— Гиокояма… — започна шоя според инструкциите, и то много предпазливо, тъй като виждаше колко кипнал и обезкуражен е Хирага от разкритията — а тъкмо такава бе тяхната цел. Повелителите му в Осака пишеха: „Незабавно изкарай от равновесие този шиши с истинско име Резан Хирага. Опасността е голяма. Въоръжи се и разговаряй с него, когато той не е въоръжен…“ — Моите господари сметнаха, че могат да ти бъдат от полза, а и ти ще си изключително ценен за тях.

— От полза — на мен? — Хирага скръцна със зъби; готов бе да избухне, дясната му ръка нервно диреше меча — не си беше на мястото. — Не мога да облагам с данъци. Нямам коку. С какво ще съм полезен на паразитите, каквито са лихварите, каквато е дори великата Гиокояма! А?

— Вярно така мислят самураите и винаги са мислили по този начин. Но се чудим дали Сенсей Тайра не би приел.

— А? — Все така неуравновесен, Хирага запелтечи: — Какво Тайра? Какво за него?

— Саке — извика на прислужницата шоя и пак се обърна към събеседника си: — Моля те да ме изслушаш търпеливо, моите висшестоящи господари… Аз съм стар човек — добави той смирено с видимо неодобрение към самия себе си, но съзнаваше, че властта му в дзайбацу е значителна, а мъжествеността му е все така превъзходна и ако се наложи ще застреля този човек или ще го осакати и ще го предаде на наказателните отряди на Бакуфу, които все още дебнеха на портите им. — Стар съм, а и живеем в опасни времена.

— Да, за вас са опасни — процеди Хирага през зъби. Сакето пристигна бързо, прислужничката им наля и изчезна. Хирага гаврътна своята чаша, остана доволен, макар да се преструваше, че няма такова нещо, позволи да му налеят още и пак го пресуши. — И тъй — Тайра? Изясни се.

Шоя пое дълбоко дъх, преди, да предприеме това, което би могло да се окаже най-големият шанс живота му и от голямо значение както за дзайбацу, така и за неговите бъдещи потомци. — Откак си тук, Отами-сама, не си спрял да се учудваш как и защо английските гай-джин управляват по-голямата част от света извън нашите брегове, след като са малка островна нация, доколкото разбирам — по-малка от нас… — Шоя замълча, развеселен от озадачения вид на Хирага. — Ах, толкова съжалявам, но сигурно знаеш, че са подслушвали разговорите ти с мъртвия ти приятел и с братовчед ти, толкова съжалявам. Уверявам те, тайните ти се пазят, твоята цел, целите на Гиокояма и целта на шиши съвпадат. Навярно е важно за теб… Смятаме, че знаем един от основните им секрети, които ти търсиш.

— А?

— Да, смятаме, че главният им секрет е в техния начин на заемане на пари, банковото им дело и финанс…

Едва не оглуша от пристъпа на неудържим подигравателен смях, който обзе самурая. Котката се стресна и заби нокти в тялото на шоя направо през кимоното. Той предпазливо отстрани ноктите й и се зае да я успокоява, сдържайки гнева си. Щеше му се да втълпи поне малко разум в главата на дръзкия младеж. Но това в крайна сметка би му струвало живота — щеше да си има работа с Акимото и с останалите шиши. Твърдоглаво зачака; задачата, с която го бяха натоварили повелителите му, криеше куп опасности: „опипай този младеж, установи какви са истинските му цели, истинските му намерения, желания и преданост, използвай го, от него ще стане превъзходно оръдие…“

— Ти си луд! Така е само защото имат машини и топове, богатства и кораби.

— Правилно. Ако и ние ги притежавахме, Хирага-сама, бихме могли… — Щом умишлено използва истинското му име, самураят престана да се смее и в очите му се появи заплаха. — Моите повелители ми заръчаха да използвам истинското ти име само веднъж, и то само за да разбереш, че сме надеждни.

— Те откъде го знаят?

— Ти спомена навремето за сметката на Шинсаку Отами, зашифрованото име на почтения ти баща Тодо Хирага. То, разбира се, фигурира в най-поверителните им тефтери.

