— Благодаря. — Морските чайки се гмуркаха и кряскаха край дирята, оставена от кораба. Сър Уилям се загледа в тях и се опита да се отърси от депресията си. — Благодаря, но по-добре да съм на палубата. Предполагам, че не познавате г-н Тайърър? Той е нашият нов стажант-преводач.

Адмиралът се запозна с Тайърър.

— Добре дошли на борда, г-н Тайърър, ние можем да ползваме тук само японските преводачи. Как е раната ви?

— Не е много лоша, сър, благодаря — отвърна Тайърър.

— Ама че идиотска работа — бледосините очи на адмирала огледаха морето и кораба, лицето му бе червендалесто и обрулено от вятъра, с груба челюст и с набръчкано кожно образование на врата над колосаната му яка. Той се вгледа в дима от комините, критично оцени цвета му, вдъхна мириса му, после изръмжа и изтръска няколко прашинки въглищен прах от безукорната си жилетка. — Да не би да липсва нещо?

— Не, сър Уилям. Въглищата, които получаваме тук, не могат да се сравнят с най-добрите шанхайски въглища, с добрите уелски въглища или с йоркширските. Твърде много шлака има в тях. Много са евтини, но рядко можем да ги намерим. Трябва да настоявате за увеличение на доставките, това е главният ни проблем сега.

Сър Уилям кимна уморено.

— Направих го, но, изглежда, нямат нищо свястно.

— Каквото и да докарат, все е отвратително. Не можем да използваме платната днес, не и с този насрещен вятър. Моторите са идеални за такъв вид плаване и за маневри близо до брега или за товарене. С най-опитните войници под платната, дори с чаен клипер, ще ни трябва пет пъти повече време, за да стигнем до Йедо, и няма да сме в пълна безопасност в морето. Много съжалявам.

Сър Уилям беше без настроение след поредната безсънна нощ и реагира мигновено на неучтивостта и глупостта на адмирала, който му говореше очевидни неща.

— Наистина ли? — попита раздразнено. — Няма значение, скоро ще имаме истински военноморски сили, никакви кораби с платна, а точно това, което ни трябва.

Тайърър скри усмивката си, когато адмиралът избухна, защото това беше тънък намек за военноморските офицери и пространните дискусии из лондонските вестници, които надълго и широко разнищваха бъдещата флота, която щеше да се командва от съответните офицери, облечени подобаващо.

— Няма да стане в близко бъдеще, не и при дълги курсове, блокади или военноморски битки — адмиралът почти изплю думите. — По никакъв начин няма да успеем да си носим всичките въглища, от които се нуждаем, от едно до друго пристанище. Трябва да плаваме и с вятъра, за да икономисаме горивото. Цивилните малко разбират от въпросите на флотата… — Разговорът му напомни за атаката на сегашното либерално правителство спрямо състоянието на военноморските сили и кръвното му се качи. — Междувременно, за да осигурят морски пътища и да запазят Империята от нападение, което е крайъгълният камък на правителствената политика, Кралските военноморски сили трябва да поддържат също два пъти повече кораби — дървени или железни, задвижвани с пара или с платна, — нещо, което другите флоти комбинират с най-големите и най-силните мотори, както и най-модерни оръдия.

— Чудесна идея, но не стои на дневен ред, а и не е практична, боя се, че е твърде скъпа, за да я разгледат министърът на финансите и правителството.

— По-добре да не е твърде скъпа, за Бога. — Кожното образование на врата на адмирала порозовя. — Стиснатият г-н Гладстон трябва да научи докъде и в какво може да се меси. Казвал съм го и преди: колкото по-скоро си идат либералите и се върнат на власт торите, толкова по-добре! Не заради тяхната политика, слава Богу, Кралските военноморски сили все още имат достатъчно кораби и огнестрелно оръжие, за да потопят, ако се наложи, всеки френски, руски или американски кораб в свои води. Но се говори, че трите държави се съюзяват срещу нас, вярно ли е? — Раздразнен, адмиралът се обърна и се наведе, макар Марлоу да беше до него. — Г-н Марлоу! Сигнализирайте на „Пърл“. Не е на мястото си, за Бога!

— Слушам, сър! — Марлоу тръгна веднага да изпълни заповедта.

