— Да, сър, и аз си помислих досущ същото. — Горнт му подаде писмото на Малкълм. Точно такова бе подписал и Норбърт. — Той ми го връчи за вас, но ви предлагам да не отменяте дуела още утре — ще вземе да заподозре нещо. Пък и, току-виж, открием какво толкова има да става на „Пърл“, все едно дали Малкълм ще се качи там или не.
— Да, Едуард, добра идея — изкикоти се Норбърт.
— Значи в сряда Струановото хлапе ще е на път към гибелта си, а?
Горнт се ухили.
— На увеселително плаване, сър. С тяхната Търговска къща ще е свършено, а нашата ще процъфти.
— Тъй, тъй. — Скочът и мисълта за бъдещето сгряха Грейфорт. — Значи си решил да постъпиш при нас?
— Да, сър, стига да ме одобрите. Сър Морган ми каза, че се иска вашето одобрение.
— Продължавай все така и се смятай за одобрен. Тая вечер си свършил страхотна работа. Лека нощ.
Норбърт пусна резето след Горнт. Преди да се покатери на високото легло, се възползва от нощното гърне и се почувства още по-добре. Чашата му се крепеше на купчина книги и списания върху нощното шкафче, все още наполовина пълна. Настани се на любимите си високи възглавници и взе разтворената книга „Градът на светците“ — разказ на Бъртън66 за престоя му сред загадъчните многобрачни мормони в Солт лейк сити, щата Юта — ново откритие на този най-прочут в света пътешественик и изследовател, владеещ трийсет или повече езика, чиито подвизи и наблюдения се следяха с неистов интерес до най-незначителните подробности.
Грейфорт прочете няколко абзаца и ядосано захвърли томчето. „Не е хубава като Поклонение в Ел Медика и в Мека — помисли си той, — нито пък като описанието за укриването на езерото Танганайка.
Покрай другото по време на престоя си при мормоните Бъртън, който поощрява полигамията, за която всеки глупак знае, че е правилно нещо, няма-няма, току опише завоеванията си. Достатъчно често го е правил в другите си книги, та старите петли да се наежат. Някои вестници съобщават, че се съвкупявал с тринайсет наведнъж, подарени му лично от Бригъм Йънг, глава на мормонската «Църква на съвременните светци» и губернатор на Юта. Ама че лъжци!
Но, Боже Господи, какъв човек — направил е и е видял повече от всички англичани, взети заедно. Заради него дори изпитваш гордост, че си англичанин. И при цялата си свобода да ходи, където си ще, да живее, както си ще, взе, че се върна в Англия и се ожени за една добра англичанка като всеки обикновен мъж. Естествено, само след месец отново замина и разправят, че бил в някакви неизвестни краища — нейде из индуския Куш или в загадъчната страна на Покрива на света, където живеел заедно със снежните гиганти…“
Норбърт отпи малко от питието си и се замисли за Горнт. „Тоя младок не е толкова хитър, за колкото се мисли. Всеки ще съобрази какво става на борда на «Пърл» и защо. Кетърър умее да пази тайни, и Дребосъкът Уили също, но Микълмас Туийт — не, нито пък «Небесния», щом си сръбне. Тъй че чух за писмата на Тес Струан — как попречила на Дребосъка Уили, възпряла църквата, всички капитани на корабите си, а чрез Кетърър — и военноморския флот. Само дето тя няма властна флота! А «Пърл» е под командването на Марлоу. Той може да ги ожени, стига Кетърър да му разреши.“
Грейфорт злорадо се изкиска.
„Но Кетърър ненавижда Струанови, задето продаваха оръдия на пиратите на Белия лотос — също като нас, както и ние сме продавали топове на всеки проклет военен диктатор, дето е поискал, и ще продължим да вършим същото дори Струанови да престанат. И защо не? Всичко си е законно и винаги ще бъде. Парламентът има нужда от оръжейни фабрики, защото с оръжие се върти голяма търговия, а всички правителства харесват войните — защото от войните се прави голяма търговия и преди всичко, защото войните прикриват собствената им шибана некадърност.
Майната им на правителствата!