Хирага бе обзет от ярост. Никога не му бе хрумвало, че лихварите имат доверителни тефтери, и тъй като всички, от най-бедните до най-богатите, се нуждаят от услугите им от време на време, значи имат достъп до всички тайни сведения, записани сведения, опасни сведения, които да използват като натиск или сопа, за да се сдобият с всевъзможна информация, непредназначена за тях. „Иначе как щяха да научат за нашето шиши движение, освен с долни средства, както и това куче посмя да използва името ми! С право презираме и не се доверяваме на търговците и лихварите, трябва да ги смажем! Когато соно-джой победи, първата ни молба до Императора ще е за заповед да ги разори.“

— Така значи!

Шоя бе подготвен, съзнаваше, че тънката нишка между внезапното, необуздано нападение и здравия разум е опъната до скъсване, на шиши човек не може да има вяра. Държеше едната си ръка съвсем близо до тайния джоб на ръкава. Продължи с тих глас, в който ясно се открояваха и заплахата, и обещанието:

— Моят повелител ми нареди да ти съобщя, че тайните ти, както и тези на баща ти, на двама наши почтени клиенти, макар и записани, се пазят в пълна секретност… само между нас.

Хирага въздъхна и се отпусна, опасността го пречисти от безполезния гняв и той се замисли над всичко, казано от шоя — за заплахата или обещанието, както и за всичко останало, за опасността, надвиснала над човек като него, за Гиокояма и подобните им, претегли избора си — наследството и подготовката му висяха на косъм.

Изборът бе прост: да убие или да не убие, да слуша или да не слуша. Когато беше още малчуган, майка му бе казала: „Внимавай, сине мой, и запомни: да убиеш е лесно, да върнеш убития — невъзможно“.

За миг мисълта му се задържа на нея — винаги мъдра, винаги готова да го посрещне с отворени обятия, дори през болките в ставите, които я тормозеха, откак той се помнеше, и с всяка изминала година я превиваха все по-силно.

— Така да бъде, шоя, ще те изслушам по изключение.

На свой ред въздъхна и шоя — бяха преодолели сериозно препятствие.

— За соно-джой и за шиши!

Пиха. Старейшината пълнеше чашите от време на време.

— Отами-сама, прояви малко търпение към мен — можем да имаме всичко, което имат гай-джин. Както знаеш, в Нипон оризът служи вместо пари, търговците на ориз са банкери, те заемат пари на земеделците срещу бъдещи реколти, за да могат стопаните да си купят семена, и така нататък. Без тези пари през повечето години нямаше да има реколти и следователно — данъци за събиране; те заемат на самураите и даймио срещу бъдещо заплащане, бъдещи коку, бъдещи данъци. Без тези пари няма как да се живее до следващата реколта, която да се обложи с данъци. Парите правят живота възможен. Под формата на злато, сребро, ориз или коприна, та дори и тор парите са колелото на живота, а печалбата е неговата смазка и…

— Мини към същността. Към тайната.

— О, толкова съжалявам, същината е в това, че по някакъв начин, направо невероятен, лихварите и банкерите гай-джин — а при тях тези две професии са много почетни са намерили способ да финансират цялото производство, машиностроенето, корабостроенето, оръдията, строителството, войската, абсолютно всичко, при това с печалба, и то без да използват злато. Не е възможно да съществува такова количество истинско злато в целия свят. Някак си дават огромни заеми срещу обещание за злато, или привидно злато и единствено това ги прави силни. На всичкото отгоре очевидно не им се налага да понижават стойността на парите, както правят даймио.

— Привидно злато? За какво ми говориш? Бъди по-ясен!

Доста възбуден, шоя избърса капчица пот от устната си; сакето му развързваше езика, но най-вече надеждата, че този хлапак ще им помогне да решат загадката.

— Прости ми, ако ти говоря объркано, но проблемът е там, че ние знаем какво правят те, но не знаем как го постигат. Може пък Тайра, този извор на сведения, от които ти толкова хитро черпиш познания, ще съумее да ни обясни тайната, секрета, а ти ще го споделиш с нас и тогава Нипон ще стане силна като Англия. Когато постигнете целите на соно-джой, ние ще се обединим с останалите лихвари, за да финансираме всички кораби и въоръжения, от които Нипон се нуждае.