Щом получи съобщението, шоя провери в счетоводните си книги сметките на Мейкин, които неговият клон й дължеше, макар да ги знаеше наизуст до една стотна от бронзовата монета. Нямаше причини за безпокойство дори Йоши да я изпратеше на оня свят, или пък ако се измъкнеше от капана, за банката все едно щеше да има печалба. Ако не успееше, друга мама-сан щеше да заеме мястото й — щяха да използват остатъка от богатството, за да подпомогнат новата. Гиокояма бе монополизирала цялото банково дело в Йошивара — един огромен и постоянен извор за печалба.

Каква ирония на съдбата — помисли си шоя, чудейки се как щяха да постъпят двете жени, ако разберат причината за непобедимото влияние на Гиокояма. Една от най-недостъпните тайни на дзайбацу бе, че техният основател беше не просто мама-сан, а гениална жена.

В началото на XXVII век с възторжената подкрепа на шогуна Торанага тя бе проектирала ограден със зидове квартал, където за в бъдеще щяха да вършат своята работа всички Къщи — висши и нисши — по онова време публичните домове били пръснати из целия град; бе го нарекла Йошивара, Мястото на тръстиките, по името на района, който Торанага й бе отредил. После тя създала нова класа куртизанки, гейши, обучени и подготвени за всички изкуства. Те според обичая не били достъпни за леглото.

После тя поставила началото на лихварството, като се съсредоточила в Йошивара в Йедо, наскоро разпростряла пипалата си до всички други, учредени из цялата страна. Шогунът Торанага мъдро предвидил, че в такива квартали ще е много по-лесно да наглеждат и да вземат парите на доставчиците и клиентите им.

И най-сетне — нещо невероятно в онези времена, по един или друг начин — никой все още не знаеше как — тя убедила шогуна Торанага да направи най-големия й син самурай. И другите й синове преуспели на часа: в корабостроенето, като търговци на ориз, като производители на саке и на бира; потомците им днес бяха собственици или негласно ръководеха огромна търговска мрежа. След няколко години тя получила разрешение самурайският й род да получи името Шимода. Сега Шимода бяха наследствени даймио на малко, но богато феодално владение със същото име в Идзу. Именно тя измислила надписа на портата на Йошивара: „Страстта не може да чака, тя трябва да бъде задоволена.“

Умира на деветдесет и две години; като мама-сан била известна под името Гиоко — Дамата на късмета.

— Шоя — каза Мейкин между риданията си, — моля те, посъветвай ме какво да направя, моля те.

— Трябва да изчакаш, да бъдеш търпелива и да чакаш — рече той колебливо, все още с престорено изражение на безпокойство, забелязал тутакси, че макар да ридаеше гръмко и сърцераздирателно, очите на Мейкин бяха по-безмилостни от всякога.

— Да чакам ли? Какво? Разбира се, че ще чакам, но какво още?

— Ние… ние още не знаем… не знаем всички подробности за станалото. Толкова съжалявам, но възможно ли е дамата Койко да е била съучастник в заговор? — попита той, бъркайки с пръст в прясната рана заради собственото си удоволствие. Макар че Гиокояма нямаха доказателства, подозираха Мейкин в опасни връзки със соно-джой и с Гарвана въпреки косвените им предупреждения; ето още една причина, поради която я посъветваха да закупи ориз от бъдещите реколти, не само като разумно капиталовложение, но и като пречка, контролирана от банката, в случай че я обвинят и осъдят на смърт.

— Койко — съучастница в заговор ли? Моята красавица, моето съкровище? Разбира се, че не — избухна Мейкин. — Разбира се, че не.

— Мейкин-сан, когато господарят Йоши се върне, той сигурно ще те повика, тъй като си нейната мама-сан. В случай, толкова съжалявам, в случай че враговете са те наклеветили пред него, ще бъде по-разумно да… имаш готови доказателства за… за своята почтеност.

Нямаше защо да питат: „Какви врагове?“ Успехът навсякъде пораждаше ревност и скрити вражди — особено сред най-добрите приятели, — а в Свободния свят, свят на жени, повече откъдето и да било. А те и двете бяха преуспели.

