Малкълм Струан се бе вторачил в писмото: бъдещето му рухваше, миналото му рухваше, всичко се променяше. И тъй, тя е тай-панът! „Майка ми! Щом го казва чичо Гордън, значи е вярно! Значи ме е лишила от рожденото ми право тя, моята майка.
А може би тъкмо към това се — бе стремила цял живот? Нали все се подмазваше, умоляваше, хленчеше, интригантстваше, вършеше всичко необходимо, за да вземе надмощие над татко, над мен и над всички нас. Ами нейните влудяващи ежедневни семейни молитви, ами литургиите по два пъти в неделя — и ние се влачехме на църква, нищо че една неделна литургия е напълно достатъчна. Ами пиенето! «Пиянството е мерзост», и по цял ден цитираше Библията до умопомрачение, никакви забави нямаше в живота ни. Великите пости се съблюдаваха от край до край, само пост и молитва, завинаги бе заклеймила бляскавия начин на живот на Дърк Струан — «Господ да го прокълне», — все повтаряше колко жалко било, дето умрял, толкова млад… ама никога не отваряше дума, че е загинал в тайфуна в прегръдка с китайската си любовница, обстоятелство, което до ден-днешен е големият скандал на Азия — само проповеди за греховността на плътските желания, а татко бе нерешителен, сестричката ми умря, после близнаците…“
Малкълм се изопна на стола си с висока облегалка. „Умопомрачение? Това е то! — помисли си. — Бих ли могъл да я натикам в лудницата? Може и наистина да е умопобъркана. Дали чичо Гордън ще ми помогне да… Аййиая! Аз съм лудият. Аз съм този, който…“
— Малкълм! Време е за обяд.
Той вдигна поглед и установи, че разговаря с Анжелик, че й прави комплименти, но не би ли могла да отиде без него, имало някои сериозни неща да решава, да напише някои писма — не, нищо, което да я засяга, просто търговски дела, а през всичкото време „върни се сам“ и „прояви раболепие, тя е тай-панът“ се набиваше в съзнанието му.
— Моля те, Анжелик!
— Разбира се, щом така искаш, но сигурен ли си, че си добре, любов моя? Нали нямаш треска?
Остави я да пипне челото му, улови ръката й и притегли Анжелик в скута си, целуна я и тя го целуна, разсмя се весело, затегна корсажа си и му напомни, че ще се върне след урока по пиано, той да не се тревожел, а за дагеротипа да си сложел вечерно облекло и о, новата ми бална рокля ще те… А после Малкълм отново остана насаме с мислите си и пак същите думи се набиваха в мозъка му: „Върни се сам… Тя е тай-панът.“ Как е посмяла да отмени поръчката за пушките — какво знае тя за тукашните пазари?
„Законен тай-пан. Значи наистина тя е господарката. И ще командва и мен, със сигурност поне докато не навърша двадесет и една, пък и винаги по-нататък. Освен ако…
Ах, това ли бил ключът? Това ли е имал предвид чичо Гордън, когато е написал: постъпвай по китайски. Как да постъпя по китайски? Как би се справил един китаец с всичките ми затруднения?“
Точно преди да потъне в своя особен сън, Малкълм се усмихна.
Тъй като бе събота и следобедът бе приятен, на носа бе организиран футболен мач. По-голямата част от Колонията се бе събрала да гледа. Не минаваше без обичайните сбивания и истерия, втурване и оттегляне от терена, когато едната или другата страна отбелязваше гол. Армията играеше срещу флотата — по петдесет мъже на всяка страна. Резултатът бе 2:1 за флотата, а първото полувреме още не бе свършило. На играчите бе разрешено да се ритат, да се карат, почти всичко им бе разрешено с единствената цел да забият топката в противниковата врата.
Анжелик седеше на централното място заедно със Сър Уилям и генерала, заобиколена от останалите гости на обяда — Сьоратар и другите посланици, Андре и Филип Тайърър: бяха решили групово да посетят мача. Около тях се тълпяха и ревниво си съперничеха за вниманието й британски и френски офицери — Сетри Палидар и Марлоу — единственият британски военноморски офицер сред тях, а Джейми се бе разположил наблизо. Тя бе изтичала при Малкълм да му съобщи, че отменя урока си по пиано, още едно извинение да не остава насаме с Андре, но Струан все още спеше и нямаше как да я придружи до игрището. Ето защо бе помолила Джейми.