Кетърър мрази Струанови. При цялото му дебелашко високомерие той не е глупак — за да направи услуга, ще изисква практически резултати. Каквито и да било. Изявленията на тоя глупак с жълто покрай устата не означават нищо — ето защо Кетърър си играе с него като котка с мишка. Може да разреши на Струан и пачаврата му да се качат на кораба, а може и да не разреши, но при всички случаи няма да допусне Марлоу да ги венчае: адмиралът иска да унижи Струан, да го кара да пълзи пред него. При най-малката възможност тоя мръсник и мен би ме накарал да пълзя и би ме наказал със сто камшика отгоре на това.“
Отпи голяма глътка от хубавото уиски, настроението му се подобри и той се разсмя: „Значи плановете на Струан младши се осуетяват: никаква венчавка на борда на «Пърл», ами завръщане в Хонконг със или без пачаврата му и хайде в капана заедно с мамчето. Странно, дето трябва да оставя тоя непрокопсаник жив, след като се надявах да обера каймака от Стареца: «… ала, Норбърт, да не вземеш да се изтървеш пред Морган, той е против всякакви убийства. Ще му се да види младия Струан затънал до гуша в лайна, както и майка му! Запомни ми думата, че иначе ще направя жартиери от червата ти.»
Да отменя ли дуела? Ще си помисля. И то внимателно. Имам нужда от допълнителното възнаграждение.
Колко му е присъщо на Морган да даде тайни напътствия на Горнт, а мен да ме държи в неизвестност. Какво ли още е казал на Горнт, без да ми го каже и на мен? Както и да е, Морган е хитрец. Притежава цялото мъжество и дързост на Стареца, но е по-уравновесен, по-съвременен, никакви щуротии, никакви рискове — нищо от грубостта и коравосърдечието на татенцето си. Морган е истинският ни тай-пан и той ще стане тай-пан на нашата нова Търговска къща. Трябваха му само двайсет години, за да съсипе компанията на Дърк, най-голямата в Азия до ден-днешен.“
Норбърт доволен допи питието си, намали фитила и се намести под завивките с прозявка. „Жалко, че не съм срещал стареца в разцвета му, нито пък тай-пана — самия стар Зеленоок дявол, когото единствено дяволските вълни на Големия тайфун, можаха да убият. Какъв късмет, дето тоя млад глупак не е наследил нищо от неговите качества!“
И последният гост си беше отишъл. В стаята останаха само Анжелик, Джейми Макфей и Малкълм. Въглените в огромната камина проблясваха, щом течението от комина ги раздухаше, и след това угасваха. Малкълм мълчаливо се взираше в огъня и въображението му рисуваше картини в жаравата. Анжелик седеше на ръчката на креслото му. Чувстваше се объркана. Макфей се бе навел през масата.
— Ще ти пожелая лека нощ, тай-пане — рече той.
Малкълм излезе от унеса си.
— О… Остани за момент. — Усмихна се на Анжелик. — Извини ме, Анжел, имам да обсъдя някои неща с Джейми, нали нямаш нищо против?
— Разбира се, че не. Лека нощ, Джейми. — Девойката се наведе и любещо целуна Струан. — Лека нощ, Малкълм, лек сън.
— Лека нощ, мила, ще тръгнем рано.
— Да… Малкълм, разреши ми един въпрос — за какво се вдигна цялата тази врява? Така и не разбрах. Ще ми обясниш ли?
— От завист, какво друго.
— О! Да, разбира се, ти си толкова силен и толкова съвременен! Колко си прав относно оръжието и опиума… О, la la, cheri, и колко мъдър! Благодаря ти. Естествено. — Тя отново го целуна. — В колко тръгваме утре заран? Толкова се вълнувам, това пътуване ще е една change superbe67.
— По изгрев-слънце. Ще се погрижа да те събудят навреме, но… но не се изненадвай, ако плановете ни се променят — Марлоу предупреди, че времето може да се развали.
— Но той ми се закле, че вятърът ще стихне и денят щял да е великолепен за пътешествие.
— Казах „може да се развали“, Анжел. — Малкълм я притисна в прегръдките си. — Ако не стане утре, той обеща още при първа възможност.
— Така се надявам, че ще е утре. Je t’aime, cheri.
— Je t’aime.
Тя излезе и в стаята настъпи вледеняваща тишина. Чен отново надзърна през вратата. Малкълм го скастри:
