Навън бе още по-мразовито. Той нахлузи сламените си сандали и по верандата се отправи към домакинската постройка. Кимна на чакащите прислужници, избра си едно свободно ведро в редицата и се зае да се облекчи. Пусна силна струя и това го удовлетвори. Край него стояха други мъже. Нито той им обърна внимание, нито те на него. Лениво насочи струята към неизбежния рояк мухи, но не очакваше да удави някоя от тях.

Свърши и се придвижи към другия край. Там клекна над свободна дупка в дървената пейка. От двете му страни клечаха мъже и няколко жени. Сумомо бе между тях. В съзнанието си той се чувстваше сам. Ушите, очите и ноздрите му бяха плътно затворени за тяхното присъствие, както и техните — за всички останали.

От най-ранно детство усърдно бе развивал тази наложителна способност: „Трябва да работиш над това, малкият ми, повече от всичко друго, иначе животът ти ще стане непоносим.“ Втълпяваха му го непрекъснато, както на всяко дете. „Тук живеем рамо до рамо: родители, деца, дядовци, баби и прислуга във всяка микроскопична къщица. Стените са от хартия, уединението ще се вкоренява само в мозъка ти и може да съществува единствено там. По този начин ще изразяваш към околните крайно необходимата учтивост. И само по такъв начин ще бъдеш спокоен, цивилизован и няма да полудееш.“

Йоши разсеяно пропъди мухите. Някога като дете се бе ядосал на две-три, които го тормозеха, и се бе опитал да ги смачка. Незабавно му зашлевиха плесница. Бузите му пламнаха от болка, но повече от срам, че е причинил мъка на майка си и я е принудил да го накаже.

— Толкова съжалявам, синко — тихичко му бе казала тя. — Мухите са като изгрева и залеза — неизбежни. Но могат и да се превърнат в мъчение, ако ги оставиш. Научи се да не ги забелязваш. Всеки ден за известно време, докато е необходимо, моля, заставай там и ги оставяй да пълзят по лицето и ръцете ти, без да мърдаш. Докато не се превърнат в нищо. Мухите трябва да се превърнат в нищо за теб — калявай волята си, нали за това ти е дадена. Нека се превърнат в нищо за теб и тогава няма да нарушаваш спокойствието си и което е най-важно, спокойствието на другите…

И сега, докато клечеше, усещаше несметни рояци мухи отзад и по лицето си. Те не го дразнеха.

Приключи бързо. Оризовата хартия бе от най-високо качество. Почувства се много ободрен и свеж. Протегна ръце слугите да му полеят. Когато изми ръце, обля лицето си с вода от друг съд, потръпна, пое малка кърпа и се избърса. Върна се на верандата и съзнателно разтвори сетивата си.

Около него странноприемницата кипеше, малкото коне бяха оседлани и натимарени, мъже, жени, деца и носачи вече се хранеха и шумно бъбреха, други потегляха към следващата спирка от пътуването си за или от Киото. В пустеещото пространство до входната порта Абе проверяваше войниците и снаряжението. Видя Йоши и отиде при него.

Заради хората наоколо не му се поклони, но това му се стори изключително трудно. Униформата му бе изискана и изглеждаше освежен.

— Добро утро. — Абе с усилие преглътна „господарю“. — Готови сме да потеглим, когато кажеш.

— След закуска. Приготви паланкин за господарката Койко.

— Незабавно. За коне или за носачи?

— За коне.

Йоши се прибра в стаите и съобщи на Койко, че днес тя няма да язди. Щял да види как напредват и довечера да вземе решение. Сумомо щеше да язди както обикновено.

До вечерта едва-едва преодоляха две спирки.

Село Хамамацу

За нощувка Йоши избра кръчмата на Жеравите — нито най-добрата, нито най-лошата в селото. Хамамацу бе приятно селище от къщи и от странноприемници покрай Токайдо, прочуто със своето саке. Тук пътят извиваше надолу и се спускаше към морето.

След като се навечеря самичък, както обикновено, Йоши отиде при Койко. Ако се хранеха заедно, неизменно, според обичая, тя щеше да хапва едва-едва, а умишлено щеше да яде предварително, та да е в състояние да се съсредоточи върху неговите нужди. Тази вечер той за свое удоволствие щеше да поиграе с нея го. Това бе сложна стратегическа игра с пулове, подобна на дамата.

