— Защо да не ми кажете още сега, господин Горнт? — бе го попитал Малкълм. — Ако сведенията наистина са толкова съществени, както твърдите, трябва да се заемем незабавно с това.

— Да, тай-пане, ще го сторя незабавно. Но нека си остане, както вече решихме: в сряда. Между другото, след като ни очакват дълги и щастливи взаимоотношения, защо не зарежем обръщението „господине“. Викайте ми просто Горнт, а аз ще продължа да ви наричам „тай-пан“, докато не се срещнем в Шанхай или в Хонконг след банкрута на Сър Морган. Тогава може и да минем на малки имена, а?

Струан наблюдаваше Дмитрий с нарастваща възбуда. Толкова хубави неща се случваха напоследък.

— Какво ще кажеш, друже? Джеф Купър готов ли е да продава и дал ли ти е необходимите пълномощия за това?

— Да, имам пълномощия от него, но…

— Но какво? Писмени ли са пълномощията ти?

— Писмени са. Той продава половината навън. На нормалната цена — 16,50 за акция.

— Дрън-дрън, това далеч не е нормална цена — подходът на твоя шаман излиза наяве, 13,20 и нито цент повече. Можем да съставим писмо за намерения с днешна дата. Четиридесет хиляди акции.

Дмитрий го зяпна, но бързо се съвзе: четиридесет хиляди бе точно броят, който предвиждаха. Но 13,20 бе ниска цена. Бе предложил дяловете на Морган Брок, който му определи 12,80 — пожарна цена, която да се изплаща в течение на една година. Тази оферта бе неприемлива, макар да бе почти невъзможно да се намери купувач за толкова голяма серия от акции. „Откъде, по дяволите, е получил сведенията Малкълм?“

— 13,20 далеч не е добра цена.

— 13,20 е днес. Утре ще бъде 13,10, а в сряда ще оттегля предложението си. — Горнт го бе уведомил, че Купър бърза да продава, за да инвестира в едно рисковано американско предприятие — в производството на бронирани кораби както за военната флота на Севера, така и на Юга. — Аз имам достатъчно време, но Джеф не разполага с такова.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто, че аз разполагам с време, а Джеф — не. Нито пък флотите на… Съюза и дори на Конфедератите — добави любезно Струан, — след като войната отива на зле и за двете страни.

— Да ти пикая на осведомителя! — възмути се Дмитрий. — Не става. 15,20.

— Фантазьор. 13,20. Ще се изплати в злато от нашата банка на приносителя на полицата веднага, щом пристигне в Бостън.

Дмитрий отвори уста да каже нещо, но Джейми Макфей побърза да се намеси:

— Тай-пан, може би не е зле да имаме предвид…

— … одобрението от Хонконг — довърши Малкълм изречението вместо него. — Стига, Джейми, нали се разбрахме и приключихме с тези глупости веднъж завинаги. — Изрече го с равен глас, който не допускаше възражения. — Така ли е?

— Да, извини ме, прав си.

Малкълм спокойно запита:

— Е, Дмитрий, да или не?

Дмитрий го гледаше втренчено с нарастващо уважение. Незабавното разплащане вече бе решило въпроса.

— Става.

Той подаде ръка. Малкълм я пое.

Макфей се обади:

— Ще съставя полицата днес следобед и ще ти я дам за подпис в пет часа. Съгласен ли си?

— Добре. Благодаря ти, че се отби да ме навестиш, Дмитрий. Винаги си добре дошъл. Вечерята започва в осем и половина.

Дмитрий си тръгна, а Макфей не се сдържа:

— Това са страшно много пари.

— За да бъдем точни — 528 000 долара. Но Колт са получили поръчка за сто хиляди пушки от съвършено нов образец. Докато акредитивът мине по сметка, стойността на акциите им ще е нараснала двойно, тъй че току-що спечелихме половин милион долара.

— Защо си толкова сигурен?

— Сигурен съм.

— И ще подпишеш полицата?

— Да. Ако ти ми кажеш, че не мога, защото нямам пълномощно, понеже майка ми разправяла не знам си какво, няма да ти обърна никакво внимание и все едно ще я подпиша. — Малкълм запали пура и продължи: — Ако не платим в срок, това ще разори Струанови, както нищо досега в цялата ни семейна история. Каквито и да ги говори тя, аз съм тай-панът независимо дали й харесва или не, и то докато не се оттегля или не умра.