Сър Уилям погледна към кърмата, не видя да липсва нещо в следващите ги кораби, после отново се обърна към адмирала:

— Външният секретар Ръсел е твърде умен, за да се занимава с това. Прусия ще воюва с Франция, Русия ще стои настрана, американците са съвсем объркани с тяхната гражданска война, Испанска Куба и Филипините и да душат около Хавайските острови. Между впрочем аз предложих да завземем един или два от тия острови, преди американците да го направят. Те ще бъдат отлични спирки за презареждане с въглища.

Марлоу кисело се насочи към сигналиста. Погледът му бе впит в „Пърл“, кораб на Нейно кралско величество, неговият кораб. Тримачтова, витлова фрегата, с един комин, с 21 оръдия, с 2100 тона товаровместимост, временно под командването на най-добрия му лейтенант Лойд. Искаше му се да е на борда, а не да лакейства на адмирала. Предаде на сигналиста съобщението, проследи го как използва знамената и прочете отговора, преди младият мъж да докладва.

— Той казва, че съжалява, господине.

— Откога си сигналист?

— От три месеца, господине.

— Трябва по-добре да научиш кодовете, точното съобщение гласи: „Капитан Лойд от кораба на Нейно кралско величество «Пърл» се извинява.“ Ако направиш друга грешка, ще изхвръкнеш.

— Слушам, господине, съжалявам, господине — отвърна унило младежът.

Марлоу се върна при адмирала. За негово облекчение потенциалната пропаст между двамата мъже, изглежда, се бе постеснила и сега те обсъждаха алтернативни планове за действие в Йедо, както и дългосрочни планове за отмъщение след случилото се на Токайдо. Докато изчакваше пауза в разговора им, Марлоу предпазливо поглеждаше Тайърър, който се усмихваше отзад. Искаше му се да се оттегли, така че да може да го поразпита за Канагава и за Анжелик. Трябваше да си тръгне същия ден, в който пристигна Сър Уилям, и нямаше информация от първа ръка какво се е случило оттогава.

— Е, г-н Марлоу? — Адмиралът изслуша съобщението и веднага рече сурово: — Изпратете друг сигнал: докладвайте на борда на моя флагман при залез-слънце. — Той видя, че Марлоу трепна. — И вие също, г-н Марлоу. Това извинение е незадоволително за проява на нехайство в моята флота. Така ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Ще помислим кой да поеме вашия кораб вместо него — адмирал Кетърър се обърна към Сър Уилям. — Какво говорихте? Не мисли…

От порив на вятъра такелажът изпращя. И двамата офицери погледнаха нагоре към мачтата, после към небето и наоколо. Никакъв знак за опасност все още, макар да знаеха, че времето е непредсказуемо този месец. В местните води бурите идваха внезапно.

— Какво говорихте? Не мислите, надявам се, че властите, тези Бакуфу, ще направят това, което искаме?

— Не, не, освен ако не ги принудим. В полунощ получих друго извинение от тях и молба за едномесечно отлагане, за да можели „да се консултират с по-висшите“, и още ред подобни глупости. Боже мой, как само го извъртат, върнах тъпия вестоносец с доста грубо и кратко съобщение, да ни удовлетворят, иначе…

— Съвсем правилно.

— Когато спуснем котва в Йедо, можем да изстреляме толкова салюти, колкото е възможно, за да оповестят влизането ни.

— Ще дадем кралския салют с всичките 21-о оръдия. Предполагам, че тази мисия може да се нарече официална визита на тяхното кралство. — После, без да се обръща, адмиралът сурово отсече: — Г-н Марлоу, предайте на цялата флота нашия план за действие и попитайте френския адмирал дали ще иска да направи същото.

— Тъй вярно, сър. — Марлоу отново отдаде чест и забърза.

— Планът за Йедо е все още същият, както се уговорихме, нали?

Сър Уилям кимна:

— Да. Аз и моята група ще слезем на брега и ще идем в Легацията — двеста войници като почетна охрана ще стигнат, от шотландските войски. Техните униформи и гайди са най-впечатляващите. Останалото си остава според уговорката.

— Добре. — Адмиралът разтревожено се вгледа напред. — Ще видим Йедо, щом заобиколим носа. — Лицето му се вкамени. — Едно е да дрънкаш оръжие и да стреляш във въздуха, но не съм съгласен да обстрелвам и подпалвам града, без да е обявена война.