И двамата я играеха добре, но Койко бе виртуоз до такава степен, че почти винаги можеше да печели или губи според капризите си. Това правеше играта двойно по-трудна за нея. Йоши й бе заръчал никога да не губи умишлено, но самият той не умееше да губи спокойно. Ако тя спечелеше в някой от лошите му дни, Йоши се цупеше. А победа в такъв ден премахваше раздразнението му.

Тази вечер той спечели. Едва-едва.

— О, господарю, ти ме унищожи! — възкликна Койко. — А пък си мислех, че съм те била!

Седяха във вътрешната й стая с крака в малката вдлъбнатина под ниската маса, където бе поставен мангал с дървени въглища. Бяха се увили с дебела ватирана покривка, затъкната около тях да ги пази от течението и да задържа топлината.

— Достатъчно ли ти е топло?

— Да, благодаря ти, Койко. А как са твоите болежки и синини?

— О, нищо ми няма. Тазвечерната масажистка беше много добра. — Койко се провикна: — Сумомо, донеси саке и чай, моля.

Във външната стая Сумомо взе манерката и чайника за запарка от мангала, плъзна шоджи и ги внесе. Сервира и двете много добре и Койко кимна удовлетворено.

— Учила ли си чайната церемония, Сумомо? — запита Йоши.

— Да, господарю — отвърна девойката, — но… но се боя, че ми липсва майсторство.

— Господарят Йоши е майстор — заяви Койко и с радост отпи от сакето. Хълбоците и гърбът я боляха от целодневното друсане в паланкина, бедрата — от двудневната езда, а главата — от усилието да загуби, а да изглежда така, сякаш ламти за победа. Тя умело прикриваше всичко това, както и потиснатостта си, че днес почти не бяха напреднали в пътуването. Това очевидно бе разочаровало Йоши. „Ала и двамата знаехме, че не бе възможен още един усилен преход — помисли си тя. — Той трябва да продължи сам, а аз ще го последвам. Ще ми се отрази добре да остана насаме за известно време. Такъв живот, колкото и да е прекрасен, изтощава.“

— Утре рано ще продължа с трийсет войници, а на теб ще оставя десет под командата на Абе. Ще ме последваш до Йедо без бързане.

— Разбира се. Разрешаваш ли ми да пътувам колкото се може по-бързо?

Той се усмихна:

— Това само ще ме зарадва, но единствено в случай, че пристигнеш с бодър дух и тяло, а не измъчена.

— Дори и да се измъча, усмивката ти незабавно ще ме излекува. Да изиграем ли още една игра?

— Да, но не го.

Тя се засмя:

— Е, тогава се налага да се поприготвя. — Койко се изправи и излезе във външната стая, като притвори шоджи зад себе си. Чу я как говори на Сумомо, но вниманието му бе заето с утрешния ден, с Йедо и с гай-джин.

Гласовете на жените заглъхнаха. Бяха излезли. Йоши допи сакето си с наслада и влезе в най-вътрешната стая. Там футоните и ватираните завивки бяха разстлани върху безупречни татами. Главната украса се състоеше от зимни пейзажи. Той свали ватираната си юката, потрепери и се плъзна под пухения юрган.

Койко се върна. Йоши я чу как се разтакава в съседната стая. После влезе и се запъти направо към банята, където имаше гърнета за през нощта, ако стане нужда, кани с вода за пиене и съдове за миене.

— Отпратих Сумомо да спи в друга стая тази нощ — извика му Койко оттам — и помолих Абе да постави един войник на пост отвън със заповед да не те безпокои до заранта.

— Защо го направи?

Койко се върна в спалнята.

— Това ще е последната ни нощ за известно време. Споменах му, че няма да продължа с вас утре. Сега те искам изцяло и само за себе си.

Тя спокойно се измъкна от кимоното и се гушна до него.

Макар Йоши да я бе виждал гола многократно, макар тя да го бе вълнувала многократно, макар да бе спал с нея многократно, тази нощ бе многократно по-хубава от всички други.

В двореца в Киото един от съгледвачите на дворцовия управител почука на вратата на спалнята му, разбуди го и му връчи миниатюрно цилиндърче от пощенски гълъб.