Изпаднал в ярост, Йоши кръстосваше замъка като тигър в клетка. След първия кошмарен ден беше натикал Койко в най-отдалеченото кътче на съзнанието си и се бе опитал да я забрави. Но няма-няма, и тя току надникваше оттам усмихнато. Той сърдито я отблъскваше, вече нямаше как да разбере дали наистина се бе втурнала напред, за да спаси живота му, макар Абе да твърдеше, че е така. Нито щеше някога да научи защо бе наела Сумомо Фуджахито — тази убийца шиши, чието име естествено бе измислено. Едно бе сигурно — Сумомо е била последовател на Кацумата.

А къде ли беше Кацумата сега?

Вече бе издал заповеди да го открият и бе обявил голяма награда за главата му. Бе наредил да заловят и изтребят всички шиши и техните покровители. Тогава бе изпратил да му доведат Инеджин, неговия най-вещ съгледвач.

Старецът влезе, накуцвайки, и се поклони.

— Господарю, изглежда, боговете те пазят, сякаш си един от тях.

— Като допускат една убийца шиши, въоръжена с шурикени, да проникне в най-съкровената светая светих на любовницата ми, която на всичкото отгоре се оказва предателка и съучастничка в заговора ли? — избухна.

Инеджин поклати глава и рече успокояващо:

— Може пък Койко да не е предателка, господарю, и да не е съучастник в някакъв заговор, а просто жена. Що се отнася до тази шиши Сумомо, тя просто изпита твоята бойна готовност и ти се оказа на висота. Добре си бил подготвен.

Учудващата сила на стария човек укроти яростта на Йоши.

— Не бях на висота — възрази той мрачно. — Тази бясна котка все пак успя да ме одраска, но раната зарасна.

— Да ти довлека ли мама-сан Мейкин тук, господарю?

— А, виновницата ли! Не съм я забравил. Не сега — малко по-късно. Още ли я следиш?

— Следвам я по петите като сянка. За какво ме повика, господарю?

— Искам от теб да ми намериш Кацумата, по възможност жив — отвърна Йоши. — Бях ти наредил да отстраниш предателя ронин, който работи в полза на гай-джин. Как му беше името? Ори Риома от Сацума, така беше.

— Той е мъртъв, господарю, но, изглежда, не е бил предател. Гай-джин са го убили преди няколко седмици. Застреляли са го, когато се опитал да нахълта в една от техните къщи. Техният осведомител е ронин от Чошу и се нарича Хирага.

— Оня от плаката ли? Предводителят на отряда, който уби Утани ли?

— Да, господарю. Засега не мога да го отстраня. Той се намира под покровителството на Главния англичанин и не се отделя от сградата им. В селото има мой съгледвач и ще ти кажа повече след няколко дни.

— Добре. Нещо друго? Какви са тия приказки за война?

— Надявам се след няколко дни да получа повече вести.

— Гледай да е по-скоро — скастри го Йоши и го отпрати. — Върни се чак когато събереш съществени сведения.

„Инеджин няма да ми измени — помисли си той. Съжаляваше, че се е държал сприхаво. — Съгледвачите са по-ценни от всички други… от тях зависи твоята дееспособност… Ах, Сун Цзъ, какъв гений си бил. Но колкото и задълбочено да познавам твоите наставления, те не ме упътват какво да правя с гай-джин, с това глупаво момче и с най-големия си враг — принцеса Язу. Те двамата все още се тъпчат с подсладената каша, която им поднасят дворцовите подлизурковци, подчинени на онова куче управителя. Според теб как да унищожа заобикалящите ме врагове? Анджо, старейшините. Дворът, Огама, Санджиро… Списъкът няма край. А най-отгоре стоят гай-джин.“

И тогава се бе сетил за поканата да се качи на фурансу — френския — военен кораб. Начинанието с въглищата, което съпругата му Хосаки бе предприела съвместно с Гиокояма и търсачите гай-джин, го улесняваше да изпрати Мисамото, мнимия самурай, рибаря преводач да уговори посещението. Това бе станало вчера.

