„Да, ще го получа!“ — помисли си Анжелик.
Поразен, Сър Уилям сложи на нощното си шкафче последната страница от писмото на Андре. То бе написано на френски и почеркът бе негов.
— Боже мой — прошепна посланикът и се раздвижи в удобния си протрит стар стол. Във вестибюла бе приятно, пламъците в камината танцуваха весело, завесите бяха спуснати, за да не духа.
Сър Уилям стана и се почувства много стар. Наля си питие и се загледа в купчината документи, сякаш не вярваше на очите си. Отново седна и ги разлисти. Последната страница от писмото на бащата на Анжелик, внимателно слепено наново, ясно намекваше за хитро пресметнат план как да бъде впримчен Малкълм Струан. Останалите документи по дати и с подробности излагаха цялата история, случила се с Анжелик.
Препроводителното му писмо гласеше:
„Сър Уилям,
Когато четете това писмо, аз вече ще съм мъртъв. То ще послужи за доказателство, ако загина от насилствена смърт. Открито признавам, че използвах сведенията си, за да измъквам пари от Анжелик, да, за да я изнудвам — можете и така да го наречете, но, от друга страна, изнудването е дипломатическо средство, от което сте се възползвали и вие като всички нас. Предоставям ви тази информация, тъй като е възможно да ме убият, а смъртта ми да изглежда като нещастен случай. Не казвам, че непременно тя ще го извърши, би могъл вместо нея да го стори някой друг, подпомаган от нея. Истината е, че малцина биха извършили престъпление заради Анжелик (Бабкот, Макфей, Горнт); поради изключително ценните сведения и участието си в нейните… «престъпления» е прекалено силна дума… в нейните машинации аз се превръщам в прицел.
Тези документи ви предоставят улики да заловите убиеца и да стоварите вината върху истинския престъпник. Не изпитвам лоши чувства към Анжелик. Възползвах се от нея, тъй като ми се налагаше, но и с пръст не съм я докосвал. Дори смъртта ми да изглежда като нещастен случай, напълно е възможно да не е така. Но ако е, тъй да бъде — изповядах се (но не съм споменал нищо от гореказаното пред отец Лео) и пред вас се впускам в онова голямо приключение — порочен като почти всички, много по-порочен от повечето хора. Бог да ми е на помощ.
А защо изпращам това на вас, а не на Анри? Защо наистина?“
Андре се бе подписал четливо.
— Защо наистина? — измърмори Сър Уилям. — Нима е възможно такова младо девойче през всичкото това време да е крило от нас толкова много неща — да ги е крило дори от Малкълм Струан, за Бога! От Джордж и от Хоуг, за Бога! Изключено, напълно изключено — Андре сигурно си е изгубил ума. И въпреки това…
„Ако оставим настрана писмото на баща и, а дори и то, извадено от контекста, би могло да преувеличава нещата, останалото си е просто становище на Андре, докато момичето само не си признае. Току-виж, всичко това са измислици на един болен разсъдък. Естествено, че и той я желаеше. Колко пъти сме го забелязвали да се навърта похотливо около нея, а пък да не забравяме при какви странни обстоятелства Вервен го намери в стаята й. И много е странно, дето е употребил «порочен», след като наистина си бе такъв, горкият.“
Побиха го тръпки. Сьоратар бе споделил с него тайната на Андре. Сифилисът бе разпространен сред всички обществени слоеве, по градове и села, в Санкт Петербург, в Лондон, Париж, в дворците, както и в гнусните квартали на касабите. „Спотайва се във всеки бардак и у всяка «нощна птица» както в Китай, така и в нашия Свободен свят тук.
Ах, Андре, защо ми изпрати това? Странно е, че умря така ръка за ръка с момичето, което си откупил, за да го съсипеш. Какъв ужас! Освен ако тя сама го е избрала — какво друго ни остава да мислим? Смъртта ти е чисто и просто нещастен случай. Наистина ли? Анри не е убеден.“
— Всичко това е много странно, Уилям — бе му казал Анри тази сутрин. — Телата, или по-точно казано, скелетите им лежаха така, сякаш двамата бяха умрели, преди да започне пожарът. Нямаше никакви признаци, че някой от тях се е опитал да избяга. Навярно са решили да се самоубият още преди огънят да лумне. Сигурно са използвали отрова, защото само така мога да си обясня какво се е случило. Истината е, че напоследък той бе стигнал почти до границата на умопомрачението и ужасно се нуждаеше от пари, за да плати за нея. Но като пренебрегнем това, представяш ли си: Андре и самоубийство? В състояние ли си да го повярваш?
