Малцина останаха за последната молитва. Анжелик отправи своята за прошка, задето е дошла в тази църква, но бе уверена, че Бог ще разбере този неин мимолетен и необходим протест срещу отец Лео. Докато се изнизваха, всички до един я наблюдаваха. Тя си тръгна с последните, като кимаше и отговаряше на поздравите им.

Свещеникът стоеше пред вратата, поздравяваше някои, а други изглеждаше намусено. Тя се изравни с него и той засия в ангелска усмивка и запелтечи:

— О, Боже, госпожице Анж… ох, госпожо, колко се радвам да ви видя, добре дошли в „Светата Троица“. Ще ви виждаме ли по-често… Да ви обясня ли нещо… ах, не? Е, надявам се да ви е харесало… моля, моля, заповядайте пак… винаги сте добре дошли…

— Благодаря, преподобни — рече Анжелик, направи реверанс и бързо излезе на пътеката, а оттам — на главната улица.

Сър Уилям и Бабкот я очакваха, увити в шалове като всички останали заради бурния вятър.

— Радвам се да те видя жива и здрава — искрено я поздрави Сър Уилям, — особено тук. Много се гордеем със „Света Троица“ и винаги си добре дошла. Много сме щастливи, че си тук. Свещеникът нещо не го биваше днес, ще ни извиниш. Обикновено говори доста добре и не бълва огън и жупел. Хареса ли ти службата?

— Толкова различна е, Сър Уилям — отговори Анжелик. — Някак необикновено е да се молиш на английски, а не на латински.

— Да, сигурно е така. Разреши ни да те придружим.

— Моля.

Тръгнаха и оживено си разменяха закачки и сърдечни въпроси, като старателно избягваха това, което всъщност ги интересуваше: „Ама че време, а?“, „Футболният мач вчера следобед мина страхотно — да те придружим ли на игрището следващата седмица?“, „Преглеждала ли си последните вестници, чу ли, че йокохамските актьори ще поставят «Ромео и Жулиета» — госпожа Лънкчърч любезно се съгласи да изпълни главната роля, а госпожа Грим ще играе Ромео.“

— Играла ли си някога, участвала ли си в представление?

— Само в рождественски сценки в манастира — отвърна Анжелик. — И не ме биваше много… О!

Нов порив на вятъра поде цилиндъра на Сър Уилям и го завъртя по улицата. Бабкот едва успя да задържи своя. Анжелик не реагира достатъчно бързо и нейната шапка се понесе надолу по улицата заедно с множество други сред проклятия, вопли, радостни викове и смях. Анжелик се присъедини към навалицата и се затича след своята, но Бабкот я изпревари и я хвана точно преди да се изтърколи на брега. Филип Тайърър забързано подаде на Сър Уилям цилиндъра му и се втурна след своя.

— Най-хубавият ми — кисело се обади Сър Уилям и взе да го отърсва от калта, която подозрително наподобяваше тор. Шапката на Анжелик не бе пострадала и тя отново си я сложи с усмивка и я прикрепи с иглата.

— Благодаря ти, Джордж, тъкмо помислих, че е решила да поплува.

— Аз също. Искаш ли да те позабавляваме на обяд?

— Не, благодаря, днес ще си остана вкъщи.

Скоро се озоваха пред портата на Струанови. Двамата мъже й целунаха ръка и тя се прибра.

— Хубава жена, добро момиче, славно девойче — обади се Сър Уилям.

— Да. — Бабкот намръщено се взираше в морето. Сър Уилям проследи напрегнатия му поглед. Доколкото виждаше, в залива нямаше нищо нередно.

— Какво става?

— Дошло й е.

— Всемогъщи Боже, прегледа ли я? Или Хоуг? И защо, по дяволите, не сте ми казали?

— Не сме я преглеждали. Чисто и просто се досетих, това е всичко.

— А? Как така… — Млъкна, защото край тях минаха Макструан и Дмитрий. — Добро утро, добро утро — поздрави ги посланикът нетърпеливо. После грабна Бабкот под ръка и го повлече към Легацията. — Откъде разбра, а?

— Ами аз съм лекар, за Бога. Посетих я вчера, а днес, като я видях незабулена, просто ми дойде на ум. Лицето й е леко подпухнало и когато се втурна след шапката си, забелязах, че бяга някак непохватно.

— Дяволите да ме вземат, как не се сетих! Всемогъщи Боже, сигурен ли си?

— Не, но бих се обзаложил на сто гвинеи срещу пукната пара.

Сър Уилям се намръщи.

— А Хоуг ще се сети ли само като я погледне?

— Откъде да зная.

— В такъв случай не му казвай.

— Защо, по дяволите!

