Запали свещта, която бе до леглото му. Джобният му часовник показваше два и трийсет. След като се прозя отново, той оправи одеялото, подпря се на грубата възглавница и отвори малкото си служебно куфарче с изгравираните върху му негови инициали — скъп подарък от майка му — и извади тетрадката си. Закри колоната с японски думи и фрази, които бе записал фонетично, и замърмори английските съответствия, обърна следващата страница, след нея другата. Направи същото и с английските думи, изговаряйки на глас японските. Беше му приятно, че не грешеше.

— Толкова са малко, не зная дали ги произнасям правилно, а нямам никакво време и не съм започнал дори да се уча да пиша — измърмори Филип.

В Канагава бе попитал Бабкот къде може да намери най-добрия учител.

— Защо не попиташ отеца? — отговори Бабкот.

Беше го направил едва вчера.

— Разбира се, момчето ми. Само че не мога тази седмица, да речем, следващата? Желаете ли още шери?

„Боже мой как пият тук! Те са пияни-заляни от обяд. Отецът е безполезен и мирише до небето. Но какъв късмет с Андре Понсен!“

Същия следобед той случайно срещна французина в един от японските селски магазини. Бяха разположени по главната селска улица, някъде зад Хай стрийт, надалеч от морето, съвсем в съседство с Пияния град. Всичките дюкянчета изглеждаха еднакви, продаваха едни и същи местни стоки — от храна до рибарски принадлежности, от евтини мечове до любопитни дреболии. Той се зарови в рафта с японски книги — хартията им беше с много високо качество, бяха красиво отпечатани и с илюстрации — гравюра на дърво; опитваше се да се разбере със сияещия собственик.

— Pardon, Monsieur — рече един непознат, — но вие трябва да назовете каква книга търсите. — Мъжът беше трийсетгодишен, гладко избръснат, с кафяви очи и кестенява вълниста коса, чудесен галски нос и беше добре облечен. — Вие казвате: Уаташи хоши хоп, ингериш нихонго, додзо — Желая книга, която има английски и японски. — Изрече всичко това усмихнат. — Разбира се, няма никакви такива книги, но този човек ще ви каже с неподправена искреност: Ах со десу ка, гомен насай и т.н. — Ах, толкова съжалявам, че нямам никаква днес, но ако дойдете отново утре… Разбира се, не казва истината, само онова, което мисли, че искате да научите… Основен японски обичай. Боя се, че японците не са щедри с истината дори помежду си.

— Но, господине, мога ли да попитам как научихте японски — очевидно говорите свободно.

Мъжът се засмя широко.

— Толкова сте любезен, аз, не, не говоря свободно, макар че се опитвам — удивителен език. Научих го с търпение. И защото някои от нашите свещеници го говорят.

Филип Тайърър се намръщи.

— Боя се, че не съм католик. Аз съм от англиканската църква и съм стажант-преводач в Британската легация. Казвам се Филип Тайърър; току-що пристигнах и съм все още извън…

— Ах, разбира се, младият англичанин от Токайдо. Моля да ме извините, трябваше да ви позная, ужасихме се, като чухме за това. Мога ли да ви се представя, Андре Понсен, доскорошен парижанин. Търговец съм.

— Je suis enchante de faire votre connaissance24 — поклони се Тайърър, като с лекота заговори на френски, въпреки слабия английски акцент — по цял свят извън Британия френският беше езикът на дипломацията и общ език за повечето европейци, затова и важен за постовете в Министерството на външните работи, също и за всички, които се смятаха за добре образовани. Младият дипломат добави на френски: — Мислите ли, че свещениците ще си направят труда да ме обучават или да ми разрешат да се присъединя към техните уроци?

— Не вярвам някой да дава уроци, мога ли да попитам ще тръгнете ли с флотата?

— Да, наистина.

— Аз също, с господин Сьоратар, нашия посланик. Вие бяхте ли в легацията в Париж, преди да дойдете тук?

— За нещастие не, бях в Париж само две седмици, господине, във ваканция — това е моето първо назначение.

— О, но вашият френски е много добър, господине.

