— Ще се срещнеш ли с Тес Струан?

— Да, веднага щом пристигна. — Хоуг чакаше разтреперан, ужасен от предстоящия разпит, защото съзнаваше, че ще се издаде.

Сър Уилям замислено се изправи, наля му уиски и му го подаде. Докато се обърне, чашата бе празна.

— Ще отсъстваш известно време, може би дори завинаги. Ще ми се да ми съобщиш под пълна тайна какви са изгледите от медицинска гледна точка Анжелик да чака дете от Малкълм.

Хоуг се ококори. Питието и неочакваната любезност го успокоиха; не бе и подозирал, че разпитът ще вземе такава насока. Отговори най-чистосърдечно:

— Всичко е в Божиите ръце, сър. Малкълм бе здрав, тя също, и двамата бяха прекрасни хора, но за нещастие — родени под лоша звезда. Бих казал, че има голяма вероятност, тъй като тяхното не бе случайно хрумване, а най-истинската любов, която съм виждал в живота си, и навярно са се любили изключително страстно.

Сър Уилям се намръщи.

— Добре. Когато се срещнеш с Тес Струан… Струва ми се, че нашата тукашна госпожа Струан ще се нуждае от цялата ни подкрепа. Нали?

— Бъди сигурен, че ще се застъпя за нея.

Сър Уилям кимна и бръкна в чекмеджето си. Пликът бе запечатан и адресиран „Лично, поверително, по пратеник за Сър Станфорд, губернатор на Хонконг, от Сър Уилям Ейлсбъри, посланик в Япония.“

— Имам за теб служебно поръчение, и то секретно. Искам да връчиш това писмо лично на губернатора веднага, щом пристигнеш.

Дипломатът надраска най-отдолу на плика „Да се връчи от личния ми пратеник доктор Хоуг“. Бе го решил още щом разбра, че Джейми няма да пътува с пощенския кораб, а на борда на „Буйният облак“ нямаше на кого да се довери.

— Наложително е да го предадеш лично, а не на някого другиго и никой не бива да знае, че си кралски куриер. Ясно ли е?

— Да, Сър Уилям, разбира се, Сър Уилям — гордо рече Хоуг.

Дипломатът съзнаваше, че сега Хоуг е омекнал като восък и можеше да измъкне от него всичко, което поиска: кой е инициаторът на лудорията, за какво са си мислили в морето и защо са го извършили, какво всъщност се е случило в Канагава. Усмихна се наум, забавляваше се от положението и по свои лични подбуди реши да отложи въпроса за друг път.

— Приятно пътуване. С нетърпение очаквам да се срещнем в Хонконг.

— Благодаря, сър.

Хоуг излетя от стаята, изпълнен с възторг, че не е опетнил честта си. Джейми и Скай тревожно го очакваха на Хай стрийт.

— Честна дума, нищичко — възкликна лекарят възбудено. — Просто ми зададе няколко медицински въпроса от лично естество.

— Сигурен ли си?

— Честен кръст, инак да пукна на място. Да побързаме да пийнем по едно преди църква. Още съм като пребит. — И тримата поеха щастливи, без да забележат, че Сър Уилям ги наблюдава от прозореца си.

„Чудя се дали тези нехранимайковци щяха да изглеждат толкова щастливи, ако можеха да прочетат писмото ми до губернатора — начумери се Сър Уилям. — Още не са отървали кожата и това се отнася за всички ни. Като че ли някакъв си ковчег е от значение, след като наближава свършекът на света. Русия отново клони към война, Прусия също си точи зъбите за Централна Европа, да не говорим пък за франция, за тези надути войнствени петли, а нашите индийски и азиатски колонии са изложени на опасност заради ония заблудени тъпаци в Парламента; на всичко отгоре тук в Япония ни предстои да ни ликвидират.“

На пръв поглед писмото изглеждаше безобидно. Разшифровано, то гласеше: „Настойчиво изисквам всевъзможни военноморски и армейски подкрепления, тъй като Колонията всеки момент може да бъде нападната от самурайските отряди на Бакуфу и ще ни се наложи да напуснем своята база.“

Католическата църква бе осветена със свещи, олтарът сияеше, богомолците не бяха се събрали и затова отец Лео почти привършваше монотонната молитва на литургията. Плътният му мелодичен баритон се носеше сред познатото ухание на тамян. Този път службата бе по-кратка от обикновено, тъй като неколцина трябваше да хванат пощенския кораб.

