Лицето на посланика се покри с петна; той още по-здраво заби крака в палубата.

— Великолепна идея — имаше ледени нотки в гласа му. — Аз ще пиша със същата поща. Междувременно не можете да издавате друга заповед без моето одобрение и докато не получим насоки от Министерството на външните работи. Status quo остава status quo19.

И двамата им помощници пребледняха. Адмиралът погледна сър Уилям. Всички офицери и повечето мъже биха се изплашили, но сър Уилям само се загледа назад.

— Аз ще… ще обмисля какво казахте, сър Уилям. Сега, ако ме извините, имам да върша някои неща. — Той се обърна и закрачи по мостика. Марлоу бавно го последва.

— За Бога, Марлоу, спрете да ходите по петите ми като пале. Ако се нуждая от вас, ще ви повикам. Стойте на разстояние, така че да можете да ме чуете.

— Слушам, сър. — Щом началникът се отдалечи, Марлоу въздъхна.

Сър Уилям също въздъхна, попи челото си и измърмори:

— Ужасно се радвам, че не съм във военноморските сили.

— Аз също — рече Тайърър, учуден от смелостта на посланика.

А сърцето на Марлоу блъскаше; той мразеше да го потискат, дори и ако това правеше адмирал. Все пак не си позволи да се отпусне.

— Аз… извинете ме, сър, но флотата е в много сигурни ръце с него, сър. И ние всички вярваме, че той е съвсем прав за продажбата на кораби, пушки, оръдия и опиум. Японците вече строят съдове и правят малки оръдия, тази година те отплаваха на своя първи железен параход, тритонния „Канрин мару“, до Сан Франциско. Изцяло с техен екипаж и капитани. Те са майстори в измерването на дълбочината. Забележително е как успяха да го направят за толкова кратко време.

— Да, да. — Сър Уилям се почуди как ли е прекарала японската делегация във Вашингтон и каква ли мизерия е извършил президентът Линкълн срещу славната Империя. „Та нали вашите Ланкширски мелници, които се рушат, зависят от памука на конфедерацията? В същото време не зависим ли все повече от съюзната пшеница, месото и други стоки за търговия?“ — Посланикът сви рамене. — Проклета да е тази война! И политиците, и Линкълн. В тържествената си реч през март той заяви: „… Тази страна принадлежи на народа и когато и да е, хората ще се уморят от правителството си, те могат да упражнят своето конституционно право да го променят или пък революционното си право да го свалят, или да го…“

„Опасно е да се говори така. Ако тази идея стигне до Европа, Боже мой! Ужас! Ще сме във война с тях всеки Божи ден, разбира се, по море. Нали трябва да получим памука.“

Посланикът се опитваше да се стегне, искрено облекчен, че адмиралът го загърби, и все още се укоряваше, че е избухнал. „Трябва да си по-внимателен и не бива да се безпокоиш за Йедо и за своето глупаво, арогантно решение да идеш там след три дни с бойни кораби и да видиш шогуна. За Бога! Не си опитен. Това е първата ти обиколка на Далечния изток, а ти си новак. Лудост е да излагаш всички тези хора на риск заради няколко убийства, лудост е да рискуваш избухването на една всеобща война. Но наистина ли е лудост?

Съжалявам, не е.

Ако Бакуфу се измъкнат ненаказано от това убийство, после няма да има край и ще бъдем принудени да се оттеглим — докато съюзната бойна флота се върне и нападне по волята на Империята. По дяволите! Решението ти е правилно, начинът за постигането му — грешен. Да, но е дяволски трудно, като няма с кого да поговориш — на когото да се довериш. Слава Богу, че Дафни пристига след няколко месеца; никога не съм смятал, че тя и нейните съвети ще ми липсват толкова много. Изгарям от нетърпение да я видя, както и моите момчета — десет месеца е дълъг период, но зная, че смяната на лондонската зловонна като грахова супа мъгла и мрак ще я направи щастлива, ще й достави удоволствие и ще е велико преживяване за момчетата. Ние бихме могли да използваме някоя порядъчна жена от колонията за тях. Ще пътуваме, а тя ще направи от Легацията дом.“

Очите му следяха приближаващия се нос. „След него е Йедо и е ред за канонадата. Умно ли постъпвам? — запита се за кой ли път той със свито сърце. — Надявам се. После слизането на сушата и пътят до Легацията. Трябва да го направиш и да се подготвиш за срещата утре. Ти си сам в цялата тая каша. Анри Сьоратар очаква да се оплетеш, силно се надява на това. Руснакът също.