И двамата наблюдаваха как едно колелце дим се издига и се стопява във въздуха. Макфей вяло кимна. Бе превъзмогнал опасенията си благодарение на странната увереност и властност на Малкълм. Досега никога не го бе виждал такъв.

— Ти знаеш какво правиш, нали?

Очите на Малкълм светнаха.

— Научих много неща, които не знаех, когато дойдох тук за пръв път. Например, ако ти настояваш да напуснеш… Стига, Джейми, сигурен съм, че дълбоко в себе си вече си решил, пък и защо не? С теб се отнесоха долно… зная, че не ти бях от полза, но всичко свърши. На твое място и аз бих постъпил по същия начин. Решил си, нали?

Макфей преглътна, обезоръжен.

— Да, ще напусна, но не и докато търговията на Струанови тук предлага благоприятни условия. Чак след около шест месеца, стига тя да не ме изхвърли преди това. Господи, не искам да напускам, но се налага.

— Заел си нравствено становище — засмя се Малкълм.

Джейми също се разсмя.

— Едва ли. Това е лудост.

— Не е, и аз бих сторил същото. И вярвам, че ще преуспееш. До такава степен, че сто хиляди от доларите, които току-що спечелих — аз ги спечелих, Джейми, не някой друг, — ще бъдат вложени в „Макфей трейдинг“ срещу… — Канеше се да каже четиридесет и девет процента за акция, но се отказа заради авторитета на Джейми. Помисли си: „Ти заслужаваш, приятелю, никога не ще забравя как щеше да увиснеш на въжето заради пощата. Сър Уилям щеше да ни хване, сигурен съм.“ — … Шейсетпроцентно участие.

— Двайсет и пет — каза Макфей, без дори да се замисли.

— Петдесет и пет?

— Трийсет и пет.

— Четирийсет и девет процента.

— Съгласен, пък да става каквото ще!

Двамата се разсмяха и Малкълм изрече това, което мислеше Макфей:

— Ако дяловете удвоят стойността си. — После добави сериозно: — А ако не стане, ще намеря някакъв друг начин.

Макфей за дълго се загледа в Малкълм. В съзнанието му се рояха многобройни въпроси без отговори: Защо ли се е променил? Заради „Небесния“? Заради историята с пощата? Дуела? В никакъв случай. Защо иска да се срещне с адмирала? Защо харесва Горнт — той е хитрец, какъвто светът не е виждал?

И защо изтърсих: „Да, ще напусна“, преди сам да го зная, защо взех веднага решението, над което размислям от месеци: да рискувам, преди да умра?

Забеляза, че Малкълм го наблюдава — болен, но спокоен и силен. Джейми му се усмихна, доволен, че е жив: — Знаеш ли, сигурен съм, че ще намериш.

Анжелик си отдъхваше преди вечерята. Огънят весело искреше в камината. Завесите бяха спуснати, тъй като вън духаше. Бе се свила под завивките върху копринените си чаршафи в полудрямка с ръка между краката, както я бе учила Колет в женския манастир. Двете се мушваха в едно легло, след като монахините напускаха общата спалня и захъркваха зад преградките си от завеси. Двете момичета се галеха, целуваха, шепнеха си и се кикотеха под завивките, споделяха си тайни, мечти и желания, като се преструваха на пораснали любовници, както бе описано в романтичните, но забранени улични брошури. Камериерките ги внасяха тайно и четивата обикаляха от ръка на ръка сред ученичките. Всичко това ставаше на ужким, бе здравословно, забавно и невинно.

Бе се унесла в мечти за Париж и предстоящото прекрасно бъдеще с Малкълм, влюбен и удовлетворен в леглото до нея, или пък вече в кантората на Струанови, чието управление тогава щеше да се намира в Париж; висок и богат; тежкото му раняване щеше да се е превърнало само в спомен, а от нейното нещастие дори и спомен нямаше да е останал. Тяхното бебе момченце щеше да си лежи в детската стая отвъд коридора на замъка им, за него щяха да се грижат собствената му бавачка и прислугата. Тялото й щеше да се е възстановило и да бъде силно и добре оформено като сега, а раждането щеше да е минало лесно. Те двете с Колет щяха да посещават баснословно процъфтяващата фабрика за коприна на Струанови, която тя ще ги убеди да построят, след като научи всичко за отглеждането на бубите: