— Ами, Андре, не зная какво да ти кажа. Аз… ами… опитах с друго момиче, един път. Къщата, която ти ми препоръча, съвсем не е лоша. И си мисля, че да имаш едно и също постоянно момиче май не е чак толкова хубаво. Искам да кажа, че разходите са огромни, а пък… аз имам нужда от кон за поло…

— Да имаш свое момиче крие и добри, и лоши страни. — Андре не издаде безпокойството си. — Според мен — да отложим обсъждането на договора до „напредък в отношенията“.

— Значи и вълкът да е сит, и агнето да е цяло?

— Че защо не? Всички те съществуват за наше удоволствие, нали? Макар че Фуджико и Райко са нещо по-особено. — Андре го убеждаваше, защото не искаше Тайърър да се откачи от въдицата на Фуджико, както и самият той — да е хванат на въдицата на Райко. Да бъдат тайни съучастници бе едно нещо, но тя да го държи в ръцете си — друго. Понсен щеше да уреди срещата, а как да съблазнят Тайърър и да предизвикат у него предишната страст, си беше тяхна работа. — Остави това на мен. Утре става ли? Обещавам ти, че ще те посрещнат ентусиазирано.

— О, така ли? Е, добре.

— Филип… — Андре се озърна наоколо — Анри изгаря от нетърпение да подкрепи Сър Уилям в намерението му да скастри най-сурово този глупак тайро Анджо. Този път кретенът му с кретен мина всякакви граници. Сър Уилям ще може ли да приеме Сьоратар утре насаме? Хенри иска да сподели с него някои свои виждания на четири очи.

— Със сигурност. — Тайърър тутакси наостри уши, приятно изненадан. Умората му изчезна. Обикновено Сьоратар предприемаше някое свое френско начинание, а те научаваха едва когато инициативата му вече бе в разгара си. Като например тайната покана до господаря Йоши да посети френския флагман, за която научиха току-що от свои източници: китайски прислужници във Френската легация бяха подслушали плана на Понсен и Сьоратар и го бяха предали на главния прислужник Чен, който го бе съобщил на Струан, който от своя страна бе казал на него, а той — на Сър Уилям. — Военен съвет ли ще свикат? Само те двамата?

— Предлагам да участваме четиримата — те ще имат нужда от помощници, които да приведат намеренията им в действие. Но колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре. Ако по-късно решат да включат адмирала и генерала, добре. Но по-късно, а? — запита Понсен.

— Искрено споразумение! Утре сутринта първата ми работа ще е да поставя въпроса пред моя Старец. В единайсет става ли?

— Не може ли в десет? По обяд имам среща. Андре вече бе изяснил замисъла заедно със Сьоратар веднага щом се прибра от Райко:

— Анри, тази среща може да се окаже много важна. Най-хубаво ще е останалите посланици да, не знаят нищо. Този път се налага да се престорим, че поддържаме британците сто процента. Те имат военни кораби, а ние — не. Ще ги подтикнем да прибегнат до въоръжени действия.

— Защо?

— Подразбрах нещо от Тайърър, който на свой ред го е научил от своя опитомен самурай Накама… Анри, Филип учудващо е напреднал с японския за такова кратко време. Това момче проявява забележителни способности, тъй че се налага да го наблюдаваме внимателно и да се държим приятелски с него. Та Тайърър е открил, че Анджо и Йоши Торанага не могат да се понасят. Йоши е аристократ като теб, докато Анджо не е чак такъв благородник.

Андре развеселено забеляза как Сьоратар се наду от ласкателството му, въпреки че не бе по-голям аристократ от него самия.

— Скришом ще насърчим британците да смажат Анджо, но в последния момент ще се отдръпнем от участие в същинските стълкновения, като продължим да развиваме връзките си с Йоши — те са неотложна и тайна национална политика. Ще го направим наш съюзник, налага се, а после с негова помощ ще натопим британците обратно в тяхната собствена клоака и ще вземем в свои ръце контрола над чуждото присъствие тук.

