Тайърър се прозя и отвори очи, мислейки си: „Допреди не повече от година никога не бях чувал за двучасовите смени, не бях стъпвал на военен кораб, а сега мога да определя часа по звънците на корабите така лесно, както по часовника си.“
Часовникът върху полицата на камината удари четири. Точно така. „След половин час трябва да се видя със Сър Уилям. Швейцарците могат да правят хронометри по-добре от нас. Къде, по дяволите, е Накама? Избягал ли е? Трябваше да се е върнал преди часове. Какво, по дяволите, ще иска Сър Уилям? Много се надявам да не е чул за тайната ми. Надявам се, че ще иска само да направя копия на пощата. Да му се не види, защо пиша най-красиво в Легацията, нали съм преводач, а не чиновник? По дяволите… по дяволите… по дяволите!“
Тайърър се изправи уморено, подреди листата си и взе да мие ръцете си в мивката, като търкаше мастилото от пръстите си. Някой почука.
— Влез.
Зад Хирага се виждаше сержант в ален мундир и един войник, и двамата с насочени пушки, и двамата ядосани. Хирага бе контузен, разчорлен, потъмнял от гняв и почти гол, без шапка, без тюрбан, кимоното му на селянин висеше на парцали. Сержантът го блъсна напред със заредената пушка и отдаде чест.
— Хванахме го да се катери по оградата, сър. Сума време ни отне да укротим този дявол. Той притежава документ, подписан от вас. Истински ли е?
— Да, истински е. — Ужасен, Тайърър се приближи. — Той е гост тук, сержант, гост на Сър Уилям и на мен, учител е по японски.
— Учител ли? — рече мрачно сержантът. — Ами кажете на негодника, че учителите не се катерят по оградите, не се опитват да бягат, нямат прическа на самурай, не плашат хората и не се бият, като че ли от това зависи животът им. Един от хората ми е със счупена ръка, друг — с разбит нос. Хванем ли го следващия път, няма да сме толкова любезни. — Двамата войници излязоха.
Тайърър затвори вратата, втурна се до бюфета и се върна с чаша вода.
— Ето.
Хирага поклати глава, задушаваше се от гняв.
— Моля. Искаш ли саке или бира?
— Да.
— Моля… ами, седни и ми кажи какво се случи.
Хирага го заля с обяснения на японски.
— Гомен насай. Ингериш додзо.
— Съжалявам, на английски, моля.
С усилие и все още кипящ от гняв, Хирага премина на английски и с дълги паузи между думите обясни:
— Много охрана на порта и мост. Мина през блатото, през вода, над ограда. Тези войници ме видя. Спрях, поклоних, посегнах за документ, те мен хвърлили на земя. Борих, ама не много. — После учителят му го заля с нов жлъчен поток на японски и с клетви за отмъщение.
Когато пристъпът премина, Тайърър рече:
— Съжалявам, но грешката е твоя. — Отстъпи назад неволно, защото Хирага се извъртя към него. — Стига! — ядоса се англичанинът. — Войникът е бил прав. Самураите плашат хората! Сър Уилям ти каза да внимаваш, аз също, помолих те да бъдеш предпазлив.
— Аз бил учтив, само направил, правилно! — изрече ядосан Хирага. — Невъзпитани маймуни ме нападнал, аз търсил документа, беше трудно да го намеря. Маймуни, ще ги убия!
Сърцето на Тайърър биеше и му се гадеше от страх.
— Слушай, трябва да решим това заедно, бързо. Когато Сър Уилям чуе за случилото се, може да те изхвърли от Колонията! Ти и аз трябва да решим проблема, разбираш ли!
— Айяе. Какво е „реша“, моля?
Тайърър бе благодарен да чуе поне любезното „моля“ и сдържа уплахата си. „Този човек очевидно е също толкова опасен, сприхав и луда глава като всички самураи в Япония. Слава Богу, че не е въоръжен.“
— „Реши“ означава да стигнем до разбирателство. Ние, ти и аз, трябва да решим как да живееш тук безопасно. Разбираш ли?
— Хай. Со десу ка! Уакаримасу. Тайра-сан, аз, ние решим проблем. — Хирага овладя гнева си. — Моля, какво предлага? Документ не добър за войник. Мъже, които ме види, мрази. Как решим това?
— Първо… първо има стар хубав английски обичай. Когато трябва да решим сериозен проблем, пием чай.
