Горнт кимна, понечи да стане; Малкълм обаче отново го спря:

— Моля ви, нека разменим две думи насаме. Нямаш нищо против, нали, Джейми?

— Абсолютно нищо. — Джейми се ръкува с госта, а после се обърна към Малкълм: — По обяд в клуба ще се състои събрание на всички търговци, за да обсъдим „бомбата“ на Сър Уилям.

— Ще дойда, Джейми, при все че събирането няма да е никакво обсъждане, само много крясъци и долни нрави.

— Така е. Доскоро, тай-пан. — Джейми излезе.

В изискания кабинет двамата младежи още веднъж се вгледаха един в друг.

— Чухте ли за глупостите на нашия парламент?

— Да, сър, чух. Всички правителства са глупави.

— Ще изпиете ли чаша шампанско с мен?

— Празнуваме ли нещо?

— Да. Не зная защо, но ми е приятно, че се запознахме.

— Ах, значи и вие сте изпитали същото? Май не е редно, а?

Малкълм кимна и позвъни. Появи се Чен, отвори шампанско и им наля. Докато се оттегляше, погледът му скачаше от единия мълчалив младеж към другия.

— Наздраве!

— Наздраве. — Горнт с наслада вкуси изстуденото вино.

— Останах с впечатлението, че искате да поговорим насаме.

Горнт се засмя.

— Наистина е така. Опасно е, когато врагът е в състояние да разчита мислите ти, нали?

— Прав сте, но защо да бъдем врагове. „Ротуел“ са добри клиенти. Омразата и кръвната вражда между Струанови и Брокови не ви засягат, каквото и да говорят Тайлър и Морган.

Горнт се втренчи в кристалната чаша и в мехурчетата, сякаш ги питаше дали наистина е дошло времето, или трябва да изчака. Светлокафявите му очи изучаваха Струан. Младежът отхвърли опасенията си, не, нямаше нищо опасно.

— Прочут сте с това, че обичате тайните и заслужавате доверие.

— А вие?

— Когато се отнася до честта, да. Доброто ви име… Харесвате ли преданията, легендите?

Малкълм се съсредоточи. Призрачността на тази среща и този човек го объркваха.

— Някои повече от други.

— Намирам се тук под лъжлив предлог. — Неочакваната усмивка на Горнт сякаш освети стаята. — Исусе Христе, чак не ми се вярва, че наистина съм тук при бъдещия тай-пан на Търговската къща. Толкова дълго изчаквах и обмислях нашата среща и ето че успях. Преди да ви посетя, нямах намерение да ви доверявам каквото и да било, освен онова, за което ме помоли господин Грейфорт. Но сега? — Младежът вдигна чашата си. — За отмъщението.

Малкълм размисли над казаното спокоен и очарован, после пи и отново наля.

— Добър тост за Азия.

— Навсякъде е добър. Първо: искам честната ви дума, честната дума на тай-пана на Търговската къща, дадена пред Бога, че разказът ми ще остане тайна между нас двамата, докато не ви разреша да говорите за нея.

Малкълм се поколеба.

— Е, щом е предание. — Закле се.

— Благодаря ви. Знам преданието. На сигурно място ли сме тук? Могат ли да ни подслушват?

— В Азия това е нещо обикновено. Знаем си, че и вратите, както и стените, имат уши. Ще взема мерки. Чен! — провикна се Струан. Вратата незабавно се отвори. Тай-панът се разпореди на кантонски: — Стой далеч от вратата и дръж всички други настрани, дори А Ток!

— Добре, тай-пан. — Вратата се затвори.

— Сега вече сте в безопасност, господин Горнт. Познавам Чен, откак се помня, а той не говори английски, струва ми се. Вие говорите ли шанхайски?

— Малко, също и диалекта нин бо.

— Та за какво ставаше дума?

— За пръв път разказвам тази история — започна Горнт и Малкълм му повярва. — Някога — продължи младежът без досегашното безгрижие — едно семейство заминало за Англия от Монтгомъри, Алабама — тяхно семейно гнездо от поколения: бащата, майката с двете си деца — момче и момиче. Сестричката била на шестнайсет, казвала се Алегзандра. Баща й бил най-малкият от петима братя. Най-големият се казвал Уилф Тилман.

— Съоснователят на Купър-Тилман? — запита Струан шокиран.