— И как ще го постигнем, Андре? Как ще развием връзките си с Йоши?

— Остави това на мен — отвърна Понсен. Смяташе чрез Райко, като я снабдява с първокласни разузнавателни сведения и с пари, да се свърже с нужните хора, за да се добере и сближи с Йоши. — Той ще стане за нас ключът, с който да отворим Япония. Ще трябва да вложим известни суми, не много големи. Но ако попаднат в нужните джобове… — „и част от тях ще се отклонят в моите“ — изкиска се Понсен наум — гарантирам нашия успех. Йоши ще се превърне в нашия Рицар на блестящите доспехи. А ние ще му помогнем да стане сър Галахад, за да погуби крал Артур на Дребосъка Уили.

„И защо не — отново си повтори наум Андре, докато стоеше с Тайърър на стъргалото, — още една ключова фигура върху шахматната дъска на френското господство в Азия! А Филип ще…

Боже мой! — той едва не извика, тъй като му хрумна една щура идея: — Ако убият Струан надуела и Анжелик се превърне в свободна карта, не може ли тя да стане Гуиневра за това японче Йоши? Защо не? Може и да му се услади такава пикантна мръвка. Чрез Райко… Анжелик би могла… Тъй като ще затъне в опасно за живота безпаричие и следователно ще е уязвима.“

Понсен се засмя и остави тази опияняваща мисъл за обсъждане през предстоящата нощ.

— Филип! — Искаше момчето да го смята за свой най-верен приятел. — Да помогнем на господарите си да постигнат трайно решение и да го приведат в действие… А?

— Ще бъде прекрасно, Андре!

— Един ден ти ще станеш посланик тук.

Тайърър се разсмя.

— Не говори глупости.

— Нищо подобно. — Понсен искрено харесваше Тайърър, независимо от факта, че те двамата винаги щяха да стоят на враждебни позиции и, че Андре се надяваше да му оказва въздействие. — След година ще говориш и пишеш съвсем свободно на японски. Дребосъка Уили ти има пълно доверие, а имаш и един страхотен коз — Накама, — който ще ти помага. Защо не?

— Защо не? — ухили се Филип. — Тази мисъл е прекрасен завършек на вечерта. Приятни сънища, Андре.

Почти никой в Колонията не спеше толкова спокойно, колкото Анжелик. Тазвечерната „бомба“ на Струан, съчетана с тревогата от приближаващата война тук и в Европа и произтичащите от тях опасности за търговията, държаха почти всички будни.

— Като че ли си нямам достатъчно тревоги с нашата гражданска война — измърмори Дмитрий във възглавницата сред пълната тъмница в спалнята му в сградата на Купър-Тилман. Пристигаха все по-лоши и по-лоши вести и за двете воюващи страни, а членове на неговото семейство се биеха и за едната, и за другата.

И от двете страни се получаваха страховити по численост списъци на ранени, убити и изчезнали, идваха новини за грабежи, опожарявания, зверства, бунтове, жестокости, поквара и чудовищни трагедии. Негов чичо му бе писал, че банди както на Юга, така и на Севера опожаряват и плячкосват цели градове в Мериленд и че в настоящия момент повечето знатни мъже от Севера законно откупуват себе си и синовете си от военна повинност:

От Ричмънд баща му пишеше същото:

Дмитрий се въртеше и мяташе в леглото си, полагаше усилия да се отърве от болката за нацията си, но не успяваше.

В клуба все още се водеше шумна пиянска свада между неколцината останали на бара търговци. Няколко флотски и армейски офицери, Туийт и още няколко души пиеха питието си преди спане по масите в помещението.

До прозореца седяха граф Сергеев и новодошлият швейцарски посланик Фриц Ерлихер. Руснакът прикри колко се забавлява и се приведе над чашите с портвайн.

— Те са глупаци, хер Ерлихер — надвика той глъчката.

— Смятате ли, че този младок Струан наистина ще го стори?