Главоболието на Тайърър се появи отново, подсилено от отчаянието му, че не се справя добре с работата си.

— Той живее колкото същият човек в съща възраст.

Йоши съобрази, че е трудно да се проведат изследвания и да се обясни такъв деликатен въпрос на чужд език при непълноценен превод, затова се постара да задава въпросите си простичко:

— Питай: две години, три години, една година? — Наблюдаваше строго Бабкот, а не Тайърър.

— Трудно каже, господарю. След седмица навярно знае по-добре.

— Сега какво смята? Искам истината — една, две, три, какво мисли?

Още преди да тръгне от Канагава, Бабкот бе осъзнал, че не се намира тук само в качеството си на лекар. Сър Уилям му бе казал: «Да си го кажем направо, приятелю, ако пациентът излезе Анджо, ти ще се окажеш и важен представител на правителството на Нейно величество, на мен, на Колонията, а също и проклет копой. Моля те, Джордж, не се муси пред такава златна възможност…»

За себе си Бабкот бе на първо място и преди всичко лекар и държеше на професионалната тайна. Нямаше съмнение, че Йоши е враг на пациента, и то могъщ враг, но също бе и възможен могъщ съюзник на правителството на Нейно величество. Като съпостави двете неща, Джордж в крайна сметка прецени, че Йоши е по-важният. Анджо бе издал ултиматума да опразнят Йокохама, оглавяваше Бакуфу и щеше със сигурност да умре преди Йоши, стига Йоши да не загине от насилствена смърт. «Ако ти опрат нож в гърлото, какво би отговорил? — запита се лекарят. — След около година.» Вместо това рече:

— Една, две или три ли, Йоши-сама? Истината, съжалявам, сега не зная.

— Ами ако са повече?

— Съжалявам, невъзможно каже сега.

— А другата седмица ще можеш ли?

— Другата седмица сигурно потвърди, че не много от три години.

— Струва ми се, че знаеш повече, отколкото казваш — и сега, и следващата седмица.

Бабкот се усмихна лицемерно.

— Филип, кажи му любезно, че съм тук по негова покана, че съм гост. Аз съм лекар, а не магьосник и няма защо да се връщам нито през следващата, нито през която и да било седмица.

— По дяволите, Джордж — измънка Тайърър предпазливо, — нали не искаме да си имаме неприятности. Не зная как е на японски «магьосник» и проклет да съм, ако се справя с всички тези оценки. За Бога, изрази се по-просто.

— Какво казва, Тайра? — сопна му се Йоши.

— О! Господарю, трудно… превежда думи на висши водачи, когато… когато много значения и не зная ходеща дума… подходяща дума, моля да ме извиниш.

— Учи по-усилено! — тросна му се Йоши, вбесен, че си няма собствен преводач. — Справяш се добре, но не достатъчно, учи по-усилено! Много е важно да работиш по-усърдно! А сега — преведи ми какво каза лекарят, и то точно!

Филип пое дълбоко дъх, плувнал в пот.

— Той каза той доктор, а не като бог, Йоши-сама. Не знае точно за тайро. Той… той тук Йоши поканил. Толкова съжалявам, ако доктор-сама не иска дойде в Йедо, не дойде в Йедо. — Сърцето му падна в петите, като видя, че Йоши се усмихва със същата фалшива усмивка като на Бабкот, чието значение му бе добре известно. Прокле деня, в който бе решил да стане преводач. — Толкова съжалявам.

— Со ка — Йоши строго прецени следващата си стъпка. Лекарят се бе оказал на висота, въпреки че криеше някои факти от него. «В такъв случай — заключи Йоши, — нещата с Анджо стоят зле.» Тази мисъл му достави удоволствие. Хрумна му още една приятна мисъл. Тя се основаваше на една щастлива догадка, подхвърлена несъзнателно от Мисамото преди месеци. Йоши незабавно запозна с нея своя опитен съгледвач Инеджин: един от начините да следят отдалеч варварите, бе чрез техните кучки.

