакт — рече си той. — И те всичките имат проститутки, разбира се. Ето един начин да ги контролираме, дори да ги атакуваме, чрез техните проститутки, жени или мъже.“

— Няма да наредя на моята флота да обстреля Йедо без официално написана заповед от Адмиралтейството или от Министерството на външните работи — заяви адмиралът, лицето му почервеня. — Моите инструкции са да бъда предпазлив, както и вашите. Ние не сме на наказателна мисия.

— За Бога, имаме инцидент, с който трябва да се справим. Разбира се, че мисията е наказателна — рече сър Уилям, също ядосан. Прозвучаха осемте удара за полунощ, а те бяха в каютата на адмирала, на борда на флагмана, край кръглата маса, единственият друг човек, който присъстваше, беше Томас Оугълви. Кабината бе ниска, голяма и силно осветена, а през задния прозорец можеха да видят движещите се светлинки на другите плавателни съдове. — Продължавам да вярвам, че без сила японците няма да отстъпят.

— Получете заповедта, за Бога, и аз ще отстъпя. — Адмиралът повторно си наля портвайн от почти празната гарафа. — Томас?

— Благодаря. — Генералът протегна чашата си.

Като се опита да се овладее, Сър Уилям изрече:

— Лорд Ръсел вече ни е дал инструкции да притиснем Бакуфу за вредите, двайсет и пет хиляди лири за убийствата на сержанта и ефрейтора в Легацията миналата година — той ще се ядоса още повече от сегашния инцидент. Познавам го, вие не — допълни той, нарочно преувеличавайки. — Няма да получа неговото одобрение до три месеца. Трябва да получим удовлетворение сега, или убийствата ще продължат. Без вашата подкрепа не мога да действам.

— Имате цялата ми подкрепа, но не и за война, за Бога. Да обстрелям тяхната столица означава да започнем война. Не сме подготвени за подобно нещо. Томас, съгласен ли сте?

Генералът вметна внимателно:

— Да заобиколим село като Ходогая и да унищожим неколкостотин диваци и да оковем във вериги няколко от туземците е много по-различно от това да се опитаме да победим този огромен град и да обсадим замъка.

Сър Уилям отсече смразяващо:

— Значи искате да кажете, че силите не могат да извършат никаква евентуална операция под моя команда!

Генералът се разпали.

— Онова, което човек казва на всеослушание, както добре знаете, има малко връзка с практиката, както добре знаете! Йедо е различно нещо.

— Съвсем вярно. — Адмиралът пресуши чашата си.

— Тогава какво предлагате!

Тишината нарасна. Внезапно столчето на чашата на Сър Уилям се счупи между пръстите му и другите подскочиха стреснати.

— По дяволите! — изруга той, счупването на чашата някак си угаси гнева му. Небрежно използва салфетката, за да попие виното. — Аз съм посланик тук. Ако сметна, че е необходимо да издам заповед и вие откажете да се подчините, което, разбира се, имате право да направите, аз ще помоля за вашата незабавна смяна, разбира се.

Вратът на адмирала стана морав.

— Вече съм изложил фактите пред Адмиралтейството. Но, моля ви, не ме разбирайте погрешно: повече от готов съм да потърся отмъщение за убийството на г-н Кентърбъри и нападението върху другите. Ако ще е Йедо, просто изисквам писмена заповед, както казах. Няма защо да бързаме, сега или след три месеца тези диваци ще платят, както искаме, с този град или със стотици други.

— Да, ще платят, за Бога. — Сър Уилям се изправи.

— Още малко. Нужна ми е информация, преди да си тръгнете: не мога да обещая да стоя дълго на котва. Флотата ми е незащитена, морското дъно е опасно, плитчините, времето обещава да се развали и ние сме в по-голяма безопасност в Йокохама.

— Колко ще бъдете в безопасност?

— Един ден — не знам, нямам контрол над времето; този месец е променлив, вие сте осведомен.

— Да, осведомен съм. Добре, аз тръгвам. Искам и двама ви в десет часа за срещата на брега. Любезно изстреляйте салют на зазоряване, когато издигнем знамето. Томас, моля ви да слязат на сушата двеста драгуни, за да се осигури районът около кея.

— Мога ли да попитам, защо са тези двеста мъже? — попита бързо генералът. — Вече съм ви изпратил компания на брега.

— Навярно може да пожелая да приемете гостоприемството ми. Приятна вечер. — Посланикът затвори вратата тихо.