Норбърт бе кимнал, скришом развеселен, и се бе върнал към подписването и проверката на документите и митническите декларации. Един товарен кораб на Брок чакаше в пристанището, щеше да отплава след няколко дни и последният му товар от Япония трябваше да се пресметне: петдесет паунда копринени буби за френския пазар — трийсет до петдесет хиляди буби на унция, — бали със сурова коприна и копринен плат за лондонския пазар, лакирани стоки, барели със саке, което се опитваха да въведат на английския пазар, както и за японците във Филипините, евтина керамика вместо баласт, въглища — с една дума, всичко, което можеше да намери пазар, — заедно с изостаналия от чужбина товар, който не бе продаден и щеше да се пласира по обратния път. Имаше и малко пушки и опиум в специални сандъци.

— Пура? — попита Горнт.

— Благодаря. — Те си запалиха тънки пури и им се наслаждаваха.

— Уговорил съм среща с Макфей, за да доуточним последните приготовления за утре.

— Добре. — Норбърт издуха облаче дим и подписа последния документ. Позвъни със звънеца. След миг влезе главният му чиновник и сараф. — Това е партидата, Периера.

— Да, сеньор. — Дребният рус мъж с донякъде ориенталски очи беше — както в повечето компании — евразиец от Макао. — А какво става със специалните стоки, сеньор?

— Те са извън митническата декларация и са под надзора на капитана.

— Говори се, че флотът ще се качва на корабите и ще проверява товара наслуки.

— Нека. Никоя от нашите специални стоки не е незаконна, за Бога, каквото и да правят тези глупаци Струанови. — Норбърт го отпрати, после насочи цялото си внимание към Горнт. Нещо предизвикваше недоверието му. — Едуард, може би трябва да отложа дуела, кажи на Струан, че довечера ще приема да се помирим. Капанът е заложен, нали? Ще го оставя да замине за Хонконг, та да затъне още по-дълбоко в кашата, като си мисли, че е спечелил — А?

— Може. Но защо ще му спестявате още една нощ на страхове? Той трябва да се страхува — защо да го облекчавате? Той би ли ви облекчил?

Норбърт го погледна и видя как тънката му горна устна леко се изви от злобно задоволство. Той се засмя в себе си, мислеше си колко особена щеше да е тази вечер за Струан, ако Кетърър беше друг човек, и че сега повече от всякога мисълта за дуела съвсем ще лиши Струан от съня му.

— Не смятах, че ще се приспособиш към нас, Брокови. Отмъщението и на теб ти доставя наслада, нали?

— На мен ли, сър? — Горнт повдигна вежди. — Мислех си за вас — аз трябва да ви служа, нали такъв бе замисълът?

— Действително. — Норбърт скри усмивката си дълбоко у себе си. — Утре тогава, но сега ние ще… — Зоркият му поглед улови дим на хоризонта през прозореца зад Горнт. — Това „Пърл“ ли е? — Той се изправи и отиде до прозореца, като едновременно насочваше бинокъла си. Наистина бе фрегатата.

— Движи се без колебание — рече тихо Норбърт и Горнт се зачуди какво ли имаше предвид. На „Пърл“ свиваха платната, зад нея се носеха черни облаци.

— Вятърът се е усилил там — отбеляза Горнт и насочи своя бинокъл. Пушекът се стелеше под прав ъгъл.

В залива флотът и търговските кораби стояха на котва. Няколко бели зайчета. Норбърт премести бинокъла си към „Буйният облак“. Нищо неблагоприятно.

После стигна до флагмана. Нищо. Върна се на фрегатата. Там чакаха. „Пърл“ наближаваше доста бързо, носът й пореше вълните. Отново погледна към флагмана. Нищо. Пак фрегата. Норбърт успя само да различи Анжелик, застанала до някакъв мъж — навярно Струан.

— Погледнете — гласът на Горнт прозвуча развълнувано. — Там. Виждате ли сигналиста?

— Къде? Ах, да.

— Той сигнализира със семафор на флагмана. Първите знаменца са установени в началото — бързо рече Горнт. — Капитанът на „Пърл“ на НКВ до адмирала. Съобщението гласи… Съобщението гласи: „С-ъ-г-л-а-с-е-н с м-о-л-б-а-т-а.“

Той объркан изгледа Норбърт за миг.

— Какво означава това?