— Да, по-добре е да поспи — ще му оставя бележка — съгласи се Джейми: Радваше се на всяка възможност да отвлече вниманието си от надвисналото бедствие. — Жалко, дето няма да види мача. Малкълм е запалянко, както знаеш — великолепен плувец, също и добър играч на крикет, пък и тенисист, разбира се. Мъчно ми е… ами, че не е какъвто беше.
Анжелик забеляза, че и Джейми е унил като Малкълм, но не обърна особено внимание на обстоятелството — мъжете обикновено винаги се правят на важни, пък и й бе приятно да си има придружител като преграда срещу останалите. От оня забележителен ден, когато се освободи от растящото в нея същество и си възвърна предишното здраве и енергичност, тя се чувстваше по-добре от всякога и бе сметнала за неразумно да остава насаме с когото и да било от мъжете. С изключение на Андре. Слава Богу, той се бе променил, не я заплашваше вече и не се позоваваше на помощта, която й бе оказал — как искаше да забрави за всичко това, — вече не я заглеждаше с бруталните си полупритворени очи, жестокостта в тях бе някак прикрита. Но девойката знаеше, че тя се спотайва в душата му.
„Много е важно да съхраня дружелюбието му — помисли си Анжелик с ясното съзнание за собствената си уязвимост. — Слушай го, но бъди нащрек с него. Понякога говори разумни неща: «Забрави станалото, все едно че никога не се е случвало.»
Андре е прав. Нищо не се е случило. Нищо, освен, че то е мъртво. Аз наистина обичам Малкълм, ще му народя синове, ще бъда съвършена съпруга и домакиня, а салонът ни в Париж…“
Силен рев я отвлече от мислите й. Играч от отбора на военните моряци бе насочил топката към вратата на армейците, но защитата я бе избила. Вдигна се всеобща врява, моряците твърдяха, че топката е избита зад головата линия, войниците оспорваха. Десетина матроси изскочиха на терена и се присъединиха към мелето, пехотинците ги последваха и се започна групово сбиване. Търговците и останалите зрители надаваха одобрителни възгласи, кикотеха се и се наслаждаваха на представлението, а реферът, Лънкчърч, правеше отчаяни опити да се измъкне от схватката и да въведе поне някакъв ред на полето.
— Ох, вижте… едва не убиха онзи нещастник с ритници.
— Не се тревожи, Анжелик, само се майтапят, очевидно е, че не беше гол — самонадеяно заяви генералът. Пострадалият бе моряк и следователно случилото се можеше да се омаловажи. От другата й страна Сър Уилям се вълнуваше като всички — нищо не разведрява духовете така, както една добра кавга. Все пак джентълменът се съобрази с присъствието на Анжелик и се наведе към генерала:
— Май е време играта да продължи, Томас, нали така?
— Точно така. — Генералът махна на Палидар. — Прекрати тая каша, моля те — вразуми ги.
Палидар изскочи на игрището, измъкна револвера си и стреля във въздуха. Участниците в конфликта застинаха на местата си.
— Слушайте, хора — изкрещя драгунският офицер. Погледите бяха приковани в него. — Всички, освен играчите да напуснат терена. Генералът заповяда: „Още едно сбиване, и мачът се отменя, а виновниците ще си понесат наказанието.“ Хайде! — Полето започна да се разчиства, мнозина накуцваха, други извличаха пострадалите. — Е, господин рефер, имаше ли гол или не?
— Ами, капитане, и да, и не…
— Да или не?
Настъпи гробна тишина. Лънкчърч съзнаваше, че каквото и да отговори, ще сгреши. Реши, че най-добре е да каже истината:
— Гол за флота!
Гръмнаха радостни възгласи и закани, а Палидар — висок и много доволен от себе си — се запъти към мястото си.
— О, Сетри, колко си храбър! — Анжелик го изрече толкова мило, че Марлоу и останалите се скъсаха от ревност.
— Добре се справи, друже — поздрави го с неохота Марлоу.
Играта — по-скоро битката — се възобнови не на шега сред одобрителни викове, заглушавани от дюдюкания и псувни.
— Бива си го мачът, Томас, а? — запита Сър Уилям.