— Реших да дойда тук незабавно заради обезпокоителните слухове, нужно ми бе да убедя себе си и твоите военачалници, че си добре — според слуховете те заплашва опасност, а Анджо настройвал Съвета срещу теб, опита за покушение на шиши срещу него и убийството на Утани били част от нарастващата ескалация на соно-джой, приближавала война, вътрешна и отвън, Анджо продължавал да те мами, теб и целия шогунат. Трябва да е луд, щом разрешава на шогуна и неговата императорска съпруга да отидат в Киото, за да раболепничат.

— Всичко е истина или отчасти е истина — каза той също тихичко и по лицето й се изписа объркване. — Лошите новини пътуват със скоростта на ястреба, Хосаки, нали? А заради гай-джин нещата стоят още по-зле. — Разказа й за срещата с чужденците и съгледвача Мисамото, после по-подробно за интригите в замъка — но не и за подозрението си, че Койко има връзка с шиши: „Хосаки никога нямаше да разбере колко е вълнуваща тя и колко по-вълнуваща я прави този факт, — помисли си той. — Моята съпруга само ще ме посъветва незабавно да изгоня Койко, да проведа разследване и да я накажа и няма да ме остави на мира, докато не го сторя.“ Завърши с разказа за чуждоземската флота на прага им, за писмото на Сър Уилям и заплахата му и за днешното заседание.

— Зукумура? Старейшина? Тази изкуфяла рибешка глава? Един от синовете му не е ли женен за племенница на Анджо? Сигурно старият Тояма не е гласувал за него?

— Той само вдигна рамене и каза: „Той или някой друг, няма никакво значение, скоро ще започне война. Избери, когото искаш.“

— Тогава в най-добрия случай ще бъдете три на две срещу теб.

— Да. Вече няма как да обуздаем Анджо. Може да си прави каквото поиска, да си гласува засилване на войските, да стане тайро и какви ли не глупости като глупавото пътуване на Нобусада до Киото. — Йоши усети ново стягане в гърдите, но не му обърна внимание, радваше се, че може да говори открито — доколкото въобще можеше да бъде откровен, доверяваше й се повече, отколкото на всеки друг.

— Варварите бяха ли такива, каквито си ги представяше, господарю? — попита тя. Всичко около тях я очароваше: „Опознай врага си, както познаваш себе си…“ Сун Цзъ беше основният учебник за нея, четирите сестри и тримата й братя, наред с бойното изкуство, калиграфията и чайната церемония. Тя и сестрите й бяха насочени от майка си и лелите си да изучават също стопанско и финансово управление заедно с практическо обучение, за общуване с мъже от всички класи и най-важното за в бъдеще. Никога не бе изпъквала в бойните изкуства, макар да боравеше с нож, а също и бойно ветрило доста добре.

Йоши й разказа всичко, което си спомни, а също и какво бе разправял Мисамото за гай-джин, живеещи в един край от Америка, наречен Калифорния — и наричана понякога Земята на Златната планина. Очите й се присвиха, но той не забеляза.

Когато свърши, Хосаки имаше още хиляди въпроси, но ги запази за по-късно, не искаше да го уморява.

— Ти ми помогна да си представя всичко, Йоши-чан, чудесен наблюдател си. Какво си решил?

— Още нищо — жалко, че баща ми не е жив. Липсва ми съветът му — и този на майка ми.

— Да — рече Хосаки, доволна, че и двамата бяха починали, бащата преди две години, по-голямата част от старините си бе прекарал в строг тъмничен затвор заради И — умря на петдесет и пет, — миналогодишната епидемия от едра шарка отнесе майката. И двамата бяха направили живота й нещастен, като в същото време държаха Йоши в робство; според Хосаки бащата не изпълняваше своите задължения към семейството, в повечето случаи взимаше калпави решения, а майка му — вечно раздразнителна, на която беше трудно да се угоди — се държеше по-лошо с нея, отколкото със съпругите на тримата си други синове.

„Единственото разумно нещо, което са направили през целия си живот — мислеше си Хосаки, — е, че приеха предложението на баща ми да се омъжа за Йоши Торанага. Благодарна съм им за това. Сега аз управлявам Драконовия зъб и нашите земи и те ще преминат в ръцете на моите синове, силни, неопетнени и достойни за господаря шогун Торанага.“

— Да — повтори тя. — Толкова съжалявам, че си отидоха. Прекланям се пред тяхната гробница всеки ден и се моля да оправдая тяхното доверие.