„Не — обезпокоен разсъждаваше Сър Уилям. — Само той ли е бил отровен или двамата? Сега вече се появи и основание за убийство. Всемогъщи Боже, нима е възможно? Разбира се, но кой ли би го сторил?“
Изтощен и силно разтревожен, посланикът затвори очи; колкото повече се опитваше да си отговори на този въпрос, толкова повече се объркваше.
След няколко минути на вратата се почука. Сър Уилям се сепна. Бабкот провря главата си и запита:
— Зает ли си?
— О, здрасти, Джордж, влизай. — Сър Уилям пъхна писмата в папката с мрачното съзнание, че те сякаш излъчват някаква привлекателна сила. — Седни, ще пийнеш ли? Какво има?
— Нищо. — Бабкот изглеждаше по-изморен от всякога. — Няма да те задържам, просто исках да ти съобщя, че ще дремна няколко часа. Засега са открити трима от Пияния град — един бюфетчия австралиец и двама скитници без документи. В развалините може да има и други тела, но кой знае кога ще приключи разчистването.
— А в селото и в Йошивара?
— Никога няма да научим точния брой. — Бабкот се прозя. — Японците, изглежда, смятат подобни статистически данни за държавна тайна. Какво да ги правиш, нали сме чужденци. Едва ли има много пострадали. Слава Богу, и в нашата Йошивара е така. Разбра ли, че всяка Къща си имала противопожарни изби?
— Дяволски разумно. Не е зле и ние да го въведем.
— Жалко за Андре… — рече Бабкот и Сър Уилям отново го побиха тръпки — страхотен късмет извадихме, дето никой друг от нашите не е загинал. Просто не ми е ясно, как Филип е останал жив? Уилям, той не е на себе си след гибелта на момичето. Защо не го пуснеш в отпуск за една-две седмици — нека иде в Хонконг или Шанхай.
— Работата е най-доброто лекарство, освен това ми е нужен тук.
— Сигурно си прав. — Бабкот отново се прозя. — Боже, колко съм изморен. Знаеш ли, Хоуг тази вечер заминава с пакбота!
— Каза ми или поне ми съобщи, че ти вече нямаш нужда от него. Навярно Тес му е наредила, щом разбере, че Анжелик не чака дете, незабавно да й докладва.
— Да, донякъде заминава и по лични причини, Уилям — внезапно е закопнял да се върне в Индия. Смята, ще намери щастието си там. Да се надяваме, че е така — великолепен лекар е, само дето много приказва. — Бабкот се навъси и потисна прозявката си. — Съобщи ли ти какво е писала Тес?
— На Анжелик ли? Не. Разправя, че не му била показала писмото. Каквото и да правим и да струваме, голям зор ще видим, докато разберем. — Сър Уилям наблюдаваше строго лекаря. — Хевънли се отби преди време, но и той не ми каза нищо — само, че искала да удостоверя подписа под писмото й до Тес.
Бабкот се поободри.
— Много бих дал, за да науча какво й пише.
— Аз само ще го подпиша като свидетел. Не е редно да го чета.
Бабкот въздъхна и пак се прозя.
— Толкова ми е мъчно за нея. Бих искал да й помогна с нещо… такова чудесно момиче. Ужасно несправедливо бе всичко това — за нея и Малкълм. Е, аз да тръгвам. Радвам се, че ще остане още при нас. От нея ще излезе ефектна съпруга. Ще ти се обадя след няколко часа.
— Наспи се добре и благодаря за усилията ти. Между другото — на Сър Уилям не му се искаше лекарят да си отива, но се страхуваше, че ако той остане, ще се изкуши да му разкаже за сведенията на Андре и да поиска мнението му. — Кога ще посетиш Анджо?
— След седмица-две, когато настойката се изчерпи. Без нея никакъв го няма.
— Толкова ли е зле?
— Да. Остават му само няколко месеца. Анализите ми са напълно точни — загазил го е. Най-добре да заложим на Йоши. — Бабкот мъчително се прозя. — Смяташ ли, че Анджо или Йоши, или двамата заедно са дали заповед за палежа?
