— Тайърър!

Филип се престори, че не чува, остана с гръб към Сър Уилям, за да получи разписката от касиера.

Празният катер, който се връщаше от „Красавицата“, влизаше в дока. Тайърър забеляза, че Джейми го няма на борда. Боцманът се наведе от кабината си и ревна:

— Който ще се качва, да се качва.

В настъпилата блъсканица Морийн успя да се приближи до него.

— Филип, кога се връща Джейми?

— Навярно с последния курс, ако не и по-рано. — Не знаеше дали Джейми й е разказал за кроежите им. — Има още час и нещо дотогава.

— Тайърър!

— Извинявай, трябва да тръгвам. Да, сър — провикна се момъкът, пое дълбоко дъх, мислено се подготви за предстоящото и хукна.

— Филип, след половин час… — Сър Уилям беше станал, кажи-речи, разноглед от гняв — след половин час ще преведеш моя отговор, и то абсолютно дословно, да те вземат дяволите.

— Да, сър, между другото, с…

— Върви да намериш… май го съгледах! — Палидар, вземи си драгуните — от теб искам да връчиш едно „сърдечно съобщение“ на губернатора на Канагава. Веднага.

— Тази вечер ли, сър? — Палидар зяпна посланика, видя изражението му и побърза да добави: — О! Слушам, сър. Простете, сър. Веднага, сър.

— Извинете, Сър Уилям — побърза да допълни Тайърър, преди посланикът да си тръгне. — Не успях да ви съобщя, че помогнах на двама японски студенти да се качат на кораба. Те поискаха да пътуват, да посетят Англия. Миналата нощ ми спасиха живота, така че, надявам се, нямате нищо против.

— Че са ти спасили живота ли? Съмнявам се. — Сър Уилям продължаваше, впил очи в него. — Ако си се превърнал в пътнически агент, докато си на служба при Нейно величество, сигурно ще ми дадеш задоволителен отговор, стига да изискам такъв. Палидар, вземи войниците си и за един час да сте там. Връчи посланието ми възможно най-грубо, за Бога! — Дипломатът си тръгна.

Палидар се изсекна — настинката още не беше му минала.

— Какво, по дяволите, му става? — Тайърър се приведе към него и му съобщи за ултиматума. — Боже мой! Нищо чудно тогава. Ама че наглост! Всъщност това ми харесва. Сега поне ще почнат някакви военни действия, че от цялото това шляене насам-натам на генерала ще му отънее не само вратът, но и кесията. — Палидар се засмя по-скоро от нерви, отколкото на стария виц.

В този момент пристигна запъхтян Хоуг все още с операционния си халат. Носеше шапка, куфари и вързопи.

— Боях се да не закъснея. На какво се смеете?

— Разполагате с достатъчно време — отвърна Тайърър, докато заедно с Палидар се питаше какво ли съдържа писмото на Анжелик, чийто подпис Сър Уилям бе удостоверил, а Хоуг щеше да отнесе в Хонконг в отговор на онова писмо, което също си оставаше забулено в тайна. — Надявам се пътуването ви да мине леко. А после — в Индия, нали?

— Да, заминавам още следващия месец. — Грозното лице на лекаря грейна в усмивка. — Вече нямам търпение. Елате ми на гости — ще ви хареса.

— Следващото ми назначение е в Индия в граничните области — в Хиндукуш, Хайберския проход82. Току-що научих — съобщи Палидар. — Макар да говореше нехайно, Сетри не бе във възторг. Прекалено много хора гинеха в оня пъкъл, прекалено много убийства имаше там. Я се опитай да останеш жив, да оцелееш сред онази безплодна, разлагаща се скалиста пустош, където не вирееше нищо друго, освен смъртта. И все пак тя бе от жизнено значение за Империята, защото оттам минаваше историческият завоевателен път към Британска Индия, по който нахлуваха монголските, персийските и руските орди. Прониза го лошо предчувствие, той не се сдържа и добави: — Там няма морски погребения, докторе.

— Не, няма. Никакви — отвърна Хоуг и тъй като изтълкува думите му погрешно, сърдечно и приятелски сложи ръка на рамото му. — Ти си добро момче, Сетри. Ако ти потрябвам в Индия, лесно ще ме намериш. Там ще ти хареса. Желая ти късмет! — Лекарят се отдалечи.

— За какво става дума? — запита Тайърър. Бе забелязал рязката промяна у Палидар.