Мейкин вече бе преодоляла първоначалното си потресение, вниманието й се съсредоточи върху средствата за бягство — в случай че Йоши я подозираше или че Койко я бе издала, или ако той имаше доказателство, че тя и Койко подкрепят соно-джой, шиши и познават Кацумата. Нямаше как да избяга — нито под друга самоличност, нито в друг град. Нипон беше твърде добре разделен. Из цялата страна десет глави на семейства формираха основния съюз, отговорен за собственото им поведение и законопочитание, десет човека от тези съюзи образуваха друга групировка със същите отговорности, десетина от тях — също и така нататък, до най-последния, упражняващ закона: даймио.

Така че нямаше къде да избяга, нито да се скрие.

— Какво бих могла да даря на великия господар Йоши? — Гласът й бе дрезгав, бе по-уплашена от всякога.

— Може би, може би сведения.

— Какви сведения?

— Не зная, толкова съжалявам — рече той с престорена тъга. Утре щеше да се държи другояче, тази вечер трябваше все още да се преструва, да пази достойнството им, каквото и да си мислеше за глупостта им. Глупаво е да се присъединяваш към бунтовниците с празни ръце особено когато владетелите шиши са само неколцина, повечето са разпръснати или убити, а те продължават да извършват непростителен грях: фалират. — Не зная, Мейкин-сан, но господарят Йоши трябва да е загрижен, много загрижен какво ще направи флотът на гнусните гай-джин. Те се готвят за война, нали?

Щом каза това, забеляза, че Мейкин загледа още по-сурово, а Райко леко се изчерви. „Аха — помисли си шоя ликуващо, — те вече знаят, редно е, нали спят с омразните гай-джин. В името на всички богове, ако има богове, трябва бързо да кажат на Гиокояма всичко, което знаят.“

— Такава новина може би… навярно ще намали болката му — рече той и кимна дълбокомислено като всеки банкер, — както и твоето наказание.

На петдесет крачки от постройката, сгушена в градините зад стените, Филип Тайърър седеше с кръстосани крака, изкъпан, преял и препил, гол под юката и прехласнат. Фуджико бе коленичила зад него, опитните й ръце масажираха мускулите на врата му, напипвайки точките за приятна болка. Тя бе облечена с юката за спане, косата й бе разпусната. Приближи се и деликатно захапа месестата част на ухото му, почти към средата, където се намираха еротичните зони. Езикът й засили удоволствието му.

Пръстите й се плъзнаха чувствено до раменете му, без да се отпускат, премахвайки грижите му, съвещанията със Сър Уилям и Сьоратар, при които Филип помагаше на своя началник да се справи с французина и с постоянните му, вродени нечестни опити да измъкне и най-дребната изгода. „А като си помисли човек — разсъждаваше Тайърър, — тоя мазник има само два посредствени кораба, а ние — флот от линейни кораби с екипажи от истински мъже, а не подлизурковци!“

Докато си бе водил бележки, а после излагал два алтернативни бойни плана на правилен дипломатически английски и френски за двете правителства и бе съставял обикновени заповеди за изпълнение до адмирала и генерала, времето бе напреднало и главоболието му се бе засилило. Но пък Андре бе показал предимствата си на сутрешната среща, бе добре подготвен и през цялото време предлагаше идеи и срещи, като с ловкост постигаше двамата висшестоящи да се съгласят и вземат решения, които четиримата се бяха заклели да запазят в тайна.

Най-сетне Тайърър се бе измъкнал от Легацията, бе прекосил моста, бе почукал на вратата, самата Райко му бе отворила незабавно и го бе поканила с поклон, бе минал през градината, бяха го изкъпали и нахранили; най-после Райко бе започнала да се отнася към него като към висш чиновник.

„Време беше“ — помисли си той, бе му повече от приятно, всеки негов нерв реагираше в съзвучие с пръстите на Фуджико.

Японката бе съсредоточила мислите си върху предупреждението на Райко: „Някаква отвратителна и хищна долнопробна особа от «Лилията» е подмамила нашия господар гай-джин при себе си. Подлъгах го да дойде тук на висока цена, съгласих се на много отстъпки пред посредниците. Не се проваляй тази вечер, това може би е последната ти възможност да го привържеш към нас с копринени въжета. Използвай всички хитрости, всякаква техника… дори позата Луна отвъд планината.“