Инеджин се бе заел усърдно, както обикновено. Йоши вече знаеше много за Йошивара на гай-джин — кои са най-посещаваните Къщи, за Райко и за пачаврата на този особен и толкова грозен младеж Тайра, която сега се наричаше Фуджико, а някога бе имала други имена. А също и за странната уличница на Фурансу-сан. Водачът на гай-джин Сър Улъм ходеше при различни жени. Серата от време на време посещаваше две различни. Неми бе посочена като едва ли не неофициална съпруга на главния търговец гай-джин и като изключително добър източник на сведения. Лекарят не посещаваше Йошивара. Защо? Мейкин ще изясни…

Ах, да, Мейкин издайницата, не съм те забравил!“

— Предай на доктора, че с нетърпение очаквам да се срещна с него през следващата седмица — рече Йоши с овладян глас. — И му благодари. Абе!

Абе незабавно се озова в стаята на колене.

— Съпроводи ги до Канагава. Не, отведи ги направо при водача на гай-джин в Йокохама и докарай отстъпника Хирага.

— Здравей, Джейми! Време е за обяд! Снощи ми каза да мина да те взема! В един часа! — Морийн му се усмихваше от прага на кабинета; бе облечена прекрасно и с шапка, страните й бяха порозовели от бързането по стъргалото откъм Струанови. — Каза в един часа, за да обядваме в тоя ваш клуб.

— Ей сега, моето момиче — отвърна разсеяно Макфей. Довършваше писмото си до своя банкер в Единбург за съвместното им предприятие с шоя и прилагаше полицата на Тес Струан. „Трябва да си поговоря някак си с Накама-Хирага веднага, щом го намеря. Къде ли, по дяволите, се е дянал? Моля се на Бога да не е избягал, както предполагат всички.“ — Седни! И Албърт ще дойде с нас. — Бе погълнат от заниманията си и не забеляза нейното разочарование.

Новата му кантора се намираше на Хай стрийт в сградата на „Гардиън“ близо до Пияния град. Бе много по-малка от Струановата, но имаше приятен изглед към залива — нещо изключително важно за търговеца: да наблюдава пристигащите и отплаващи кораби. Още не бе обзаведена, с изключение на едно бюро, три стола и пет-шест шкафове за папки. Навред бяха пръснати купища книги и сандъци, топчета неизписана хартия, перодръжки и нови счетоводни книги, които си бе изпросил, докато пристигне поръчката му от Хонконг. Върху бюрото му бяха струпани още документи, писма, ордери и пачка съобщения за основаването на новата му компания, както и търговски заявки. Всичко трябваше да е готово преди „Буйният облак“ да отплава.

— Добре ли спа?

Запечата писмото, без да обърне внимание на нейното:

— Да, благодаря ти, а ти? — И взе нов екземпляр от съобщенията.

Съобщенията бяха подготвени от двама чиновници португалци в кабинета им на същия коридор в съседство с наборното. Бе му ги отстъпил Макструан, докато си назначи свои собствени.

— Албърт е добро момче! Предупредих го, че можем да закъснеем — отбеляза разсеяно Джейми. Ако беше сам, щеше да прескочи набързо до клуба или да помоли някого от чиновниците си да му направят сандвич или пък да му вземат някаква китайска гозба, каквито те всеки ден си поръчваха от Пияния град. След половин час Макфей остави перодръжката.

— Всичко наред ли е? — запита той оживено.

— Да.

— Какво има? — попита Джейми, като забеляза изражението й.

— Ами, моето момче, надявах се да обядваме сами. Имаме много неща да си казваме. Снощи времето не ни стигна. Беше хубаво празненство, нали?

— Да, така е. Казаците танцуваха потресаващо. Ще имаме време да се наприказваме. Извинявай, но не смятах, че е толкова важно.

— И Анжелик беше потресаваща, пък и много от приятелите ти — Марлоу и Сетри! — безгрижно се засмя Морийн.

Макфей с облекчение си взе шапката и палтото и отвори вратата.

— Радвам се, че ти е харесало.

— Ти си излязъл снощи, след като си пожелахме лека нощ.

Джейми се изчерви гузно:

— Да… ъъъ… да, излязох.

— Почуках ти на вратата, но никой не отговори. Исках просто да си поприказваме, защото не, ми се спеше. Ти каза, че си уморен.

— Ами, наистина се чувствах уморен, но после ми размина. Да вървим.

— Да, гладна съм. — По главната улица имаше малко хора. Времето беше лошо, морето неспокойно, а вятърът пронизващ. — В Глазгоу през този сезон е много по-неприятно. — Морийн весело го хвана под ръка.