Но единствено ти си отговорен и това е твоя работа, не забравяй, че искаше да си посланик някъде по света. Наистина стана, но не бе очаквал Япония! Проклетото Министерство на външните работи. Никога не съм попадал в ситуация като тази: целият ми опит е из френските или руските канцеларии в Лондон или в двореца в Санкт Петербург, изпросени длъжности в Париж и Монако. Никога не съм виждал военен кораб или полк…“

Марлоу сковано рече:

— Надявам се, че не възразявате, сър, че изказвам мнението си за позицията на адмирала.

— О, съвсем не. — Сър Уилям се помъчи да пропъди безпокойството си: „Ще се опитам да избягна войната, но ако се наложи, ще воюваме.“ — Напълно сте прав, г-н Марлоу, и аз, разбира се, се чувствам поласкан да имам за командващ адмирал Кетърър — натърти той и изведнъж се почувства по-добре. Различията в мненията ни бяха само относно протокола. Да, но в същото време трябва да насърчаваме японците да развиват промишлеността си и да плават с кораби. Не си струва да се безпокоим за един или двайсет кораба. Трябва да ги насърчаваме — тук сме не за да ги колонизираме, а да ги подготвим, г-н Марлоу, ние, а не холандците или французите. Благодаря, че ми напомнихте — колкото е по-голямо нашето влияние тук, толкова по-добре. — Стана му по-леко. Рядко му се случваше да говори свободно с един от предприемчивите капитани, а той смяташе Марлоу за влиятелен и тук, и в Канагава. — Всички офицери ли презират цивилните и търговците?

— Не, сър. Но не мисля, че много от нас ги разбират. Ние водим различен живот, имаме различни приоритети. Трудно ни е понякога. — Вниманието на Марлоу бе насочено повечето към адмирала, който говореше на капитана на мостика, а всички наоколо се чувстваха неловко. Слънцето проби облаците и изведнъж денят стана сякаш по-хубав. — Да бъда във флота, ето какво съм искал винаги.

— Вашето семейство с флота ли е свързано?

Марлоу веднага заяви гордо:

— Да, сър. — Искаше му се да добави, че баща му е капитан, понастоящем във флотата в страната — както и неговият дядо, който е бил пряко подчинен на адмирал лорд Колингуд на кораба „Ройъл соврин“ при Трафалгар, и предците му са били във флота, откак се помнят. А още по-рано според легендата са държали капери в Дорсет, откъдето произхожда родът — живеем в същата къща там вече повече от четири века. Но не каза нищо, опитът го бе научил да се предпазва от самохвалство. Само добави: — Моето семейство произхожда от Дорсет.

— Ние сме от Северна Англия, от Нортъмбърланд, поколения наред — рече сър Уилям разсеяно, очите му следяха приближаващия нос; иначе мислеше за Бакуфу. — Баща ми умря, когато бях малък — той беше член на Парламента, с търговско участие в Съндърланд и Лондон, и се занимаваше с балтийската търговия и руските кожи. Майка ми беше рускиня, така че израснах в двуезична среда и това ме изведе в първата редица в Министерството на външните работи. — Посланикът се сепна точно навреме, учуден, че неволно е изтървал толкова много. Без малко да добави, че майка му по баща е графиня Света, братовчедка на Романови, че все още е жива и някога е била придворна на кралица Виктория. „Наистина трябва да се стегна — моето семейство и миналото ми не са тяхна работа.“ — Е, кажете нещо за себе си, Тайърър?

— От Лондон съм, сър. Баща ми е адвокат, както и дядо ми. — Филип Тайърър се засмя. — След като получих образованието си в Лондонския университет и му казах, че искам да постъпя в Министерството на външните работи, той едва не получи удар! А когато кандидатствах и станах преводач в Япония, ми заяви, че съм полудял.

— Може да е бил прав, имаш дяволски късмет, че остана жив, а си едва от една седмица тук. Не сте ли съгласен, Марлоу?