Бе се измъкнал от Йедо на галера с гребци без всякакви официални церемонии заедно с Абе, двайсет телохранители и Мисамото. Срещата се бе състояла в открито море. Преживяването бе страховито. Размерът и силата на корабните машини, оръдията, товарът от барут, гюллета, въглища, разказите им — лъжливи или не, все още не можеше да каже — за големината на тяхната фурансу империя, за нейното богатство и могъщество, за левгите, които подобен кораб можеше да измине, за броя на военните им кораби и топове, за числеността на армиите им му се струваха невероятни. Мисамото превеждаше заедно с преводача, който се представи като Андре Фурансу-сан. Макар да си имаха свой собствен език, на тази среща говореха предимно на английски.

Йоши не разбра много от казаното. Използваните понятия бяха необичайни и им отне много време да му обясняват що е миля, ярд, барут, надлъжно люлеене, бутала, витлов параход, двигателен винт, затвор на оръдия, затвор на кремъклийка, фабрика и далекобойност.

Все пак всичко това хвърли известна светлина и му даде определени сведения от голямо значение: за тях въглищата и достъпните пристанища бяха от жизнена необходимост. Без тях военните параходи ставаха негодни: не бяха способни да поберат всички необходими въглища за плаванията си, за военните си операции и за обратния път и, второ — бе го забелязал още по време на срещата на съвета с гай-джин в замъка в Йедо, но тогава не успя да осъзнае доколко е вярно, — всяко споменаване на английските гай-джин предизвикваше подигравателни усмивки у фурансу гай-джин. Те не се двоумяха и открито показваха своята омраза.

Това го задоволи и подсили казаното преди време от Мисамото: почти всички нации на земята мразели англичаните, защото тяхната империя била най-голямата, те били най-силната и най-богата нация, с най-мощните и съвременни флотилии, с най-могъщите, най-дисциплинирани и най-добре екипирани армии, пък и се радвали на огромни приходи, като произвеждали повече от половината стоки на света. А най-важното — островът им бил непревземаем.

„Естествено, че ще ги мразят. По същия начин ненавиждат и нас от рода Торанага. А следователно — помисли си Йоши с болка заради някогашната си грешка — тъкмо с гай-джин следва да любезничим, да им се подмазваме, да им помагаме и да се отнасяме с тях изключително внимателно. Най-добрите флотилии и армии ли? Как ли да ги подлъжа, та да ми построят флот? Или да ме снабдят с такъв? Дали ще мога да им платя с въглища?“

— Мисамото, предай им, че ми се ще да науча повече за тези прекрасни фурансу изобретения — сладникаво рече Йоши, — а, да, имам нужда от приятели сред гай-джин. Нямам нищо против търговията — навярно ще уредя някак концесиите ми с каменните въглища да отидат при фурансу, а не при англичаните.

Думите му предизвикаха незабавен отклик. По това време вече бяха слезли в най-просторната каюта на кърмата. Тя му се стори тясна, неудобна и смрадлива. Вонеше на масло, пушек и човешки изпражнения. Навсякъде бе покрита с плътен слой въглищен прах. Разположиха се край дълга маса. Абе и половината от охраната стояха зад гърба му, а останалите — горе на палубата. Край масата насядаха пет-шест офицери с униформи, обшити със златни ширити, а в центъра се разположи техният водач Сератар — по-правилно бе да се изговаря Сьоратар.

Още щом го видя за пръв път и чу името му, Йоши тутакси го хареса. Бе съвсем различен от високия, намусен висш предводител на англичаните с непроизносимо име. Сератар, както и Андре се изговаряха лесно. Всъщност имената им бяха японски.

В случая със Сератар бе същинско чудотворно предзнаменование.

Серата се наричаше родовото селище, в което техният предшественик Йоши-шиги Серата-но Миновара се бе настанил през дванайсети век. През тринайсети век войнът даймио Йоши-сама Серата повел войска срещу своите повелители Ходжу, унищожил ги, завладял столицата им Камакура и я превърнал в своя собствена. Оттогава преките му потомци, родът Йоши-но Торанага-но Серата все още владееха Камакура. Шогунът Йоши Торанага бе погребан там в огромния си мавзолей.

— Значи сме роднини — бе се пошегувал Йоши, след като обясни това съвпадение на Сьоратар. Сьоратар се бе засмял и докато останалите си бъбреха като множество маймуни в чуждоземски униформи, му бе обяснил, че и той произхожда от древен род, но не толкова славен като На Йоши.