— Нека си остане между нас, така е най-добре. — После дипломатът добави мило: — Да оставим Анжелик да си разиграе картите, както тя сметне за необходимо. Тази игра е нейна, нейна и на Тес Струан, а не наша. Вече не е наша.

Четирима самураи от наказателните отряди на Бакуфу със сержант начело тежко пристъпиха портата на Йошивара. Приличаха на всички останали патрули от самураи, но тези войници бяха по-груби, по-опърпани и по-бдителни. Бе ранен следобед. Въпреки лошото време обичайното бавно шествие от куртизанки, от мъкнещи се слугини се перчеше нагоре-надолу в нови премени. Гай-джин на групи ги зяпаха и пиеха в чайните. Разкискаха се, когато вятърът отнесе няколко цветни чадърчета.

От време на време някой от четиримата самураи се запътваше ту към вратарите на кръчмите, ту към собствениците на чайните или към слугинчетата от гостилничките. Всеки от тях незабавно се покланяше раболепно и казваше:

— Не, господарю, не сме виждали предателя Хирага, о, не, господарю, благодаря, господарю, да, разбира се, господарю, не, не го познавам, господарю.

Почти всички знаеха къде се крие Хирага, но си пазеха спокойствието. Мразеха наказателните отряди, но също така съзнаваха, че никакво възнаграждение не е достатъчно голямо, за да ги опази от мъстта на шиши и от отвращението на Свободния свят, ако извършеха предателство. В техния свят тайните придаваха пикантност на живота им и им носеха доходи.

Изглеждаше, сякаш патрулът се движеше без определена посока. Неочаквано сержантът свърна към сокака на Трите шарана и заудря с юмрук по вратата на стобора.

Хирага се бе озовал в капан. Щом някой патрул се появеше наблизо, наблюдателите му даваха сигнал своевременно да избяга в тунела. Там той вече разполагаше с грубо легло, свещи, кибрит, храна. Бе пренесъл мечовете и пистолета си и експлозивите на Кацумата. Но днес, щом чу сигнала за тревога, Хирага забеляза самураи да претърсват градината, така че бе невъзможно да се добере до кладенеца.

Стреснат, се бе втурнал към кухнята. Едва му остана време да се предреши в дрехите, които Кацумата му беше дал. В този момент сержантът, скрит зад един плет, профуча край кланящия се вратар, изу сандалите си и стъпи на верандата на главната къща.

Без да знае, че Хирага се е качил горе и е толкова наблизо, Райко излезе да поздрави сержанта, коленичи и се поклони. Докато лицето й излъчваше обаяние, сърцето й биеше лудо, тъй като претърсванията продължаваха вече трети ден.

— Добър ден, господарю, толкова съжалявам, но дамите си почиват и не са подготвени да приемат клиенти.

— Идвам да претърся.

— С удоволствие, последвай ме.

— Води ме в кухнята.

— В кухнята ли? Моля… моля, последвай ме. — Райко любезно му показваше пътя. Щом забеляза Хирага с наведена глава в прахоляка сред десетината готвачи и помощници, коленете й се подкосиха.

Хирага бе мръсен, със сплъстената перука, която Кацумата бе носил в Ходогая, и съвсем гол, като се изключи кирливата набедрена препаска и една опърпана фланелка.

— Привържи едно камъче под ходилото си, Хирага — бе го посъветвал Кацумата. — Не само лицето ти, но и походката ти ще те издаде. Нацапай лицето и подмишниците си с мръсотия, а най-добре с лайна и се престори на кухненски слуга. Не се преструвай, ами се дръж като такъв. Междувременно приготви запалителните бомби, научи Такеда как да ги използва и бъди готов, когато се върна…

Сипаничавият сержант стоеше с ръце на бедрата в настъпилата тишина и се озърташе. И то най-старателно. Огледа всеки ъгъл, всички шкафове и килери. Редици от редки подправки, чай, бурета със саке, бутилки с напитките на гай-джин и чували с най-отбран ориз. Изсумтя, за да прикрие завистта си.

— Ей ти! Главният готвач! — Едрият ужасен човек вдигна глава. — Застани ей там. Стройте се в редица. — В бързината те се настъпваха един друг. Хирага си проби път до редицата, като куцаше яката, мръсен и почти гол, като се изключи кирливата препаска и опърпаната фланелка. С псувни самураят се взираше в тях един по един — и така до края на редицата. Щом стигна до Хирага, смръщи нос от отвращение заради вонята, после продължи нататък. Изля сдържания си до този момент гняв, като навика най-крайния, който припадна от ужас. Сержантът се върна и се изправи пред Хирага. — ЕЙ, ти — ревна той. — Ти!