Йоши въздъхна. След смъртта на майка си усещаше по-голяма празнота, отколкото след смъртта на баща си, когото обожаваше, но от когото се страхуваше. Когато имаше неприятности или се боеше, винаги можеше да иде при нея и тя го успокояваше, напътстваше и му вдъхваше нова сила. Тъжно заключи:

— Карма е, че майка ми умря толкова млада.

— Да, господарю — рече Хосаки, разбирайки тъгата му и напълно удовлетворена; разбира се, така е с всички синове, чието пълно задължение е да се подчиняват и да почитат майка си повече от всичко — цял живот. „Никога няма да запълня тази празнота, както и съпругите на синовете ми няма да запълнят моята.“

— Какво ще ме посъветваш, Хосаки?

— Имам твърде много мисли за тези твърде многобройни проблеми — каза му тя загрижено, мъчеше се да подреди мозайката от опасности, дебнещи от всички страни. — Чувствам се негодна за нищо. Нека да помисля внимателно довечера и утре може би ще успея да ти предложа какво трябва да направиш; на следващия ден с твое разрешение ще се върна у дома, със сигурност се налага да засилим още нашата защита. Трябва да ми подскажеш какво да правя. Междувременно увеличи бдителността на своите телохранители и незабелязано мобилизирай всичките си войски.

— Вече съм го решил.

— Що се отнася до този гай-джин французин, който се е обърнал към теб след срещата, предлагам ти да се възползваш от възможността да разгледаш със собствените си очи военен кораб отвътре; много е важно сам да го видиш — може дори да се престориш, че се сприятеляваш с тях, и после се опитай да ги настроиш срещу англичаните, нали?

— Вече съм решил да го направя.

Тя се усмихна вътрешно и снижи гласа си още повече:

— Макар и да е трудно, Анджо трябва да бъде отстранен завинаги и колкото по-скоро, толкова по-добре, както стоят нещата, едва ли ще предотвратиш заминаването на шогуна и принцесата за Киото — съгласна съм, че тя е, съвсем разбираемо от нейна гледна точка, съгледвач и марионетка на Двора и твой враг — значи трябва веднага да тръгнеш тайно след тях и да избързаш по по-краткия Токайдо до Киото и да стигнеш там преди тях… усмихваш се, господарю?

— Само защото ми доставяш удоволствие. И когато стигна в Киото?

— Стани довереник на Императора — имаме приятели в Двора, които ще ти помогнат. Ето една възможност сред десетки други: сключи тайно съглашение с Огама от Чошу, че ще го оставиш да контролира „Портите“… — тя се поколеба, тъй като Йоши пламна, — но само докато е твой явен съюзник срещу Сацума и Тоса.

— Огама никога няма да повярва, че ще спазя условията на сделката, пък и не ще го сторя, но ние трябва да си възвърнем „Портите“ на всяка цена.

— Съгласна съм. Но му предложи като последна точка от твоя договор да присъединиш свои войски за внезапно нападение срещу господаря Санджиро от Сацума в избран от теб момент. Когато победите Санджиро, Огама ти връща „Портите“, а в замяна получава Сацума.

Йоши се намръщи още повече.

— Много е трудно да се победи Санджиро по суша, както се е спотаил зад планините си — дори шогунът Торанага не е нападал Сацума след Секигахара, само е приел официалните им поклони, клетви за вярност и ги е обуздал с добро. Не можем да предприемем атака по море. — Той се замисли за миг. — Това е мечта, а не реална възможност. Твърде е трудно — измърмори Йоши. — Но пък кой знае? По-нататък.

Тя снижи глас:

— Премахни Нобусада по пътя за Киото — такава възможност се предоставя веднъж в живота.

— Никога! — възрази той, явно поразен и вътрешно ужасен, че тя мисли като него, или още по-лошо: бе надникнала в най-тайното кътче на сърцето му. — Това означава да изменя на Завещанието, на своето наследство, на всичко, към което се е стремил шогунът Торанага, приел съм да бъда васал на Нобусада, както го изисква дългът ми.