— Доктор Хоуг ми каза, че не обича погребенията в морето и се радвал, задето е пропуснал погребението на Малкълм в Хонконг.

Сетри се усмихна накриво. Бе докладвал на Сър Уилям за странното поведение на Хоуг край ковчезите в Канагава, на което сержантът бе станал свидетел. След като получи заповедите на посланика и се закле да пази всичко в тайна, офицерът незабелязано бе разменил двата ковчега. Не откри никаква разлика. Тъй че на „Буйният облак“ за Хонконг замина тялото на Малкълм Струан. Хоуг, Анжелик, Джейми и Скай бяха погребали рибаря точно според заповедите на Сър Уилям.

— Жалко, че съсякоха Малкълм — сурово рече той. — Странно нещо е животът, нали? Никога не знаеш какво ще те сполети.

Тайърър кимна. Палидар изглеждаше необикновено потиснат. Преводачът го харесваше и без да си дава сметка какво върши, запита:

— Какво има, приятелю?

— Нищо. Голям късмет извади миналата нощ, нали, след като се измъкна…

По лицето на Филип пробяга сянка и Сетри се прокле за глупостта си.

— Прости ми, Филип. Не исках да те разстройвам, просто не разбирам какво става с мен тази вечер.

— Чу ли за… за…

Тайърър за нищо на света не можеше да произнесе името на Фуджико. Бе като попарен от скръб и затъваше в такива дълбини, в каквито никога преди не бе попадал.

Преводачът усети, че по бузите му се стичат сълзи, но му бе все едно.

На борда на „Красавицата от Атланта“ капитан Таумаст говореше:

— Добре, Джейми, ще им дам билети, каквото и да реши госпожа Струан, но както знаеш, тя не е от най-щедрите.

— Просто й предай писмото ми, щом пристигнеш в Хонконг.

„Госпожо Струан — бе й писал Джейми. — Зная, че се захващам с рискована работа, но Отами е удивително интелигентен и доколкото установих, има отлични връзки тук. Бъдещето на Япония принадлежи на такива като него. Ако не се съгласите, моля да покриете пътните им разходи от изключително щедрия ви дар в злато, с който ме удостоихте. Албърт Макструан се справя добре, вашата собственост и сградите ви тук не пострадаха от пожара, налице са всички предпоставки за едно добро бъдеще. Аз ще продължа да му помагам, ако ме помоли. И, последно, разрешете да ви предупредя да бъдете предпазлива с новия управител на Брокови Едуард Горнт. Той е добър и храбър човек, но е опасен съперник.“

— Ще струва скъпо, Джейми — заяви Таумаст. Той бе нисък, жилав моряк със сурово обветрено лице, тъмна коса, кафяви очи. — Ще излезе поне сто лири. Струва ли си рискът?

— Корабът е неин, така че билетите й излизат без пари.

— И все пак е скъпо, а тя цепи косъма на две. Както и да е, то си е нейна работа. Ще осребря полицата ти в Лондон, ако Тес не поеме разноските. Твоите японци наясно ли са, че трябва да ми се подчиняват?

— Да. Казах им, че си крал, даймио. Че са длъжни да ти се подчиняват и да останат на борда, докато не ги стовариш в Лондон. Но, Джони, моля те, отнасяй се с тях като с важни клечки. Ще бъдеш възнаграден за това.

Таумаст се разсмя:

— Да, ама на небето. Както и да е, задължен съм ти за това-онова и ще ти помогна.

— Благодаря. — Джейми огледа каютата. — Къде ще ги настаниш?

— При екипажа, къде другаде?

— Нямаш ли някаква каюта, дори и съвсем малка?

— Всичко е препълнено, а и при екипажа ми те по-бързо ще свикнат с начина ни на живот — ще се наложи.

— Намери им някакво помещение поне до Хонконг. Не искам да ги разпознаят.

— Ами тогава ще ги настаня в каютата на третия помощник-капитан — там има две койки. Въоръжени ли са, Джейми? — запита Джони Таумаст.

— Естествено. Нали са самураи.

— Никакви оръжия, никакви самураи, за Бога.

Джейми сви рамене:

— Кажи им го сам, но много те моля, отнасяй се с тях като с важни особи, а не като с туземци. Може да ти изглежда чудно, но те наистина са знатни японци, нали разбираш?

— Мистър — провикна се капитанът. — Доведи ги!

Добре инструктирани от Джейми, Хирага и Акимото влязоха.