Анжелик бе коленичила молитвено пред пейката, до нея бе Сьоратар, а Андре — няколко реда отзад. Вервен се намираше най-отзад заедно с останалия състав на Легацията. Имаше още неколцина търговци, един евразийски португалец и няколко офицери и матроси от френските кораби, които бяха в брегови отпуск. Основният състав от френски моряци присъстваше на други по-ранни или по-късни служби. За щастие на всички екипажи във флота нямаше свещеници. На всички кораби и под всички флагове това се смяташе за зла поличба.

Отец Лео се поклони пред олтара — помоли се и благослови паството. Анжелик си пое дълбоко дъх и спокойно довърши молитвата си, изчаквайки Сьоратар да стане.

Вече се бе изповядала. В тясната изповедалня тя бе казала:

— Прости ми, отче, защото прегреших.

— В какво прегреши тази седмица, чадо мое?

Анжелик бе усетила едва сдържаното му нетърпение да узнае всички нейни помисли и дела. Това бе първата й изповед, откак започнаха нещастията.

— Една вечер забравих да помоля Дева Мария да опрости греховете ми. — Изрече го напълно спокойно съгласно договора им и плана, който бе замислила. — Дойдоха ми много лоши мисли и сънища и аз се уплаших, забравяйки, че съм в Божиите ръце и не бива да се боя.

— Да, и какво друго?

Бегло се усмихна, усетила нетърпението му.

— С това съгреших, макар бракът ми да е законен според сънародниците, законите и църквата на съпруга ми. Не ми остана време да получа съгласие на Истинната църква.

— Но… това, сеньора, това не е… само по себе си не е грях, ти не си отговорна за това, съпругът ти си отиде без време. Какви… в какво друго си прегрешила?

С помощта на едно парфюмирано шалче Анжелик се предпазваше, доколкото можеше, от вонята му на чесън, прокиснало вино и непрани дрехи.

— Съгреших, задето не успях да получа разрешение от Сър Уилям да погреба съпруга си, както той, а следователно и аз желаехме.

— Това… само по себе си не е грях, чадо мое. Какво друго?

— Съгреших като не убедих съпруга си да приеме католицизма, преди да се оженим.

— И това не е грях, сеньора. Какво друго?

Гласът му започваше да звучи раздразнено. Както и бе очаквала. „Странно, че вече не се ужасявам от него и долавям всички нюанси, които той се опитва да скрие. И това ли е Божи дар?“

— Прегрешила ли си… съгрешила ли си плътски?

Анжелик присви очи, усмивката й замръзна и тя започна да го презира още повече, но в същото време донякъде му прощаваше заради великодушието му да благослови другия ковчег.

— Бях примерна съпруга в съответствие с учението на църквата.

— Да, но… но съжителствала ли си с него преди бра…

— Омъжих се съгласно законите на страната на моя съпруг и действах в съответствие с учението на Истинната църква — повтори Анжелик и добави още по-раздразнено: — А сега искам да получа опрощение, отче.

Това бе в разрез с общоприетата практика и тя чакаше, стаила дъх, готова да избяга, ако той продължи да я разпитва въпреки всичко.

— Тъй като… днес заминаваш, за да ти дам опрощение, сеньора, трябва да съм сигурен, че…

— Не заминавам с пощенския кораб, отче.

— О, нима оставаш? — Анжелик долови въодушевлението и облекчението му. — Значи… значи ще можем да поговорим, чадо мое, да поговорим най-сетне пред лицето на Господа. О, неведоми са пътищата Господни. — Бе й дал опрощение и й бе наложил покаяние. Тя излезе и службата започна. Беше преодоляла това препятствие и се наслаждаваше на литургията.

Сякаш не бе на себе си, но това й се стори нормално. Вече можеше да се отпусне и бе доволна от себе си. Бе постигнала желаното: Малкълм бе погребан тук, както тя искаше, Горнт бе поел нещата в свои ръце, Хоуг заминаваше, а Тес бе обезвредена — и всичко това с Божията помощ.

„Бог е на моя страна, уверена съм. Той одобрява, сигурна съм. Да не беше умирал Малкълм, ах, Малкълм, моя любов, моя любов…“

— Ще разрешиш ли да те придружа до вкъщи, Анжелик? — Сьоратар прекъсна бляновете й.