— Същият. Бащата на Алегзандра бил дребен посредник по чая и памука, инвестирал заедно с брат си Уилф в Купър-Тилман. Заминал за Лондон да работи в „Ротуел“ като съветник по памука по силата на тригодишен договор — Купър-Тилман били основните им доставчици. Останали по-малко от година. За нещастие и двамата родители се разболели тежко — нищо чудно, нали, при лондонския климат и мъгли. И аз едва не умрях, докато бях там — прекарах три години в Лондон: две специализирах при Брокови и една — при Ротуелови. Както и да е, Тилманови решили да си заминат за вкъщи. По средата на плаването през Атлантика Алегзандра установила, че е бременна.

— Аййиая — промърмори Малкълм.

— Да. Потресението довършило и бездруго тежко болния й баща. Той бил на тридесет и седем. Погребали го в океана. В смъртния акт на капитана е вписано само „нервен пристъп“, но и майката, и дъщерята знаели, че истинската причина била лошата вест. Алегзандра била само на шестнайсет, хубава като картинка. Това се случило през 1835, преди двадесет и седем години. Алегзандра родила син — мен. За едно неомъжено момиче да има извънбрачно дете, да стане пропаднала жена… е, господин Струан, няма защо да ви описвам какъв позор, какво клеймо и нещастие е това. А в Алабама нравите са старозаветни, поне в нашия край, както и сред дребните благородници Тилман. Одеве говорихме за честта; казах ви истината — ние се отнасяме много сериозно към честта, както и към безчестието. Може ли? — Горнт махна към шампанското.

— Моля. — Малкълм не знаеше какво да каже. Гласът на госта си оставаше жив, приятен, безпристрастен като на разказвач на предания. „Засега“ — помисли си домакинът мрачно.

Горнт наля на Струан, после на себе си.

— Майка ми и нейната майка били отлъчени от обществото и от семейство Тилман, дори брат й се обърнал срещу нея. Когато бях тригодишен, мама се запозна с един жител на Вирджиния, преселник от Англия — Робърт Горнт, джентълмен от Ричмънд, износител на тютюн и памук, любител на картите. Влюби се в майка ми и тя в него. Напуснаха Монтгомъри и се ожениха в Ричмънд. Измислиха една история, че тя уж била вдовица на кавалерийски офицер янки, загинал в сраженията със сиуксите, за когото се била омъжила на шестнайсет. Тогава беше на деветнайсет.

Няколко години всичко вървеше горе-долу добре. До 1842, след като Дърк Струан практически без чужда помощ основа хонконгската си империя и година преди да се родите вие. В 1842 беше тежка за хонконгската Хепи вали заради тамошната малария, опиумната война с Китай, големия тайфун, който срина града, а и дяволски нещастна за Търговската къща, защото същият тайфун уби великия Дърк Струан. — Горнт отпи глътка шампанско. — Той е виновен за смъртта на Уилф Тилман и за разоряването на семейство Тилман.

— Не знаех нищо за това. Сигурен ли сте?

Горнт се усмихна с характерната си усмивка, в която нямаше неприязън.

— Да. Уилф Тилман бил болен от треската на Хепи вали — от малария. Дърк Струан притежавал хининова кора, която би го излекувала, но отказвал да му даде или продаде от нея, защото се надявал Уилф да умре. Както и Джеф Купър. — Гласът му прозвуча раздразнено. — Бостънският янки му желаел смъртта.

— Защо? И защо тай-панът е искал Тилман да умре?

— Мразел го е — имал различни възгледи от неговите. Покрай другото Уилф притежавал роби, нещо напълно законно в Алабама по онова време, та дори и сега. Пък и Струан искал да помогне на Купър да поеме управлението на фирмата. След смъртта на Уилф Джеф откупи дяловете му на безценица и лиши моето семейство от останалите ни наследствени пари. Дърк е виновен.

— Ние наистина имаме съвместно предприятие с Купър-Тилман за хинин, господин Горнт, и сме стари приятели. Колкото до останалото, не зная нищо, а и не ми се вярва. Ще проверя веднага, щом се върна в Хонконг — рече Малкълм.

Горнт вдигна рамене.

— След години Купър призна, че никога не е одобрявал Уилф Тилман. Предавам ви думите му точно: „Виж какво, момко, Уилф си получи заслуженото, той беше робовладелец и не го биваше за нищо, през целия си живот не е работил и един ден. Този твой южняшки господинчо беше долен човек. Дърк правилно е дал малкото си хинин на други, за които е преценил, че го заслужават. Аз, аз работих през всичките тези години, аз създадох компанията, която издържаше майка ти, пастрока ти и теб.“