— Наблюдавай флагмана за отговор! — Горнт се подчини. — Къде, по дяволите, си се научил да четеш военноморските знаменца?

— В Норфолк, Вирджиния, сър. Когато бях дете, имах навика да наблюдавам корабите, нашите и британските. Бе ми станало като хоби. После моят татко се сдоби с една книга, една американска и една британска, с повечето им установени сигнали и някои от кодовете им. Аз печелех облозите за моя татко, когато той забавляваше офицерите, обикновено на карти. Той… майка ми и той… той имаше навика да се забавлява много и разточително; така беше преди катастрофата с памука и той загуби повечето си пари.

— Всички знаменца ли можеш да четеш? И всички кодове? — попита Норбърт бързо, чудейки се дали да използва познанията на Горнт. — Можеш ли да разчетеш знаменцата на Струан, от кораб до кораб или от кораб до сушата?

— Ако използват установените международни кодове, но вероятно като Брокови и те имат свои собствени… Само за миг, съобщение от флагмана: установеното начало: „До капитана на «Пърл» от адмирал Кетърър. Веднага се върнете на вашето място за акостиране. Щом спуснете котва и сте в пристанището, незабавно докладвайте на флагмана.“ И добавят: „С н-е-г-о.“ И накрая: „Прието.“

Горнт бързо се извърна.

— „С него“, господин Грейфорт? Дали не става дума за Струан?

— Виж, светлинен сигнал!

— Сигнал за приемане на заповедта. — Горнт смъкна бинокъла и разтърка очи, от напрежение го бе заболяла главата. — Фенерът ли? Знаете ли какво означава всичко това?

— Какво толкова важно става на борда на „Пърл“ ли? Капитанът е проклетият Марлоу от Кралския военноморски флот. — Норбърт му обясни за секунди.

— Те са се оженили? — избухна Горнт. — Вие сте блестящ, господине!

— Не допусках, че Кетърър ще се съгласи, но, изглежда, го е направил. Защо ли? Нищо не печели. — Норбърт бе объркан. После се усмихна злобно. — Освен ако… освен ако е наредил на Струан и Марлоу да се качат на борда, за да притисне Марлоу и незабавно да отмени стореното, та да натика ножа още по-дълбоко в Струан, съвсем да го изтормози.

— Може ли да го направи?

— Този негодник може да направи каквото си поиска, по дяволите, ако истината се разчуе. — Норбърт се изплю в плювалника и хвърли угарката на пурата в него. — Всеки моряк на борда е длъжен да се подчини на Кетърър и те го правят!

— Искате да кажете, че той ще им заповяда да престъпят закона ли?

— Да го кажем така: те са длъжни да се подчинят незабавно или ще си понесат последствията, които се простират от обесване на ката68 до влачене под кила на кораба за наказание. Ако поиска, Кетърър може да обеси човек на един от своите нокове, а после да заяви, че е бил подведен от младшите — той би победил всеки военен съд. Междувременно вие ще сте мъртъв.

— Тогава защо вие… защо му се противопоставяте така открито, направо в лицето, господин Грейфорт?

— Защото Кетърър спазва законите — така ги възпитават за Кралския военноморски флот: да се подчиняват на заповедите от горе; но най-вече защото имаме Дребосъка Уили — този малък негодник стои над адмирала. Той е истинската ни защита от Кетърър, генерала, японците и от всички останали проклети врагове — но това няма да защити младия Струан от храчките на Кетърър.

— Значи, капитан Марлоу, странната молба на господин Струан към вас бе да се отдалечите от сушата… и да го ожените за госпожица Анжелик Ришо?

— Тъй вярно, сър. — Марлоу стоеше мирно, неспособен да прочете каквото и да било по лицето на адмирала. Кетърър се бе разположил на масата в голямата каюта в кърмовата част на кораба заедно с капитана на флагмана. Зад тях и адютантът му стоеше като вцепенен.

— И вие го направихте, след като знаете, че са непълнолетни?

— Да, сър.

— Моля до залез-слънце да ми донесете писмен рапорт, в който да изтъкнете своите съображения и какво точно се е случило. Свободен сте. — Марлоу отдаде чест и понечи да тръгне, когато Кетърър се обърна към капитана, загрубял като канара грозен мъж, известен със суровата си дисциплина и преклонение пред военноморския устав. — Капитан Донован, може би ще потърсите законното положение, а?