Хирага го изгледа озадачен. Тайърър позвъни и поръча чай на Чен, главния прислужник, той пък изгледа Хирага с подозрение, зад гърба си криеше грозен сатър.
Докато чакаха, Тайърър седна на стола си и със сериозен израз загледа през прозореца; отчаяно желаеше другият да му разкаже за Фуджико, но беше твърде възпитан, за да попита направо. „По дяволите тоя тип — мислеше си той, — трябва сам да си предложи услугите да ми разкаже всичко, знае, че се тревожа — защо ме кара да чакам. Ще го науча на английските нрави, да не избухва за щяло и нещяло, войниците са съвсем прави. Ще го направя джентълмен. Но как? При това и тоя Джейми, дето е дяволски умен.“
След обяда Тайърър бе отишъл в кабинета на Макфей, видя се принуден да пийне малко бренди и след минути, без да се усети, му разказа всичко.
— О, Филип, ти си великолепен — възкликна Макфей с искрен ентусиазъм. — Хлапето ще бъде същинска златна мина, ако му задаваш въпросите правилно. Каза ли откъде е?
— От Чошу. Мисля, че така каза.
— Искам да говоря с него — насаме.
— Ако говориш с него, другите сигурно ще разберат и тогава новината ще… ще плъзне навсякъде.
— Ако знам аз, знае и Норбърт, а се обзалагам, че и Бакуфу ще научат — те не са глупаци. Съжалявам, но тук няма тайни, колко пъти да ти напомням?
— Добре. Ще го попитам. Но при условие, че ще присъствам и аз, когато се срещнеш с него.
— Е, съвсем не е необходимо, Филип, имаш толкова работа. — Не ми се иска да ти губя времето.
— Да или не!
— Макфей въздъхна.
— Упорит човек си ти, Филип. Добре.
— Искам също да прочета последната глава, без да плащам, да речем, утре. Ще го уредиш с Нетълсмит.
Макфей рече остро:
— Ако ще плащам смайващата сума от осем долара, и ти ще участваш.
— Никаква среща тогава и ще информирам Сър Уилям. — Тайърър се усмихна, като си спомни киселото изражение на Макфей.
— Чай, госп’дар, много бърже, бърже — прекъсна мислите му прислужникът и го върна към Накама. Чен остави подноса, вече не носеше сатъра, но му беше подръка, вън до вратата.
Тайърър важно наля на себе си и на Накама, добави мляко и захар и сръбна от врялата, черна като мастило отвара с облекчение.
— Така е по-добре.
Хирага повтори действията му. Събра цялата си воля, за да не извика от горещината и да не изплюе най-отвратителната на вкус течност, която някога бе опитвал.
— Хубав е, нали? — попита Тайърър сияещ, щом довърши чашата си. — Още малко?
— Не, не, благодаря. Английски обичай, а?
— Английски и американски, не и френски. Французите — Тайърър сви рамене — нямат вкус.
— А, со ка? — Хирага забеляза леката подигравка.
— Французи не като англичаните, нали? — попита той с престорена невинност, прикри яда си за по-късно.
— Слава Богу, не, изобщо не сме като тях. Те живеят на континента, ние подобно на вас сме островна нация. Различни обичаи, различна храна, правителство, всичко е различно, и, разбира се, Франция е по-слаба в сравнение с Британия. — Тайърър разбърка нова лъжичка захар, доволен от себе си, задето бе разсеял гнева на японеца. — Съвсем различни сме.
— О, така ли? Англичани и французи воюват?
— Тайърър се засмя.
— Десетки пъти през вековете, а са били и съюзници в някои войни, бяхме съюзници при последния конфликт.
— Тайърър му разказа накратко за Кримската война, после за Наполеон Бонапарт, за Френската революция и за сегашния император Луи Наполеон. — Той е племенник на Бонапарт, абсолютен шут. Бонапарт не беше такъв, но пък беше един от най-злите мъже, които някога са се раждали, виновен е за смъртта на стотици хиляди хора. Но ако не бяха Уелингтън, Нелсън и нашите войски, щеше да управлява света. Разбираш ли всичко това?
Хирага кимна.
— Не цял свят, но разбирам. — Все пак той бе уловил същността и му се зави свят, макар да не схвана защо считат великия генерал за бедствие. — Моля, продължи, Тайра-сан.
Тайърър продължи още малко, после приключи урока по история и промени темата.