— Боя се, че не е, не е наистина — отвърна Тайърър отново на английски. — Предполагам, че вие също сте преводач?

— Не, само търговец, ала се опитвам да помагам на г-н Сьоратар понякога, когато неговият официален холандскоговорещ преводач е болен — аз говоря и холандски. Значи искате да научите японски колкото е възможно по-бързо? — Понсен отиде до един от рафтовете и избра книга. — Виждали ли сте една от тези книги? Това е „53 сцени по пътя Токайдо“ на Хорошиге. Не забравяйте, че началото на книгата е в края, тяхното писане е отдясно наляво. Картините показват попътните спирки по целия път до Киото. — Той почука с палец по тях. — Ето я Канагава, а тук — Ходогая.

Четирите цветни гравюри на дърво бяха изключително красиви, по-хубави от всичко друго, което Тайърър бе виждал, детайлът изглеждаше изключителен.

— Те са великолепни.

— Да. Хирошиге умря преди години за съжаление, но е изключителен. Някои от техните художници са феноменални, Хокусаи, Масанобу, Утамаро и още дузина. — Андре се засмя и издърпа друга книга. — Ето има… малка книжка с японски хумор и калиграфия, както те наричат своето писане.

Филип Тайърър зяпна. Порнографията беше благоприлична, изцяло подробна, страница след страница мъже и жени с красиви дълги дрехи, техните оголени части чудовищно уголемени и нарисувани с великолепни, отвратителни подробности от съвкуплението им — силно и изобретателно.

— О, Боже мой!

Понсен се засмя широко:

— Ааа, значи ви доставих ново удоволствие. Като еротика са уникални. Имам колекция, ще ми бъде приятно да ви я покажа. Наричат се шунга-и, другите укийо-и — картини от Върбовия свят или от Свободния свят. Посетихте ли някои от бардаците?

— Аз… аз, не… Не, аз не съм.

— В такъв случай мога ли да бъда водач?

Сега през нощта Тайърър си припомни техния разговор и още, че бе вътрешно объркан. Бе се опитал да се престори, че е мъж като останалите, но в същото време помнеше постоянния съвет на баща си: „Слушай, Филип, всички французи са отвратителни и не си струва да им имаш доверие. Парижаните са най-лошите във Франция, а Париж без съмнение е град на греха в цивилизования свят — безнравствен, вулгарен и френски!“

„Бедният татко — помисли си — греши за много неща, но той е живял по Наполеоново време и е оцелял от кървавата баня на Ватерло. Въпреки великата победа трябва да е било ужасно за него — десетгодишното дете на барабанчика; и нищо чудно, че той няма да прости или да забрави, или да приеме новата ера. Но, все едно, татко живее своя живот и колкото и много да го обичам и да му се възхищавам за всичко, което е направил, трябва да вървя по собствен път. Франция е почти съюзник сега — не е грешно да се чуе и научи нещичко.“

Той се изчерви, като си спомни как се беше закачил за думите на Андре — тайно засрамен от своя жаден интерес.

Французинът обясни, че тук бардаците са места с много красота, че най-добрите от тях и техните куртизанки, дамите на Свободния свят или на Върбовия свят, както ги наричаха, без съмнение са най-добрите, които някога е пробвал.

— Има степени, разбира се, и улични дами в повечето градове. Но тук разполагаме с наш собствен квартал на удоволствията, наричан Йошивара. Ей там по моста зад оградата. — Отново последва приятният му смях. — Наричаме го Моста към рая. О, да, и вие трябва да знаете, че… О, извинете ме, прекъснах вашето пазаруване.

— О, не, съвсем не — бе отвърнал Филип веднага, ужасен, че този поток от информация и рядката възможност да я чуе щеше да спре, та добави на своя най-цветист и меден френски: — За мен ще е чест, ако продължите. Наистина е важно да се научат повече неща, а аз се боя, че хората, с които съм свързан и разговарям, са… за съжаление не са парижани; досадни са и без френска изтънченост. За да отвърна на любезността ви, може ли да ви предложа малко чай или шампанско в Английската чайна или да пийнем в хотела в Йокохама — съжалявам, но все още не съм член на клуба.